Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.
София, ……..08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г въззивен състав, в
публичното заседание на пети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
Мл.с. СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Стойчев гр.д. № 7095 по описа на СГС за 2019 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „А.Л.“ ООД, с ЕИК ********срещу
решение от 05.11.2018 г. по гр.д. №75447/2017 г. по описа на СРС, 168 състав, с
което ответникът „А.Л.“ ООД е осъден да заплати на ищеца „А.“ ЕООД, ЕИК********
на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата 600.00 лева с ДДС, представляваща наемна
цена за месец юли 2017 г. по договор за наем от 28.12.2015 г. и на основание
чл. 92 ЗЗД сумата 2500 лева без ДДС - неустойка по договор за наем от
28.12.2015 г. ведно със законна лихва върху сумите, считано подаване на
исковата молба - 20.10.2017 г. до окончателното плащане на сумите, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 600.00 лева — разноски за производството.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано, поради противоречие на правните изводи с
действителната фактическа обстановка, установена по делото. Сочи се, че
правните изводи на съда противоречат с приетите по делото и безспорни писмени
доказателства, от които се установявало прекратяване на договорното
правоотношение между страните считано от 01.07.2017 г., твърди се, че воля за
такова прекратяване е обективирана в конклудентни действия на ищеца, че съдът
неправилно е приел, че е налице неизпълнение на договорно задължение, като е
осъдил въззивника да заплати неустойка, при това в прекомерен размер - 2500,00
лева., че и дори ответникът да е в неизпълнение в заплащането на наемната цена,
изразяващо се в закъснение, то същото представлява неизпълнение на парично
задължение, за което страните изрично са уговорили, че при виновно забавяне в
плащането на наемната цена, наемодателя има право да получи лихва за забава в
размер на законната лихва върху просрочената сума, че уговорената неустоечна
клауза излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, предвид което клаузата е нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Въззиваемият в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК отправя искане за оставяне на въззивната жалба без уважение
и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Третото лице помагач поддържа оплакванията по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционния съд е установил правилно действителната
фактическа обстановка, установена посредством събраните доказателства. Относно
момента на прекратяване на договорното правоотношение между страните по
сключения договор за наем съдът намира, че макар въззивникът ответник да е
отправил волеизавление за прекратяване считано от 01.07.2017 г., то приемане на
това и съответно насрещно волеизявление /или конклудентни действия на ищеца за
това/ не е сторено от „А.“ ЕООД. Сключеният на 28.12.2015 г. договор за наем е със
срок на действие от 01.01.2016 г. до 31.12.2017 г., като по силата на
уговореното между страните, ищецът е предоставил на ответника за временно и
възмездно ползване собствения си недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „********и
представляващ североизтичната част от Офис №4, на третия офисен етаж от
сградата, състоящ се от една стая, както и две паркоместа в същата сграда.
Уговореният месечен наем е в размер на 256 евро без ДДС, платим между 1-во и
5-то число на месеца, за който се отнася плащането.
Правоотношението между страните е уговорено като срочно и не
е предвидена възможност за прекратяване с предизвестие от коя и да е от
страните. Срочният договор за наем може да бъде прекратен с предизвестие, само
доколкото такава възможност е предвидена в самия договор, а в настоящият случай
това не е налице. Срокът обезпечава
както интереса на наемателя - защитава го от възможността наемодателят да го
лиши от ползването на имота предсрочно, така и интереса на наемодателя - да
получи за определен период наемна цена срещу предоставеното право на ползване
на наетата вещ. Липсата на уговорка за предсрочно прекратяване на договора с
едномесечно предизвестие от която и да е от страните, би могла да бъде
преодоляна и страните валидно да прекратят действието на договора, стига да се
постигне съгласие за това между тях.
Не се установява от събраните по делото доказателства
страните да са постигнали взаимно съгласие за прекратяване на договора, считано
от 01.07.2017 г. Видно от всички събрани по делото доказателства, не се установява
съвпадане на насрещните волеизявления на страните за прекратяване на договора
преди изтичане на неговия срок. Наемателят е преустановил ползването на наетият
имот на 03.07.2017 г., което не обуславя извод за прекратяване на наемното
правоотношение. Страните са останали обвързани от сключения договор за времето
и след 01.07.2017 г., поради което наемателят дължи заплащането на уговорената
наемна цена.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че договорът е
развален с отправеното изявление за разваляне като договорът се счита развален
от 06.08.2017 г., поради забава плащането
на наемната цена за повече от един месец.
По отношение на сумата от 2600 лева депозит, дадена от „А.Л.“
ООД на основание раздел 1, т.5 от Договора за наем, същата въз основа на
отправените изявления на ответника е прихваната със наема за месец юни на „А.“
ООД по фактура 939/01.06.2017 г., както и консумативи за месец май и сервизно
обслужване за месец юни - общо 1302.95 лева, със наема за месец юни за „А.Л.“
ООД по фактура 940/01.06.2017 г. в размер на 600 лева, със консумативите за
месец юни по фактура № 945/01.07.2017 г. в размер на 146.69 лева с ДДС, като
остатъкът, по силата на договора за цесия между ответника и третото лице
помагач се прихваща със дължими от „А.“
ООД суми за сервизно обслужване и наем за м. юли 2017 г. Ето защо от
първоинстанционния съд е правилно прието, че наемната цена за м. юли 2017 г. не
е погасена по никой от предвидените за това способи от страна на „А.Л.“ ООД.
Що се отнася до уговорената между страните неустойка, съдът
намира, че подписаният договор означава, че и двете страни правилно са
преценили размера на евентуалните вреди, които биха претърпели при неизпълнение
на задълженията по договора, и определеният размер е бил възприет от тях като
напълно достатъчен, за да ги компенсира. Съобразно принципа на свободата при
договарянето и равнопоставеността на страните, не е съществувала пречка те да
уговарят неустойка за неизпълнение на договорните задължения. В настоящия
случай размера на договорената неустойка е до размера на наемната цена за целия
оставащ срок на договора, което би съставлявало и максимално удовлетворяване на
очакваните икономически изгоди от сключения договор за страната, която е
изправна. Ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, законът също
дава право на съда да намали размера на неустойката. Намаляването поради
прекомерност не се отнася неустойка, дължима по двустранна търговска сделка: „Не
може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска
сделка, сключена между търговци” (чл. 309 ТЗ). Тук е необходимо кумулативното
наличие на две предпоставки: двете страни по сделката да са търговци и сделката
да е търговска по смисъла на Търговския закон, какъвто е и настоящия случай. Чл.
309 ТЗ се отнася само за невъзможността за намаляване на неустойката при
прекомерност. Ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти и неустойката
е уговорена за пълно неизпълнение, то тогава същата може да бъде намалена
(Решение от 2.01.2003 г. по ВАД № 79/2002 г.). Чл. 309 ТЗ не се прилага и в
случаите на съпричиняване на вредите от кредитора (Решение № 31 от 22.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 1393/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Б.Б.),
какъвто не е настоящия случай. В теорията е прието, че ограничението по чл. 309 ТЗ не означава, че неустойката може да противоречи на добрите нрави, т.е. да
бъде неморално висока. В тази връзка е и Тълкувателно решение № 1/2009 на ОСТК
на ВКС от 15.06.2010 г., според което: „Не е нищожна клауза за неустойка в
приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване
на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора.”. По настоящото делото както по-горе бе отбелязано размера на договорената
неустойка е до размера на наемната цена за целия оставащ срок на договора,
поради което не е неморално висока, не е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, не са налице други
обстоятелства в конкретния случай, които да доведат до преценка за нищожност
поради накърняване на добрите нрави.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд за основателност на
предявените искове до посочените по-горе размери, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното
искане от въззиваемия, на въззиваемия на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение. Във
връзка със заявеното възражение за прекомерност на размера на заплатеното от
въззиваемия адвокатско възнаграждение, съдът намира същото за основателно, с
оглед правната и фактическа сложност, извършените от адвоката действия по
процесуално представителство. Заплатената сума от 500 лева за адвокатско
възнаграждение надвишава значително установените по Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размери. Ето защо следва
да присъди разноските на въззиваемия до размер на сумата от 330 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.11.2018 г. по гр.д. №75447/2017 г. по
описа на СРС, 168 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А.Л.“ ООД, с ЕИК ********да
заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК******** сумата от 330 лева – разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.