РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 24.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Маргарита Димитрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 8499 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на И.А.И. срещу Решение №327859/01.02.2018 г. по гр. дело № 57271/2016 г. на Софийския районен съд, 143. състав, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на М.НА В.Р.(МВР) да му заплати сумата от 7 364 лева – разлика в дължимото се обезщетение по чл. 234, ал. 1 МВР, което същият щеше да получи, в случай, че беше възстановен на заеманата от него преди незаконното му уволнение длъжност – главен инспектор, началник на участък „Полиция“ – Средец, при 01 РУП на СДВР,  или на друга равностойно длъжност, а не на по-ниската длъжност, на която фактически е възстановен, като сумата е била претендирана ведно със законна лихва от 12.10.2016 г. до пълното ѝ изплащане. С решението въззивникът е бил осъден да плати и 100 лева разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон.  Излагат се аргументи, че мотивите на първоинстанционния съд не били ясни, а не били обсъдени всички събрани по делото доказателства, като част от обсъдените били интерпретирани грешно. Излагат се доводи, че първоинстанционния съд неправилно се бил позовал на издаден от Столичната дирекция на вътрешните Р. (СДВР) отказ за издаване на допуск на въззивника за достъп до класифицирана информация, като не се вземало предвид, че същият отказ бил отменен с акт на горестоящ административен орган. Излагат се доводи, че служителят няма вина за това, че е бил назначен на по-ниска длъжност от тази, която е заемал преди уволнението, като поради неправомерно издадения му отказ за достъп до класифицирания е бил назначен на по-нископлатена длъжност, което се е отразило и на обезщетението, което е получил при напускане на системата доброволно. Излага се довод, че съгласно чл. 232 ЗМВР е било налице абсолютно задължение на въззиваемата страна – МВР, да възстанови въззивника на заеманата от него преди незаконното уволнение длъжност, което не било изпълнено. Излага се довод, че трудовото възнаграждение на въззивника преди незаконното му уволнение е било 1 680 лева, а на новата му длъжност – 1 311 лева, което намалило размера на полученото от него при напускане обезщетение, което се съизмервало с месечното възнаграждение към момента на напускането. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявения иск в цялост.

В срока законоустановения срок за това не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемата страна – М.НА В.Р.(МВР).

В съдебното заседание въззивникът И. поддържа въззивната си жалба и е представил решение на Административния съд – София-град, с което същият се е произнесъл по негов иск срещу МВР за обезщетение за намаленото му трудово възнаграждение след уволнението поради това, че въззивникът е бил възстановен на по-нископлатена длъжност (искът не се отнася до намаления размер на обезщетението при напускане, а само до намаления размер на трудовото възнаграждение, което въззивникът е получавал, докато е Р.л).

Въззиваемата страна – МВР, оспорва въззивната жалба и твърди, че първоинстанционното решение е произнесено при правилно установяване на релевантните за спора факти и тяхната интерпретация.

Първоинстанционния съд е приел, че въззивникът И. е Р.л в МВР на длъжност „главен инспектор, началник  на участък „Полиция“ Средец към 01 РУП на СДВР“ и е бил уволнен от тази длъжност със Заповед № К-13879/23.11.2011 г. на министъра на вътрешните Р.. В последствие с Решение по административно дело № С 50/2013 г. на Върховния административен съд (ВАС), потвърдено от петчленен състав на същия съд по административно дело № С 73/2014 г. и влязло в сила на 02.09.2015 г. уволнението било отменено, а въззивникът И. – възстановен на старата си длъжност. Установено е, че с многократни заявления до министъра на вътрешните Р. и директора на СДВР в периода 08.09.2015 г. до 01.04.2016 г. въззивникът И. е заявявал желанието си да бъде възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност. Съдът е установил, че въз основа на Заповед № 8121-К-1432/12.04.2016 г. въззивникът И. е постъпил отново на работа в МВР на 25.04.2016 г., но този път на длъжност „полицейски инспектор пета степен“, в група „Териториална полиция „Надежда“ към 02 РУП на СДВР, като на тази длъжност получавал месечно възнаграждение в размер на 937 лева. Първоинстанционния съд е установил, че за въззивника И. е бил издаден от СДВР отказ за достъп до класифицирана информация, който е бил отменен с Решение № 37 II-18/17.05.2016 г. от Държавната комисия за сигурността на информацията (ДКСИ). Първоинстанционният съд е установил, че на 25.05.2016 г. въззивникът И. по свое желание е прекратил служебното си отношение с МВР, като при напускането на работа е получил обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР в размер на 20 месечни възнаграждения в общ размер на 26 236 лева. Съдът е установил, че полагащото му се обезщетение при 20 години работа на длъжност „полицейски инспектор пета степен“ е било 26 376 лева, а при работа за същия период на длъжност „главен инспектор, началник на полицейски участък“ е щяло да бъде 33 096 лева, или се получава разлика от 6 720 лева. От правна страна съдът е приел, че М.НА В.Р.е следвало да възстанови въззивника И. на по-високата длъжност, заемана преди уволнението, но не го е направило, поради което е налице нарушение на законово задължение. Приел е обаче, че доколкото назначаването на въззивника И. на по-ниска по степен длъжност с по-ниско заплащане е станало с административен акт – заповед на министъра на вътрешните Р., и тази заповед не е била обжалвана, то е налице стабилен административен акт и извършеното нарушение е санирано. Поради това не следвало да се приеме, че е налице първата предпоставка на иска за непозволено увреждане – противоправно поведение на служител на ответника, и искът следвало да бъде отхвърлен.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Във въззивната жалба се прави бланкетно възражение за това, че първоинстанционният съд не бил установил фактите по делото въз основа на събраните доказателства, което настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Първоинстанционният съд е изложил в мотивите на решението си всички релевантни за разрешаването на спора факти, като единствено не е посочил номера и издателя на отказа за достъп до класифицирана информация, издаден на въззивника И.. Противно на изложеното във въззивната жалба в мотивите на първоинстанционното решение изрично е посочено, че отказът за достъп до обществена информация, издаден на въззивника И., е бил отменен. Страните не са направили други конкретни оспорвания на изводи относно установените от първоинстанционния съд факти по делото, посочени във въззивната жалба, поради което съдът не е длъжен да проверява правилността на първоинстанционното решение в тази част (чл. 269 ГПК) и приема за установена фактическата обстановка, изложена от първоинстанционния съд.

По отношение на заявения във въззивната жалба като неустановен факт – че е налице отказ за достъп до класифицирана информация за въззивника И., който е бил отменен, съдът констатира, че такъв отказ наистина съществува. Наличието на същия се установява от представен по делото в заверен от страната препис на официален документ (писмо с рег. № Я-3012/21.01.2016 г., на лист 31 от първоинстанционното дело), който не е оспорен, и съдържа изявление, че е налице отказ за достъп на въззивника И. до класифицирана информация с ниво „секретно“, постановен с № 3/21.01.2016 г. от органите на СДВР. По делото е представен и препис от самия административен акт с посочения номер, подписан от директора на СДВР (на лист 33 от първоинстанционното дело). От представеното в заверен препис и неоспорено по делото писмо с рег. № Н-1198/18.05.2016 г., издадено от главния секретар на ДКСИ в кръга на правомощията му, поради което същото представлява официален свидетелстващ документ, се установява, че отказът е отменен с Решение № 37-II-18/17.05.2016 г. на ДКСИ.

За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е необходимо да се установи, че лица, на които ответникът – МВР, е възложил работа, са извършили противоправно деяние виновно. Съгласно указанията, дадени в т. 7 от Постановлението на пленума на Върховния съд № 7/1959 г., които не са загубили значението си, не е задължително установяване на конкретен служител, който е извършил виновно противоправно поведение, а съгласно
чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага. От това противоправно поведение следва да са произлезли вреди, които да се намират в пряка причинна връзка с него, като в противен случай искът следва да се отхвърли.

Въззивникът И. оспорва изводът на първоинстанционния съд, че действията на МВР, с които му е отказано назначаване на предишната му длъжност, следва да бъдат извършени с изричен административен акт. Сочи се, че нормата на чл. 232 ЗМВР не поставяла изискване за издаване на такъв. Тези оплаквания са основателни. Възстановяването на незаконно уволнен полицейски служител се извършва с акт на съда, а не с административен акт на служител от М.НА В.Р., тъй като след възстановяването от съда правоотношението на даден служител се запазва във вида, в който е съществувало преди извършеното незаконно уволнение (в този смисъл е налице практика на Върховния административен съд (ВАС) – Решение № 2372/24.02.2017 г. по адм. д. № 10526/2015 г., V отделение, и Решение № 3803/28.03.2017 г. по адм. д. № 13776/2015 г., V отделение), и не е необходимо да се обжалва отказ за назначаването на работника обратно на заеманата от него по-рано длъжност.

Поради това са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че липсата на жалба на въззивника И. срещу отказа да бъде възстановен на предходната си длъжност стабилизирали акта за назначаването му на друга длъжност. Въззивникът е приел да Р. на по-нископлатена длъжност, доколкото не е имал друга възможност, но с това не се е отказал от правото си да очаква изпълнение на съдебното решение за възстановяване на старата си длъжност с по-високо заплащане (или на друга равностойна длъжност), което следва от нормата на чл. 232 ЗМВР (в ред. до ДВ, бр. 97/05.12.2017 г., действала към момента на постъпването на въззивника на по-ниска длъжност през 2016 г.). Установено е, че е налице отказ за възстановяване на въззивника И. на предишната му длъжност, извършено от служители на ответника по делото – по делото са събрани редица писма, в които се посочва, че не е възможно въззивникът И. да бъде възстановен на заеманата от него преди незаконното му уволнение длъжност. Тези действия би могло да ангажират отговорността на ответника за бездействие, ако се установи тяхната противоправност, т.е. ако са били налице предпоставки, при които въззивникът И. може да заеме длъжността си от преди уволнението, но въпреки това е последвал отказ за възстановяването му.

В случая се установяват и вреди за въззивника И. – ако той беше възстановен на старата си длъжност или сходна с нея, би получавал по-високо възнаграждение и би имал право на обезщетение при напускане на работа в размер, по-висок с 6 720 лева. Тази сума представлява пропусната полза, с която имуществото на въззивника И. не се е увеличило, и е налице сигурност, че ако той беше възстановен на предишната си длъжност, щеше да получи право на обезщетение в по-високия размер.

За да е налице такова право обаче, вредите в размер на разликата между фактически изплатеното обезщетение за напускане на системата на МВР от въззивника И. и сумата, която същият би получил, ако беше възстановен на длъжността, която е заемал преди незаконното уволнение или сходна с нея, следва да са в пряка причинна връзка с неправомерен отказ за назначаването му на такава длъжност.

Съгласно чл. 234, ал. 1 ЗМВР при напускане на длъжността си в системата на МВР напускащите служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото години са прослужили в системата на МВР, но не повече от 20. Следователно размерът на обезщетението не зависи от други критерии освен от размера на месечното възнаграждение към датата на напускане на системата на МВР. Оттук и ако служител е назначен на длъжност с по-ниско възнаграждение, той по силата на закона ще получи по-ниско обезщетение, т.е. размерът на обезщетението нормативно следва от характера на длъжността, заемана от служителя на МВР преди напускането му.

В случая въззивникът И. обосновава връзката между намаления размер на обезщетението си при напускане и неправомерния отказ за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност с това, че му е била предложена по-ниска длъжност, която той е приел да изпълнява. Но въззивникът не е имал право да бъде назначен на длъжността с по-високо заплащане на основанието, изтъкнато от служителите на МВР – че същият не е имал допуск до класифицирана информация, какъвто му е бил нужен, за да заема длъжността „главен инспектор, началник на полицейски участък“. Страните не спорят по отношение на това обстоятелство.

В настоящия случай е налице обективна пречка за възстановяването на въззивника И. на тази по-висока длъжност, тъй като на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, б. „е“ ЗМВР служители без разрешение за достъп до класифицирана информация не могат да бъдат назначавани на ръководни длъжности. При това положение обстоятелството, че въззивникът И. не е имал разрешение за достъп за класифицирана информация, има значение за причинната връзка между отказа да се изпълни задължението на МВР да го възстанови на предишната му длъжност (и сходна с нея) и намаления размер на полученото от него обезщетение при напускане.

Това е така, тъй като практиката на върховните съдилища приема, че задължението на работодателя да възстанови незаконно уволнен служител на старата му длъжност не е напълно безусловно, а в някои случаи е възможно да не последва възстановяване – така например ВАС приема в Решение № 3803/28.03.2017 г. по адм. д. № 13776/2015 г., V отделение, че не съществува такова задължение при пълно закриване на всички сходни длъжности в системата на МВР, а в Тълкувателно решение № 2/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че възстановяване на работа не следва, когато е изтекъл срокът за предизвестие по искане на работника или служителя за напускане – т.е. ако е налице друго основание за прекратяване на правоотношението, по силата на което е предоставян труд, което се е реализирало между датата на извършване на незаконното уволнение и датата, на която се прави искане за възстановяване. При това положение въззивникът И. не би могъл фактически да бъде възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност.

Въззивникът И. е бил с изтекло разрешение за достъп до класифицирана информация, тъй като съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗКИ най-дългият срок, в който е валидно едно разрешение за достъп до класифицирана информация е пет години. Въззивникът И. е бил първоначално уволнен от длъжността си на началник на полицейски участък на 23.12.2011 г. От тази дата до датата му на постъпване отново на работа в органите на МВР – 25.05.2016 г. са били изминали повече от 5 години. Същевременно по делото не е установено към 08.09.2015 г. (когато въззивникът И. за пръв път е поискал възстановяването си на работа) въззивникът да е имал разрешение за достъп до класифицирана информация, а доказването на това обстоятелство е било в негова тежест. Същият обаче и не твърди да е имал такова разрешение към този момент. Следователно е била налице пречка от правно естество за въззивника да бъде възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност – същият не е имал достъп до класифицирана информация на необходимото ниво. Поради това действията на служителите на МВР – те са отказали да назначат въззивника И. на заеманата от него по-рано длъжност, са законосъобразни, тъй като за него е била налице пречка да заеме длъжността – липса на достъп до класифицирана информация.

Следователно липсата на разрешение за достъп до класифицирана информация би довела по принцип до невъзможност въззивникът И. да бъде възстановен на длъжност с такова възнаграждение, което да му позволи да получи обезщетение при напускане на работа в претендирания от него размер. В настоящия случай обаче е налице и особено обстоятелство – отказът, издаден на въззивника И. за достъп до класифицирана информация, е бил незаконосъобразен. При това положение същият е щял да получи допуск до класифицирана информация и да бъде назначен на по-висока длъжност, ако не беше налице незаконен отказ за издаване на допуск до класифицирана информация, какъвто е бил постановен от органите на Столичната дирекция на вътрешните Р. (СДВР) с № 3/21.01.2016 г. Така именно незаконният отказ на СДВР се явява причината въззивникът И. да не получи обезщетение в претендирания от него пълен размер. Искът би следвало да се уважи, ако този отказ е издаден от лице, на което МВР е възложило работа.

В случая това не е така. Съгласно установеното от съда по-горе отказът за достъп до класифицирана информация на въззивника И. с № 3/21.01.2016 г. е издаден от Столичната дирекция на вътрешните Р.. Съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 областните дирекции на МВР са отделни юридически лица. Столичната дирекция на вътрешните Р. има статут на областна дирекция към МВР. Поради това отказът на СДВР не е извършен от физически лица под контрола на МВР, тъй като съгласно т. 3 от Постановление на пленума на Върховния съд № 17/1963 г. когато служители на две юридически лица извършват определена дейност, отговорността по чл. 49 ЗЗД следва да се понесе от онова юридическо лице, което пряко отговаря за извършването на работата. В случая дейността по издаване на разрешения или отказ за достъп до обществена информация е била възложена на СДВР и МВР като различно юридическо лице не може да носи отговорност за действията на служителите на СДВР. Следователно искът на въззивника И., предявен срещу МВР, е неоснователен и следва да се отхвърли.

Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции по делото първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата страна по делото – МВР, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По делото обаче не се представени доказателства за извършени такива и не е направена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, поради което разноски във въззивното производство не следва да се присъждат. Тъй като първоинстанционното решение се потвърждава от настоящата съдебна инстанция, не следва да се променят и изводите на Софийския районен съд относно присъдените от него разноски.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 327859/01.02.2018 г. по гр. дело № 57271/2016 г. на Софийския районен съд, 143. състав.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.