Р Е Ш Е Н И Е
№…………./……………………2014 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският
окръжен съд, гражданско отделение, девети състав, в публично съдебно заседание,
проведено на 27.11.2014 г., в състав:
Окръжен
съдия: Даниела Христова
при
участието на секретаря Д.Х., след като разгледа докладваното от съдия гр.д. № 815
по опис на ВОС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Д.З.А.
срещу държавата, представлявана от МРРБ, чрез областния управител на област
Варна отрицателен установителен иск за собственост, с цена 169 569.50 лева
с искане за приемане за установено в
отношенията между страните , че държавата не е собственик на недвижим имот в
гр. Варна, селищно образувание „С.", представляващ по действащите КККР,
одобрени със заповед № РД-18-64/ 16. 05. 2008г. на АГКК, ПИ с идентификатор 10135.3505.668 с площ от
7423 кв.м., при граници: ПИ 10135.3505.1172,668, 10135. 3505.1114, 10135.3505.660,
10135. 3505. 661, 10135.3505.1048, 10135.3505.666, 10135. 3505.1120, на
осн.чл.124 ал.1 ГПК.
Ищцата
излага, че владее описания имот в трайно
установените му граници от началото на 2003г., когато владението й е било
предадено от нейния втори баща К.И.М., който от своя страна го е получил през
1985г. от баща си Иван М. Дянков, владял имота от 1978г. Имотът не е бил предмет на одържавяване,
отчуждаване или фактическо отнемане от страна на държавата, общината, ТКЗС или
образувани въз основа на тях селскостопански организации, съответно за него не
са заявявани реституционни претенции, вкл. по реда на ЗСПЗЗ. В регистъра към
плана на новообразуваните имоти на СО „С." /"Соук солар“, одобрен със
заповед № РД-11-7706-36/ 28. 01. 2011г. на областния управител, имотът е бил
вписан като собственост на М.Т.Т без документ за собственост, но посоченото
лице не е владяло имота и не е заявявало имота за възстановяване и по отношение
на него не е постановявано реституционно решение. Ищцата твърди, че владението
й върху имота в посочения период е упражнявано непрекъснато, необезпокоявано и
явно за всички, поради което го е придобила по давност с изтичане на срока на
давността.
Предявила е срещу държавата иск за признаване
на правото й на собственост върху този имот като се е позовала на придобиването
му по давност чрез владение, упражнявано в периода от 1998г. до 19. 12. 2008г.,
който иск е бил отхвърлен с решение № 153/23.11.2010г. по гр.д. № 479/ 2010г.
на Варненския апелативен съд, в сила от 21.07.2011г.
С влязло в сила решение № 119/08.06.2012г. по гр.д.№ 227/2012г. на
Варненския апелативен съд е било прието за установено по отношение на община
Варна, че тя е собственик на същия имот по силата на придобивна давност чрез владение
в периода от края на 1998г. до предявяването на този иск на 12.05.2011г.
Ищцата обосновава правния
си интерес от отрицателния иск с оспорването от страна на държавата на нейното
право на собственост, което оспорване е чрез издаването на заповед № РД
-11-7706-36-110/31.03. 2011г. за изменение на регистъра към ПНИ и записване на
държавата като собственик на имота, на основание съставен АДС №
7739/08.03.2011г. В тази връзка поддържа още, че след отричане на
претендираното от държавата право на собственост и предвид вече признатото й
право на собственост спрямо общината, ще има възможност да се позове на
изтеклата в нейна полза придобивна давност и да се снабди с нотариален акт за
собственост на имота по обстоятелствена проверка.
Ответникът оспорва предявения
иск с възражения за недопустимост и неоснователност. Поддържа становището, че
за ищцата не е налице правен интерес,
тъй като решението по този иск не би могло да служи като основание за
признаване на твърдяното от ищцата право. Прави и възражение с правно основание
по чл.299 ГПК. Твърди, че е налице сила на присъдено нещо по идентичен спор, с
което правото на ищцата е отречено. Счита за недопустимо прехвърлянето на
доказателствената тежест върху държавата, която се легитимира като собственик с
надлежно съставен акт за държавна собственост, като доказването на
собствеността на ищцата следва да е в нейна тежест. Позовава се на спирането на
давността за придобиване на държавни и общински имоти по силата на §1 от ЗИД на
ЗС Д.в.бр.105/2006г., чието действие е продължено до 31.12.2014г.
По съществото на
спора/с писмена защита/ излага още, че държавата е придобила имота на основание
чл.6 ЗС в редакцията му към 1989г. Твърди, че ищцата не би могла да придобие
имота по давност, тъй като имотът е земеделски до включването му в селищно
образувание, а давността за такива имота е неприложима, като се позовава и на
ЗРПВПННИ.Моли за прекратяване на производството, евентуално за отхвърляне на
иска.
Двете спорещи
страни претендират
за присъждане на разноски, ищцата в размер на 1878 лева, а ответникът в размер
на дължимото минимално възнаграждение за процесуално представителство.
Съдът след като се запозна със твърденията и оспорванията извършени от
страните, събраните доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност
съобразно материално правните норми
регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
С определение в с.з. на
30.10.2014г. е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищцата упражнява фактическата власт върху процесния имот
както към датата на подаването на исковата молба, така и към настоящия момент.
В отговора на исковата молба липсва оспорване на факта на владението в
твърдения период от 2003г., като в първото заседание процесуалният представител
на ответника го е оспорил с твърдение, че владението датира от по-късно.
Относно началният момент на осъществяване на фактическа власт от
събраните гласни доказателства се установява следното.
Свид. К.И.М., който е втори баща на ищцата излага, че тя „има имота“ от
2000 и описва местоположение и граници и площта му от около седем декара. Сочи,
че след 2000г. ищцата е терасирала имота
и го е оградила, а преди около 10 години е поставила там фургон. Излага, че той
й е дал това място, което сам е владял преди това. Имал и друго място в
съседство, получено от баща му.Преди него за около година там е имало един
старец, когото оттогава не е виждал. Оттогава никой друг не е идвал в имота и
не се е интересувал от него. Имотът е ограден и вратата се заключва. Ищцата го
обработва и поддържа, вкл. с негова помощ. Във връзка с това уточнява, че Д.
упражнява самостоятелно владение имота и той е неин, а преди това той го е
обработвал.
Свид. Ивайло Христов Митковски познава Д. от
1998г. и знае имота оттогава. Имотът тогава е бил на скат и е нямал ограда.
Посочва местоположението на имота /зад газостанцията на „Възраждане"/ и
начина за достигане до него. През 2003г. ищцата изтеглила заем, по който
свидетеля Митковски станал гаранат. Със средствата терасирала имота, поставила
ограда и портална врата. В имота има временна постройка, до която води бетонна
пътека, правена по време на терасирането. Отивал е там винаги с Д., последно
преди 2-3 години. Не знае друг да е имал претенции към имота.
От писмо на община
Варна от 06.11.2014г. и приложените към него данъчна декларация и съобщение от
20.02.2007г. е видно, че ищцата е декларирала процесния имот през 2007г. с
посочена площ от 7450кв.м.
С решение № 153/23.11.2010г. по гр.д. № 479/
2010г. на Варненския апелативен съд е отменено решение № 984/09.07.20 Юг. по
гр.д.№ 620/2009г. на ВОС и е отхвърлен иска на Д.З.А. срещу държавата за
установяване правото й на собственост върху недвижим имот, находящ се в
гр.Варна м."С." представляващ лозе с площ от 7450 кв.м.
представляващо ПИ № 668 по плана на местността, основан на твърдение за
придобиване по давност чрез владение, упражнявано лично в периода от 2007г. до
предявяването на иска на 19. 12. 2008г.,а в периода от м.март 1994г. до 2007г.
чрез К.И.М., и присъединяване на владението упражнявано в периода от 1978г. до
1985г. от Иван М. Дянков. Устните състезания пред въззивната инстанция са
проведени на 03.11.2010 г ., а решението е
влязло в сила на 21.07.2011г.
С решение 119/08.06.2012г. по гр.д.№ 227/2012г. на Варненския
апелативен съд е отменено решение № 323/22.02.2012г. на ВОС и е прието за
установено по отношение на община Варна, че Д.З.А. е собственик на ПИ № 668 по
КП на СО „С." гр.Варна, идентичен с ПИ № 911 по предходен КП от 1983г.,
собствеността върху който е придобила чрез непрекъснато владение в продължение
на повече от десет години в периода от края на 1998г. до предявяването на иска на
12. 05. 2011г.
Решението е влязло в сила през 2012г. с изтичане срока на касационното
обжалване.
С АЧОС № 6178/18.03.2011г., на основание чл.2 ал.1 т.7 от ЗОС е актуван
ПИ № 668 с площ от 7423 кв.м. в община Варна с.о."С."..
Със заповед № РД
-11-7706-36-110/31.03. 2011г. областният управител на област Варна е изменил
своя заповед № РД-11-7706-36/ 28. 01. 2011г. в частта по отношение на
записването в регистъра на плана на новообразуваните имоти за имот № 666 и е
разпоредил, вместо М.Т.Т се впише държавата съгласно АДС №7739/08.03.2011г.
Този акт не е представен по делото, вкл. не се намира в приложеното в цялост
гр.д.№ 620/2009г. на ВОС и няма данни да е бил представян и по него.
По допустимостта на
иска.Възражението на ответника за недопустимост на
иска поради идентичност със спора, разрешен с влязло в сила решение на
Апелативен съд Варна от 23. 11. 2010г. гр. д. №479/2010г., е неоснователено.
Спорът не е идентичен, защото предмет на приключилия съдебен спор е твърдяното
там от ищцата право на собственост и решението по него е формирало сила на
пресъдено нещо за отричане на нейно право на собственост придобито въз основа
на факти, осъществили се до приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция на 03.11.2010г., т.е. в случая за придобиване чрез владение до тази
дата. Влязлото в сила решение за отхвърляне на иска не формира сила на
пресъдено нещо относно собствеността на ответника и затова не преклудира
отричането на това право, което е предмет на настоящия спор. А твърдението за
правото на собственост на ищцата, в чиято защита се предявява отрицателния иск,
е основано на осъществявано владение до настоящия момент, т.е. то също не може
да се счита отречено от предходното решение.
Възражението на
ответника за липса на правният интерес е също неоснователно. П ри отрицателния
установителен иск за собственост или друго вещно право, правният интерес се
поражда от твърдението на ищеца за притежавано право, различно от оспорваното
право на ответника върху същия обект, чието съществуване би било отречено или
пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната
претенция на насрещната страна в спора. Правният интерес от предявяването на
отрицателния иск може да се обоснове с твърдението на ищеца за самостоятелно
право, при което при твърдение и на ответника за идентични по вид права е
налице конкуренция на права върху един и същ обект. Интерес от предявяването на
отрицателния установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да
придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече
претендираните от ответника права./Така изрично TP № 8/ 27. 11.
2013г./
Наличието на правния интерес се преценява
конкретно въз основа на обосновани твърдения на ищеца относно неговото право,в
чиято защита се предявява иска, както и на фактите, от които това право
произтича. Тежестта за доказване на тези факти е за ищеца, като носител на
защитимото право. Спорното право или предметът на иска, по чието съществуване
има спор, се очертава в производството по отрицателен иск от ответника чрез
посочване на фактите, съставляващи неговото основание. Ищецът не би могъл да
сочи това основание, защото той твърди, че такова право не е възникнало. Затова
тежестта за доказване на спорното право е на ответника по този иск и той е
длъжен под страх от преклудиране да изчерпи в това производство всички възможни
основания, на които може да възникне това негово право.
Тъй като при
отрицателния установителен иск за собственост доказването на фактите, от които
произтича твърдяното от ищеца право, да се свързва с правния интерес и с
допустимостта на иска, то следва да се разгледат и обстоятелствата във връзка с
упражняваното от ищцата владение. Доказателствата по делото сочат, че
фактическата власт върху имота е била предадена на ищцата от свид. М., неин
втори баща, през 2003г. и е упражнявана от нея непрекъснато и необезпокоявано.
Намерението й за своене е очевидно и несъмнено предвид факта на извършваните
действия по ограждане на имота, извършване на трайни подобрения и застрояване със
сезонна постройка, които действия са сред присъщите на собственика. От
показанията на двамата свидетели е явно, че те несъмнено считат имота за неин,
като свид.М. е този, който й е предал владението именно за да бъде имотът неин.
Доводът в защитата
на ответника, че не било доказано ищцата да е осъществявала владението лично
или за себе си, е неоснователен. За да е налице непрекъснато владение не е
необходимо владелецът да упражнява фактическата власт непрекъснато нито пък
непрекъснато да се демонстрира спрямо всички като собственик. Достатъчно е да
се докаже, че той е установил фактическа власт с недвусмисленото намерение
имотът да бъде негов, което в съдебната практика се установява чрез доказването
на обичайните собственически действия. Намерението се предполага, а в случая
тази воля на ищцата е демонстрирана и чрез декларирането на собствеността върху
имота през 2007г. и заплащането на данъци, като същевременно отсъстват данни и
твърдения за друго основание, на което те я упражнявала фактическата власт от
2003г.
Няма каквито и да е
данни трето за спора лице да е заявявало собствени права върху имота или да е
предприело действия, довели дори само до смущаване на владението, а поначало за
да се приеме владението за непрекъснато, е достатъчно да се докаже то за
отделни периоди. Няма данни за настъпване на обстоятелства с правно значение за
прекъсване или спиране на давността, като воденото от ищцата дело очевидно не
може да е сред тях, защото тя не би могла да прекъсне чрез иск собствената си
придобивна давност - давността може да се прекъсва само с иск на носителя на
правото срещу този, който се позовава на давността. Въз основа на изложеното
тук следва да се приеме, че ищцата е доказала обстоятелствата, на които се
основава намерението й за придобиване на правото на собственост чрез
упражнявано владение към датата на
предявяване на настоящия иск, с което доказването на защитимото в
процеса право е успешно и искът е допустим.
Държавата твърди
конкуриращо право на собственост върху имота. Това следва пряко от факта
издаване на заповед № РД -11-7706-36-110/31.03. 2011г. от областния управител
като орган по §4к ал.6 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която той е наредил вписването на
държавата за собственик на ПИ № 668 в регистъра към плана на новообразуваните
имоти. Налице са данни и за наличието на съставен АДС № 7739/ 08. 03. 2011г.за
същия имот. С тези си действия държавата несъмнено препятства позоваването на
ищцата на изтеклата придобивна давност и придобиването на имота по този
оригинерен способ.
Позоваването на земеделския характер на земята е неоснователно, защото
не съществува обща възбрана за придобиване на земеделски имоти по давност.
Нормата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ предвижда прекъсване на придобивната давност върху
такива имота, ако те подлежат на реституция по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ, но такива данни
и твърдения липсват.
Разпоредбата на §1
от ПЗР на ЗИД на ЗС относно спирането на давността по отношение на държавни и
общински имоти частна собственост предполага доказване на такава собственост. В
случая по отношение на общината тя е отречена с влязло в сила решение, а тази
на държавата е недоказана.
По основателността
на иска.Следва преди всичко да се посочи, че в
отговора си и в хода на делото ответникът не е посочил каквото и да е основание
за придобиване на имота от него, нито е посочил и представил доказателства за
подобни факти. Не е посочен представен и акт за държавна собственост, на
какъвто се позовава в отговора, а такъв не се намира и като писмено
доказателства в приложеното гр.д.№ 620/2009г. на ВОС. А изводи за наличието на
акт за държавна собственост не могат да се правят от позоваването на такъв акт
със заповед № РД-11-7706-36-110/ 31.03.2011г. Неоснователно е твръдението на
ответника, че имотът е станал държавна
соббственост по силата на чл.6 ЗС в редакцията му до 1989 г. и конкретно тази с
Д.в.бр.31/90г., защото няма данни имотът да е бил тогава без собственик, а и до
отмяната на посочената норма не е съставян акт за държавна собственост.
Дори посоченият в заповед №
РД-11-7706-36-110/ 31.03.2011г. АДС №
7739/ 08. 03. 2011г. да е налице, то от това не следва извод за държавна
собственост, тъй като съгласно чл.5 ал.З от
ЗДС актът за държавна собственост няма правопораждащо действие. Затова
самото удостоверяване от страна на държавата на собственото й право на собственост,
каквото всъщност е значението на акта съгласно чл.5 ал.1 ЗДС, не съставлява
доказателство тази собственост. При оспорването й, в случая чрез отрицателния
установителен иск, независимо от наличието на съставен акт държавата следва да
докаже собствеността си на посоченото основание като докаже съставляващите го
факти. Ако имотът е бил в селищни територии, и не е подлежал на връщане на
предишен собственик и не му е възстановен, той той би станал общинска, но не и
държавна собственост, на основание цитираната разпоредба в последната й
хипотеза по силата на §7 ал.1 т.З от ПЗР на ЗМСМА. Ако той е представлявал
невъзстановена земеделска земя или такава, която не принадлежи на друг правен
субект, то той отново би станал не държавна, а общинска собственост на
основание разпоредбите съответно на чл.19 и чл.25 ЗОС. Не съществува правна
норма, по силата на която имотът би могъл да стане държавна собственост за него
е съставен акт за частна общинска собственост № 6178/ 18.03.2011г., в който
като правно основание е посочен чл.2 ал.1 т.7 от ЗОС, определящ като общинска
собственост имотите, придобити от общините чрез сделка, по давност или по друг
начин, определен със закон. Но с влязло в сила решение №119/08.06.2012г. по
гр.д.№ 227/2012г. на Варненския апелативен съд правото на собственост на ищцата
е установено по отношение на община Варна, с което правото на общинска
собственост върху същия имот е отречено и то на всяко възможно основание.
Правото на
собственост за държавата не произтича от соченото от ответника основание,
поради което иска следва да бъде уважен, а с оглед изхода от спора, в тежест на
ответната страна следва да бъдат присъдени направените поделото разноски в
размер на 1878
лева, от които 1706 лева държавна такса и 172 лева такса за вписване на исковата
молба.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.З.А. с
ЕГН ********** с постоянен адрес ***, представлявана от адв. П.С. от ВАК с
адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване – гр.Варна, ул. Ал.Дякович“ №
45, ет. 4 , че Държавата представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен
управител на област с административен център Варна, представляван от ю.к. С.Г.В.
с адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване гр.Варна, ул. „Преслав“ №
27, НЕ Е СОБСТВЕНИК на недвижим имот в гр. Варна, селищно образувание „С.",
представляващ по действащите КККР, одобрени със заповед № РД-18-64/ 16. 05.
2008г. на АГКК, ПИ с идентификатор 10135.3505.668 с площ от 7423 кв.м., при
граници: ПИ 10135.3505.1172,668, 10135. 3505.1114, 10135.3505.660, 10135. 3505.
661, 10135.3505.1048, 10135.3505.666, 10135. 3505.1120, на осн.чл.124 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Държавата представлявана
от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен
управител на област с административен център Варна, представляван от ю.к. С.Г.В.
с адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване гр.Варна, ул. „Преслав“ №
27, ДА ЗАПЛАТИ на Д.З.А. с
ЕГН ********** с постоянен адрес ***, представлявана от адв. П.С. от ВАК с
адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване – гр.Варна, ул. Ал.Дякович“ №
45, ет. 4 сумата от 1878 /хиляда
осемстотин седемдесет и осем/ лева , представляващи направените по делото
разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК
Решението може да
се обжалва с въззивна жалба пред Варненски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от настоящия съдебен акт на страните.
Окръжен съдия: