Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 20.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд,
гражданско колегия, осемнадесети състав, на двадесет и седми юни две хиляди и осемнадесета година, в публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар
Вилияна Цалова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 1420 по описа за
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл.
128 т. 2 КТ, чл. 86 ал. 1 ЗЗД и по чл. 224 ал. 1 КТ.
Ищецът
основава исковите си претенции на твърдения, че е работил в ответното дружество
на длъжността „***” по силата на трудов договор № 2/01.09.2014г., с уговорено
месечно възнаграждение в размер на 893 лв. и допълнително възнаграждение за
клас прослужено време от 0, 6 % на прослужена година на длъжността. Сочи, че с
допълнително споразумение от 01.02.2016г. е увеличен размера на основното му
месечно възнаграждение на 1232 лв. и на допълнителното такова – на 3, 6 % или
на сумата от 44, 35 лв. Твърди, че трудовото му правоотношение е прекратено със
заповед № 41/26.08.2016г. на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, считано от
26.08.2016г. Твърди, че не му е изплатено дължимото трудово възнаграждение за
периода м. септември – м. декември 2015г. и за месеците януари, февруари, юли и
август 2016г., чийто общ нетен размер възлиза на 5 406, 88 лв. Сочи, че
поради забавата на работодателя в изплащане на трудовото възнаграждение му се
дължи обезщетение за забава в общ размер на 881, 89 лв., считано от деня,
следващ месеца през който е следвало да се плати възнаграждението до датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Твърди, че има вземане срещу ответника
и за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 27 работни дни в нетен
размер на 1476, 92 лв. Ищецът излага, че за посочените суми се е снабдил със
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 8827/2017г. на РС – Бургас, срещу която е
депозирано възражение от длъжника. По изложените твърдения отправя искане до
съда да приеме за установено, че ответното дружество му дължи горепосочените
суми, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане на вземанията. Претендира разноски за заповедното и
исковото производство.
С
отговора на исковата молба ответникът оспорва като неоснователни и недоказани
предявените искове. Оспорва ищецът през процесните периоди да е бил на работа и
да е полагал труд. Излага, че за м. ноември 2015г. и за месец февруари 2016г.
ищецът е бил в неплатен отпуск. По тези съображения моли за отхвърляне на
исковете.
Съдът,
като е предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Липсва
спор между страните, а и от представения с исковата молба трудов договор №
2/01.09.2014г. се установява, че ищецът е работил в ответното дружество на
длъжността "***", при пълно работно време – 8 часа, с основно месечно
трудово възнаграждение 893 лв. и допълнително възнаграждение за клас прослужено
време от 0, 6 % на година. С допълнително споразумение № 1/28.02.2015г. е
променен срока на договора и мястото на работа на ищеца, а с допълнително
споразумение № 2/01.06.2016г., считано от 01.06.2016г. е увеличено основното му
месечно трудово възнаграждение на 1232 лв. Съгласно последното споразумение допълнително
възнаграждение, което ищецът получава за клас прослужено време е в размер на 3,
6 %, равняващо се на 44, 35 лв. Със Заповед № 41/26.08.2016г. трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено по взаимно съгласие на страните, на
основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, считано от датата на заповедта. В същата е
отразено, че на работника следва да се изплати обезщетение по чл. 224 КТ за 27
дни платен отпуск.
Между
страните не е спорно, а и от представените от ответника писмени доказателства /молби
от ищеца от 02.11.2015г. и от 25.01.2016г., заповеди на работодателя №
68/02.11.2015г. и № 93/25.01.2016г./ е видно, че по искане на работника му е
разрешено ползването на 21 работни дни неплатен отпуск за времето от
02.11.2015г. до 30.11.2015г. съответно 26 работни дни за времето от 25.01.2016г
.до 29.02.2016г.
От
заключението на допуснатата по делото СИЕ се установява, че нетния размер на
неизплатените и дължими на ищеца трудови възнаграждения за процесния период възлиза
на 3949, 32 лв. Вещото лице е посочило, че за част от исковия период - м.
ноември 2015г., м. февруари 2016г. и 5 работни дни през м. януари 2016г. на ищеца
не е начислявано трудово възнаграждение, тъй като е бил в неплатен отпуск. От
заключението се установява още, че нетната стойност на обезщетението по чл. 224 КТ за неизползван платен отпуск от 27 дни е в размер на 1476, 92 лв., а лихвата
за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, считано от деня следващ
месеца, през който е следвало да се плати всяко възнаграждение до 20.11.2017г.,
е в общ размер на 481, 69 лв.
От
изисканите и представени в заверен препис материали от ч.гр.д. 8827/2017г. на РС
– Бургас се установява, че полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение №
5276/23.11.2017г., с която е разпоредено ответника да му заплати сумата от
5 406, 88 лв. – главница, неизплатени нетни трудови възнаграждения за месеците
септември, октомври, ноември и декември 2015г., януари, февруари, юли и август
2016г., сумата от 1476, 92 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 27 дни, както и сумата от 881, 89 лв. – обезщетение за
забава, считано от деня следващ месеца, през който е следвало да се плати всяко
трудово възнаграждение до 21.11.2017г. В срока по чл. 414 ал. 2 ГПК ответникът
е възразил срещу дължимостта на тези суми.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, при направено възражение
от длъжника в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК и има за предмет посочените в
заповедта за изпълнение суми.
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна
на работника или служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила,
от страна на работодателя – заплащане на трудово възнаграждение, представляващо
цената на работната сила. При предявен иск за заплащане на трудово
възнаграждение в тежест на ищеца е да докаже съществуването на трудово правоотношение между страните по делото през исковия
период и изпълнение на трудовите си задължения през този период. В тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си като е заплатил на ищеца
уговореното и дължимо трудово възнаграждение.
По делото безспорно се доказа, че през процесния период
м. септември 2015г. – м. август 2016г. между страните е било налице валидно
трудово правоотношение възникнало на основание сключен между тях трудов договор
№ 2/01.09.2014г. Полагането на труд от страна на ищеца през този период е
оспорено от ответника с отговора на исковата молба. От заключението на
изслушаната по делото СИЕ, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно дадено, се установява, че за част от този период, а именно –
месеците септември, октомври, декември 2015г. и януари, юли, август 2016г.
работодателят е начислявал на работника трудово възнаграждение и е правил
следващите се удръжки за здравно и обществено осигуряване. Преди всичко тези
действия на ответника представляват извънсъдебно признание, че през визираните
месеци ищецът е осъществявал трудовата си функция. Правилата на формалната
логика изключват наличието на друго основание за осчетоводяване на изплатени и
неизплатени трудови възнаграждения на ищеца в счетоводството на ответника. Сключването
на допълнителни споразумения на 28.02.2015г. и на 01.06.2016г., с които се
изменя съдържанието на трудовия договор относно времетраенето му /за
неопределено време/, относно мястото на работа и относно размера на трудовото
възнаграждение, включително допълнителното възнаграждение за прослужено време, са
обстоятелства, които ценени в съвкупност с посочено по – горе извънсъдебно
признание, налагат категоричния и несъмнен фактически извод, че ищецът е изпълнявал
трудовите си задължения през месеците септември, октомври, декември 2015г. и
януари, юли, август 2016г. След като работникът през тези месеци е престирал на
работодателя работна сила, последният дължи заплащане на уговореното между тях
трудово възнаграждение. Ответникът не твърди и не доказва да е изпълнил това си
задължение към ищеца. Напротив от заключението на СИЕ е видно, че в
счетоводството на работодателя трудовото възнаграждение на работника за тези
месеци, чийто общ нетен размер възлиза на 3949, 32 лв., е начислено като
дължимо и неплатено.
По делото обаче не се събраха доказателства работникът да
е полагал труд през месеците ноември 2015г. и февруари 2016г., както и за 5
работни дни през м. януари 2016г. Ищецът не е ангажирал никакви доказателства в
подкрепа на тези си твърдения, които изрично са оспорени от ответника. В
условията на насрещно доказване последният установи, че за тази част от исковия
период работникът е ползвал неплатен отпуск по смисъла на чл. 160 КТ. Ищецът не
е оспорил изрично истинността на молбите от 02.11.2015г. и от 25.01.2016г.,
нито истинността на заповеди № 68/02.11.2015г. и № 93/25.01.2016г. Следователно
по делото се установява, че работникът е поискал ползването на неплатен отпуск,
който му е разрешен по надлежния ред с нарочни заповеди от страна на
работодателя. Ползването на отпуск през горепосочените месеци изключва реалното
изпълнение на трудовите задължения, поради което за този период на работника не
се следва трудово възнаграждение.
По тези съображения искът за установяване съществуване на
вземане за трудово възнаграждение в полза на ищеца следва да бъде уважен за
сумата от 3949, 32 лв., представляваща общ размер на неизплатените нетни
трудови възнаграждения за месеците септември, октомври, декември 2015г.,
януари, юли и август 2016г. За горницата над тази сума до пълния предявен
размер от 5 406, 88 лв. и за месеците ноември 2015г., февруари 2016г.,
както и за 5 работни дни през м. януари 2016г., искът подлежи на отхвърляне
като неоснователен и недоказан.
Съгласно чл. 86 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Дължимостта на законната лихва от работодателя при забава в заплащане
на трудовото възнаграждение се извежда и от разпоредбата на чл. 245 ал. 2 КТ. Страните
не се уговорили в договора срок за изплащане на трудовото възнаграждение,
поради което приложение намира общото правило на чл. 270 ал. 2 КТ. Съгласно
него възнаграждението следва да се изплаща за месеца, за който се дължи т.е.
налице е срок по смисъла на чл. 84 ал. 1 ЗЗД, в който следва да се изпълни
задължението за плащане. Следователно работодателят изпада в забава с изтичане
на последния ден от месец и същият не е нужно да бъде канен, за да бъде
поставен в забава. По делото безспорно се установи, че ответникът не е платил
на ищеца следващото му се трудово възнаграждение за месеците септември,
октомври, декември 2015г., януари, юли и август 2016г. Предвид на това
работодателя е изпаднал в забава от деня, следващ месеца, през който е следвало
да се заплати съответното възнаграждение и дължи на ищеца обезщетение за
забава, чийто размер съгласно заключението на СИЕ възлиза на 481, 69 лв. В тази
му част заключението не е оспорено от страните и съдът го кредитира, като
компетентно и обективно дадено. Мотивиран от горното настоящият състав на ВТРС
намира, че искът за съществуване на вземане за мораторна лихва следва да бъде
уважен до посочения от вещото лице размер. За разликата над него до пълния
предявен размер от 881, 89 лв. искът подлежи на отхвърляне като неоснователен и
недоказан.
Фактическият състав на обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ
включва два елемента – прекратяване на трудовото правоотношение и наличието на
неизползван платен годишен отпуск. По делото няма спор, че трудовия договор на
ищеца е прекратен със Заповед № 41/26.08.2016г. на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, считано от датата на заповедта. В тежест на ответника бе да докаже пълно и
главно, че ищецът е използвал полагащия му се платен годишен отпуск.
Работодателят обаче не е ангажира по делото доказателства за сигурното установяване
на този факт. Не е представи молби от работника за ползване на платен отпуск
респ. заповеди, с които такъв да му е разрешаван, в съответствие с изискването
на чл. 173 ал. 6 КТ. Напротив в заповедта за прекратяване на трудовия договор
се съдържа извънсъдебно признание, че дължи на ищеца обезщетение по чл. 224 ал.
1 КТ за 27 дни. Дължимостта на това обезщетение следва и от счетоводните
записвания при работодателя, констатирани от вещото лице – икономист. При това
положение предявения иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер на 27 дни се явява доказан по основание. Съгласно
разпоредбата на чл. 228 КТ за определяне размера на обезщетението следва да се
вземе предвид полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение.
Според заключението на допуснатата СИЕ за 27 дни неизползван платен годишен
отпуск на ищеца се дължи обезщетение в брутен размер на 1641, 02 лв. респ. в
нетен размер от 1476, 92 лв. Доколкото ищецът е уточнил изрично, че претендира
обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ в нетен размер, предявения иск за
присъждането му следва да бъде изцяло уважен.
Претенция за разноски е
направена само от страна на ищеца, която с оглед изхода на спора се явява
частично основателна, съразмерно с уважената част от исковете. Съгласно
задължителните указания на ТР № 4/2013г. на ОСГТК, исковият съд следва да
присъди на ищеца и сторените от него разноски в заповедното производство,
съобразно крайния резултат от делото. При това положение в тежест на ответника
следва да се възложат разноски за исковото производство в размер на 547,
76 лв., а за заповедното производство те са в размер на 228, 23 лв., съразмерно
уважената част от исковете. На основание
чл. 78 ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
съдебната власт по сметка на ВТРС държавна такса за всеки един от обективно
кумулативно съединените искове, съобразно уважената част, която е в общ размер
на сумата от 267, 05 лв., както и 140 лв., представляващи платения депозит за вещо лице от бюджета
на съда.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „НОВА ПАК БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. Бургас, кв. Индустриален, Фуражен завод, че
ДЪЛЖИ на Х.Д.Ш., ЕГН: ********** с адрес ***, на основание чл. 422 вр. чл. 415 ал.
1 ГПК вр. чл. 128 т. 2 КТ, чл. 224 ал. 1 КТ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, СУМАТА от 3949,
32 лв. /три хиляди деветстотин четиридесет и девет лева и 32 стотинки/ - , представляваща
общия размер на неизплатените нетни трудови възнаграждения за месеците
септември, октомври, декември 2015г., януари, юли и август 2016г., СУМАТА от 1476,
92 лв. /хиляда четиристотин седемдесет и шест лева и 92 ст./ - представляваща нетния
размер на обезщетението по чл. 224 ал. 1 КТ за неизползван платен годишен
отпуск за 27 дни, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 22.11.2017г. до окончателното им изплащане,
както и СУМАТА от 481, 69 лв. /четиристотин осемдесет и един лева и 69 ст./ -
представляваща обезщетение за забава върху дължимите суми за трудово
възнаграждение, считано от деня следващ месеца, през който е следвало да се
плати всяко трудово възнаграждение до 21.11.2017г., за които вземания има
издадена Заповед № 5276 за изпълнение на парично задължение от 23.11.2017г. по
ч.гр.д. № 8827/2017. на РС – Бургас, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска по чл.
422 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК вр. чл. 128 т. 2 КТ за заплащане на трудово
възнаграждение за разликата над уважения размер от 3949, 32 лв. до пълния
предявен размер 5 406, 88 лв. и за месеците ноември 2015г., февруари
2016г. и за 5 работни дни през м. януари 2016г, както и иска по чл. 422 вр. чл.
415 ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за разликата
над уважения размер от 481, 69 лв. до пълния предявен размер 881, 89 лв., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА
„НОВА ПАК БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Бургас, кв. Индустриален, Фуражен завод, на основание чл. 78 ал. 6 ГПК, ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТРС СУМАТА от 267,
05 лв. /двеста шестдесет и седем лева и 05 ст./, представляваща дължимата за исковото
и заповедното производството държавна такса върху уважения размер на исковете, СУМАТА
от 140 лв. /сто и четиридесет лева/ - разноски за вещо лице, както и 5 лв. /пет
лева/, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА
НОВА ПАК БЪЛГАРИЯ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
Бургас, кв. Индустриален, Фуражен завод ДА ЗАПЛАТИ на Х.Д.Ш., ЕГН: ********** с
адрес *** СУМАТА от 547,
76 лв. /петстотин четиридесет и седем лева и 76 ст./,
представляваща разноски за възнаграждение за един адвокат в исковото
производство, съразмерно с уважената част от исковете, както и СУМАТА от 228,
23 лв. /двеста двадесет и осем лева и 23 ст./, представляваща
разноски за възнаграждение за един адвокат в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: