Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от
младши съдия Станчева в.гр.дело № 3444 по описа
за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 51884 от 26.02.2020 г., постановено по гр. д. № 25380
по описа за 2018 г. на СРС, 145 състав, е признато за установено по
предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 149 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че И.В.Ф. и П.В.В. /конституирани като правоприемници
на мястото на В.И.В., починал в хода на процеса на 16.09.2017 г./ дължат всеки
по сумата от 301,95 лева, представляваща съответната част от стойността на
потребена топлинна енергия през периода от м.08.2014 г. до м.04.2015 г. в имот
с абонатен № 225652, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 г. /11.08.2017 г./ до окончателното ѝ
изплащане, като исковете за главница са отхвърлени по отношение на всеки от тях
за сумата над 301,95 лв. до пълния предявен размер от 590,80 лв. и за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2015 г. С
решението са отхвърлени и претенциите от ищеца срещу двамата ответници
искове с правно основание по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149
от ЗЕ за по сумите от 31,80 лв., представляващи главници за дялово
разпределение за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., както и с правна
квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД всеки за по сумата от
141, 39 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.08.2014 г. до 03.08.2017
г., както и за по сумата от 8,12 лв. – лихва за забава върху таксата за дялово
разпределение за периода 15.08.2014 г. до 03.08.2017 г.
С
решението, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20257653/21.11.2020
г., и събразно изхода от делото съдът разпределил отговорността за разноски по
делото, , съобразно уважената и респективно отхвърлената част на исковете.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Бруната“
ООД.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която искът за главница за топлинна
енергия с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е уважен за сумата от 301,95 лева, е постъпила въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство И.В.Ф..
Ответникът
П.В.В. не е депозирал своя въззивна жалба, но в съдебно заседание, проведено на
10.02.2022 г., чрез адв. Ч.излага, че счита въззивната жалба на другия ответник
за основателна и на свой ред претендира разноски за производството пред СГС.
В
жалбата си ответникът И.В.Ф. поддържа, че между страните не е налице
облигационно правоотношение, произтичащо от договор за доставка на топлинна
енергия на адреса на процесния имот. Акцентира, че решението на съда е базирано
единствено на експертизата, поради което е налице необоснованост на решението и
непълнота на доказателствата. Обяснява, че са налице технологични загуби в
сградни инсталации за БГВ. Отправя искане до въззивния съд да отхвърли изцяло
претенциите на ищеца. Претендират се разноски за въззивното производство.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата „Т.С.“
ЕАД, в който се излагат съображения за неоснователност на същата.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния
закон.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната част е правилно
и следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира,
че по делото не е спорно и се установява от приетите като писмени доказателства
по делото документи, че ответникът И. Ф.е собственик на процесния недвижим имот.
Установява се, че собственици на процесния апартамент първоначално са били П.П.В.
и В.И.В. – вж. нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като
обезщетение срещу отчужден имот за мероприятията по ЗТСУ от 10.02.1986 година.
Същите са оставили за свои законни наследници /низходящи-деца/ ответниците в
първоинстанционното производство - И.Ф. и П.В., всеки от които се е сдобил с по
½ част от наследството на своите родители – арг. от чл. 5, ал. 1 ЗН. Ето
защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по
делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за
цената на топлинната енергия за процесния период.
Не
е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на
ответника, е с непрекъснато топлоподаване през процесния период.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната
станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се
измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков
период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело,
че за процесния период общият топломер е годно средство за измерване на
топлинната енергия. Експертът е посочил, че в процесния топлоснабден имот има 5
броя ИРРО /радиатори с индивидуален разпределител/ за отопление и 1 брой
щранг-лира без ИРРО, а стойността за топлинна енергия за битово горещо
виодоснабдяване се начислява по показанията на 2 броя водомери за топла вода. В
резултат от направените проверки и изчисления, експертът е посочил, че задължението
за главница за топлинна енергия за исковия период възлиза на сумата от общо
1 181,60 лв. за двамата ответници или по 590,80 лв. – всеки.
С
оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че за
процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното,
като количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Във
връзка с доводите на въззивника - ответник за недължимост на цената на
топлинната енергия:
Неоснователни
са релевираните във въззивната жалба твърденията, че изслушаната
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи не следва да бъдат ценени.
Експертизите са допуснати в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК,
поради необходимост на специални знания в съответните области на науката, в
т.ч. и относно изчисленията по нормативно установените формули, в които са
заложени технически показатели, като същите не са изготвени само по документи,
едностранно издадени от ищеца, както се поддържа от жалбоподателя, а въз основа
на документите за главния отчет и отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите
показания по уредите за разпределение за процесния период.
Неоснователно
е оплакването на жалбоподателя за недоказано по делото на количество и стойност
на доставената топлинна енергия, основано на твърдението, че те не се
установяват с приетите по делото заключения на СТЕ и ССчЕ, доколкото
констатациите на вещите лица са основани на документи /съобщения към фактури/.
Следва да се посочи също така, че по делото са представени изготвените въз основа
на индивидуални отчети, изравнителни сметки за процесния период от време, за
които ответникът не твърди и не установява по делото, да се е възползвал от
предвиденото рекламационно производство и да е оспорил същите в установения
срок по чл.32 ал.З от Общите условия, които имат силата на закон за страните –
в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации
за отчет на уредите и разпределението по чл.70 ал.6 от Наредбата за
топлоснабдяването, поради което и с оглед на липсата на мотивирано оспорване на
тези документи и по настоящото производство, съдът намира, че разпределението е
извършено по описания и отразен от експерта по СТЕ начин в съответствие с
нормативната уредба. На последно място, доколкото експертът е посочил, че през
целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи, то
възражението на жалбоподателя в посока наличието на технологични загуби в
сградната инсталация също е неоснователно.
Следва
да се даде отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за което
се дължи заплащане на цена.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по
фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът
ползва данните на СТЕ, според която размерът на задължението за топлинна
енергия за процесния период възлиза на сумата от по 590,80 лева за всеки един
от ответниците, предвид което,а и доколкото нито се твърди, нито се доказва
плащане, следва, че искът за главница възлиза на сочения размер.
Предвид
наличието на валидно основание за търсене на вземанията на ищеца срещу
ответника И.Ф., то следва да бъде разгледано депозираното от нея по реда на чл.
111. Б. „в“ ЗЗД възражение за изтекла в нейна полза погасителна давност за част
от сумите. Според задължителните за настоящия съд разяснения на ТР №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011
г. на ВКС, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за забава. В
настоящия случай погасителната давност е била прекъсната с подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК на
11.08.2017 г., от който момент същевременно положителните установителни искове
се считат предявени. Поради тази причина, както обосновано е извел и първият
съд, вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 11.08.2014 г., са погасени по
давност.
В
настоящата хипотеза приложими са и отменените ОУ на ищеца за задълженията,
възникнали преди 12.03.2014 г., както и новоприетите ОУ, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. и в сила от 12.03.2014 г., за задълженията, възникнали след
12.03.2014 г.
Според
чл. 33, ал. 1 и ал. 6 от ОУ на топлофикационното дружество /отм./, задължението
на потребителя на топлинна енергия да заплати месечните дължими суми следва да
бъде изпълнено в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят
или задълженията за периода от м.05.2013 г. до м.02.2014 г. включително (по
отношение на които се прилагат отменените ОУ) са погасени по давност – за
последния месец от посочения период задължението е станало изискуемо едва на
31.03.2014 г., като тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /11.08.2017 г./
Досежно
вземанията за периода от м.03.2014 г. насетне приложение намират новоприетите
ОУ /чл. 33, ал. 1/, съгласно които клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана, изходяща от кредитора и с адресат длъжника, в която е
конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период.
Следователно в случая изискуемостта на задължението е обвързана от изпращането
на покана от продавача на топлинна енергия до купувача, поради което, както е
прието и в контролирания акт, следва да се приеме, че давността за тези
задължения започва да тече от датата на възникването им по силата на правилото
на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Задълженията за главница касателно периода от м.03.2014
г. до м.07.2014 г. включително (по отношение на които се прилагат новоприетите
ОУ от 2014 г.) също са погасени по давност – за последния месец от посочения
период задължението е станало изискуемо на 01.08.2014 г. /доколкото всички
ищцови претенции, възникнали преди 11.08.2014 г. са погасени по давност/, тъй
като тригодишната погасителната давност за него също е изтекла преди подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК.
След
като задълженията за целия процесен период от м.05.2013 г. до м.07.2014 г. включително
са погасени по давност, то за непогасения по давност период /от м.08.2014 г. до
м.04.2015 г./ ищцовата претенция за главница за потербена и незаплатена
топлинна енергия, изчислена по реда на чл. 162 ГПК и вземайки предвид
изслушаната пред СРС СТЕ, възлиза на сума в общ размер от 603,90 лв., като са
взети предвид и изравнителните сметки за този период.
С
оглед на изложеното, претенцията за главница срещу ответника И.Ф. се явява
основателна за необхванатия от погасителната давност процесен периода от
м.08.2014 г. до м.04.2015 г. в размер на 301,95 лв. (1/2 от общо дължимата за
този период сума от 603,90 лв.), до която сума искът следва да бъде уважен.
Доколкото
изводите на първия съд изцяло съответстват на изложените от въззивната
инстанция съображения, решението на СРС в обажалваната част следва да бъде
потвърдено в приложение на чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответниците по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1
вр. чл. 149 ЗЕ за сумата над 301,95 лв. до пълния предявен размер от 590,80 лв.,
както и за сумата от 31,80 лв. – главница за такси за дялово разпределение и по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 141,39 лв. – мораторна лихва, начислена върху
задължението за цена за доставена от дружеството топлинна енергия за периода
15.08.2014 г. – 03.08.2017 г. и за сумата от 8,12 лева – мораторна лихва,
начислена върху задължението за цена за предоставена услуга дялово
разпределение за периода 15.08.2014 г. – 03.08.2017 г., както и в частта, с
която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът П.В.В. дължи на ищеца
сумата от 301,95 лв., представляваща главница – съответна част от стойността на
доставена топлинна енергия за периода от м.08.2014 г. до м.04.2015 г. за имот с
абонатен № 225652, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК /11.08.2017 г./ до окончателното ѝ
изплащане, за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 55392/2017 г. по описа на СРС,145 състав, поради необжалването им от
страните, е влязло в сила.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта, с която същият е осъдил
ответника И.Ф. да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сторените в хода на
първоинстанционното производство разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Неоснователността
на въззивната жалба обуславя правото единствено на въззиваемата страна – ищец да
претендира присъждането на разноски за въззивното производството на основание чл.
78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 273 ГПК. Искане в тази връзка е своевременно заявено,
като във въззивното производство е депозиран отговор на въззивната жалба, с
който същата е оспорена. От страна на въззиваемия е подадена и молба във връзка
с провеждането на открито съдебно заседание пред въззивния съд. Ето защо и
доколкото участието на страните в гражданските производства не е задължително,
въззивният съд намира, че ответникът по жалбата има право на разноски, като на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя юрисконсулстко възнаграждение за
настоящото производство в размер на 50 лева. Сума в посочения размер следва да
се възложи в тежест на въззивника-ответник И.Ф..
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51884 от
26.02.2020 г., постановено по гр. д. № 25380 по описа за 2018 г. на СРС, 145
състав, изменено в частта на разноските по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20257653/21.11.2020
г., с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.
422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ от „Т.С.“ ЕАД, че И.В.Ф. /конституирана
като правоприемник на мястото на В.И.В., починал в хода на процеса на
16.09.2017 г./ дължи сумата от 301,95 лева, представляваща съответната й част
от стойността на потребена топлинна енергия през периода от м.08.2014 г. до
м.04.2015 г. в имот с абонатен № 225652, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /11.08.2017 г./ до
окончателното ѝ изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 55392/2017 г. по описа на
СРС, 145 състав, включително в частта на разноските, присъдени на ищеца.
ОСЪЖДА И.В.Ф., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 ГПК сумата от 50 лева, представляваща разноски за
въззивната инстанция.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответниците по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1
вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от по над 301,95 лв. до пълния предявен размер от
590,80 лв., както и за сумата от по 31,80 лв. – главница за такси за дялово
разпределение и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от по 141,39 лв. – мораторна
лихва, начислена върху задължението за цена за доставена от дружеството
топлинна енергия за периода 15.08.2014 г. – 03.08.2017 г. и за сумата от по 8,12
лева – мораторна лихва, начислена върху задължението за цена за предоставена
услуга дялово разпределение за периода 15.08.2014 г. – 03.08.2017 г., както и в
частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът П.В.В. дължи
на ищеца сумата от 301,95 лв., представляваща главница – съответна част от
стойността на доставена топлинна енергия за периода от м.08.2014 г. до
м.04.2015 г. за имот с абонатен № 225652, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /11.08.2017 г./ до
окончателното ѝ изплащане, за които суми има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 55392/2017 г. по описа на СРС,145
състав, поради необжалването им от страните, е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД на страната на „Т.С.“
ЕАД.
Решението
е окончателно на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.