Решение по дело №2446/2018 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 30.09.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на осемнадесети септември, две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 2446 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Производството е образувано по искова молба, депозирана от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с адрес гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез юрисконсулт П. Г. Б. против ответника К.К.П., ЕГН: **********.

В исковата молба се твърди, че на 23.10.2013 г между „Изи Асет Мениджмънт” АД /Заемодател/ и ответника бил сключен Договор за паричен заем № 1938632 за сумата от 1500 лева, при Общи условия към него. Сумата следвало да се погасява чрез вноски, включващи главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и посочен в него. Така общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 2949,84 лв и договорната лихва 1449,84 лв и следвало да бъде възстановена в срок до 18.06.2014г. на 34 равни седмични погасителни вноски в размер на 86,76 лева всяка.

Поради забава на плащането с повече от 30 календарни дни била начислена такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) в размер на 45,00 лв.

На основание Закона за потребителския кредит на длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 14.12.2013г. до датата на подаване на заявлението в съда в размер на 681,63 лева – лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска от 30.01.2014г. до датата на депозиране на заявлението.

Длъжникът погасил до момента сума в размер на 1244 лв., от които: такса разходи: 36 лв, договорна лихва: 845,05 лв, главница: 362,95 лв.

Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно: 18.06.2014г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем.

На 01.12.2014г. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на което вземането, произтичащо от договор за паричен заем № 1938632/23.10.2013г. било прехвърлено ведно с всички привилегии и обезпечения. Продавачът преупълномощил купувача да изпраща писмени уведомления до длъжниците за извършената цесия, съгласно заверено пълномощно, но съобщението не достигнало до него, заради което към настоящата искова молба е представено такова с искане да бъде връчено ведно с исковата молба и приложенията към нея.

С оглед изложеното се сочи, че за процесните вземания била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното производство адреси, заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК, като същият не се е явил в съда да получи книжата по делото, което от своя страна обусловило правния интерес от подаването на исковата молба.

Ето защо се поддържа искане за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 1137,05 лв, представляващи главница по Договор за паричен заем № 1938632/23.10.2013г.; 604,79 лв, представляващи договорна лихва за периода от 29.01.2014г. – 18.06.2014г. (падеж на последна погасителна вноска); 9,00 лв такса разходи; 681,63 лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 30.01.2014г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за които суми в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1548/2018г на ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Желае присъждане на разноските в заповедното производство, както и направените в настоящото такова, вкл. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350,00 лева.

 В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор, чрез назначения му особен представител. В отговора се сочи, че исковата претенция е допустима, но неоснователна. Смята, че съглашението по процесния договор е недействително по см. на чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК в частта за определени ГПР.

В открито съдебно заседание исковата молба се поддържа от ищеца и оспорва от ответника чрез особения му представител.

 

 

 

 

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетия като доказателство по делото и неоспорен договор за паричен заем №1938632 от 23.10.2013 г. – на л. 6, „Изи Асет Мениджмънт“ АД предоставило на ответника сума в размер на 1500 лв., която следвало да се погасява на 34 седмични погасителни вноски от 86,76 лв. всяка, с лихва при фиксиран годишен лихвен процент 146.20% и общ размер на всички плащания от 2949.84 лв. при ГПР 883.20 %

Не се спори, че сумата по договора не е възстановена.

 

 

 

 

Видно от приложения и неоспорен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год. сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца, както и подписано на 01.12.2014 г. Приложение 1 към  него, вземането по договор за паричен заем с № 1938632, било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.

Цесията била потвърдена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от приложените по делото писмени доказателства – на л. 15 от делото.

Съгласно § 2.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в Приложение №1 били неразделна част от договора.

Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора, съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник.

С представено по делото пълномощно на л. 19 „Агенция за събиране на вземания“ АД била натоварена да извърши от името на упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на вземанията от 16.11.2010 год.

С уведомление от 21.06.2018 г. било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършените продажби на вземането, от страна на цедента чрез цесионера, ведно с Покана за доброволно изпълнение, но пратката се е върнала като невръчена. Повторно посочените книжа са изпратени на ответника на 15.11.2018г., но последният отново не е бил намерен на адреса.

Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 1548/2018 г. на КРС, в полза на заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 756/2018 г., връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

С оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове.

Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, според което общият размер на задължението е 1750.84 лв., а лихвата за забава за периода 19.06.2014г. – 16.11.2014г. и 17.11.2014г. – 01.06.2018г. е 681.63 лв.

Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта: Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК, за което е било образувано ч.гр.д. № 1548/2018 г. на КРС.

При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск. При посочените съображения претенцията е допустима.

По основателността: Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като в случая връчването и по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства влизането й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.

В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Не е спорно и че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е бил сключен договор за паричен заем, въз основа на който са му били предоставени сумите, предмет на договора.

Липсва спор и по това, че ответникът е останал задължен по този договор.

Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с договор за цесия, като за извършената цесия било изпратено уведомление до ответника, за което няма доказателства да е получено. Поради това се поддържа възражение, че цесията не е породила действие спрямо ответника.

В този аспект следва да се посочи, че по правило с договора за прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да произведе действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор. В съдебната практика се приема, че уведомлението може да се връчи на длъжника и заедно с исковата молба, който факт следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3 от ГПК. Липсва и законово ограничение съобщаването на цесията да се извърши от новия кредитор, който действа като пълномощник на стария кредитор, което действие се възприема за валидно и поражда правно действие. Но съобщение, връчено на особен представител не може да породи подобно правно действие. В случая длъжникът (ответник в настоящото производство) не е бил открит на посочения в исковата молба адрес и доколкото са били налице предпоставките на чл. 47, ал. 6 от ГПК му е назначен особен представител. Особеният представител обаче има ограничен кръг права за целите на процеса и той не може да приема материалноправни изявления, каквото е съобщаването на цесията. Това следва от разпоредбата на чл. 34, ал.3 от ГПК, която изисква за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото представителят да разполага с изрично пълномощно. Вън от съмнение е, че договорът за цесия представлява разпореждане с едно право и получаването на съобщение за цесията е част от възникването на това право, като също изисква изрично упълномощаване, за да може това съобщаване да бъде получено. В този смисъл не могат да бъдат споделени аргументите на ищеца в допълнителна молба с вх.№ 14684/24.06.2019г., според които материалноправното изявление по приемането на цесията е характеризирано като нещо различно и непопадащо в обхвата на действията на разпореждане с предмета на иска. Съгласно чл. 29, ал.5 от ГПК особеният представител може да извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото. Т.е., за да бъде съобщена цесията на особен представител са необходими две неща - изрично съгласие на особения представител да приеме това съобщаване (което ще е с оглед възможността на особения представител да доведе реално до знанието на длъжника извършената цесия) и одобрение на съда. В случая нито един от тези два елемента не е налице. Приложимостта на правилата на чл. 29 от ГПК към процесуалното представителство по чл. 47 ал.6 от ГПК е приета и с т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Следователно не може да се приеме, че длъжникът е бил уведомен валидно от цедента за прехвърлянето на вземанията на нов кредитор, поради което правата на същия да търси вземанията си от ответника не са консолидирани, непротивопоставими са на длъжника, спрямо който цесията има действие от момента, в който прехвърлянето на вземанията бъде съобщено от предишния кредитор – така и Определение №567/18.09.2018 по дело №3153/2017 на ВКС, ТК, II т.о. Изложеното е достатъчно основание да се приеме, че исковата претенция е неоснователна, без съдът да се спира и разглежда по същество останалите наведени от особения представител доводи.

Дори и да не се споделя горното, подобен извод се налага и на друго основание: Съгласно легалното определение в чл.430, ал.1 ТЗ с банковия договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Дружеството - ищец в случая няма статут на банка по смисъла на чл.2 ЗКИ, но представлява финансова институция, регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Поради това съдът е приел, че правното основание на исковете, предявени по реда на чл. 422 от ГПК е по чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

С процесния договор за потребителски кредит е била предоставена в заем сума от 1500 лв., при уговорен ГЛП  в размер на 146,20% и ГПР  в размер на 883,20 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали  с  клаузата за уговорената лихва  е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, е размерът на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като  максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити (в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва надхвърля  значително размерa на законната такава за периода, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и  е нищожна. Съотнесени тези критерии  и  към клаузата с уговорения ГПР също обосновават нейната  нищожност. Посочените клаузи от процесния договор  нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника и налагат връщане на повече от няколко пъти по-голяма сума от отпуснатия кредит, поради което следва да се приеме, че уговореното е във вреда на потребителя и накърнява правилата на доросъвестността. Добросъвестността при предоставяне на услугата за предоставяне на заем е част от добрите нрави като морални норми, при нарушаването на които, както е и в този случай, сделката е НИЩОЖНА. В този смисъл е Решение № 4/2009 г, по т. д. № 395/2008 г, Решение № 1270/2009 г. по д. 5093/2007 г, Определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г, Решение № 202/27. 02. 2015 г. по д. 4123/2013 г. и др. на ВКС.

При този извод следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид на това и след като клаузите в процесния договор като нищожни не пораждат правно действие, то договорът на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД се явява недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК: „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“. И т.к. по делото е установено, че e погасена сумата от 1208 лева, следва де се приеме, че претенцията за присъждане на сумата от 1137,05 лв. е изцяло неоснователна. Неоснователни, при посочените вече съображения, са и исковете за установяване дължимостта на сумите от 604,79 лв. и 681,63 лв.

Досежно претенцията за сторени такси разходи в размер на 9,00 лв. не са ангажирани доказателства, което обуславя неоснователност на иска и в тази част.

Поради горното претенция е изцяло неоснователна и ще бъде оставена без уважение.

По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответната страна се следват деловодни разноски, но искане в т.см. не е било заявено.

Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ответника също се следват разноски, но поради лисата на данни за сторени такива, няма да му бъдат присъдени.

Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, поради отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. От това следва, че по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърления иск.

В хода на производството ответникът бе представляван от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл. приетото в ТР 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал. 13. Ето защо съдът е разпоредил на адв. П. Д. да бъде изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по делото. В т.см. съдът се е произнесъл в открито съдебно заседание.

            Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

 ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р П. Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. против К.К.П., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът има задължения към ищцовото дружество в размер на 1137,05 лв, представляващи главница по Договор за паричен заем № 1938632/23.10.2013г.; 604,79 лв, представляващи договорна лихва за периода от 29.01.2014г. – 18.06.2014г. (падеж на последна погасителна вноска); 9,00 лв такса разходи; 681,63 лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 30.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението, за които суми в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1548/2018г на ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК., които вземания са били прехвърлени от „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ********* на настоящия ищец по силата на Договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и описани в Приложение от 01.12.2014 г., за които била издадена заповед за изпълнение по чл. 410  ГПК по ч.гр. д. № 1548/2018 г., като неоснователна и недоказана.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Кюстендилския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.

Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

След влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.

 

 

                                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: