РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 25.03.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на двадесет и осми януари две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 3901/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 38352/23.03.2015 г., предявена от П.К.Н., с ЕГН: **********, и П.И.Н., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: ***“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***.
Ищците
твърдят, че на 10.04.2014 г., около 22.00 ч., в гр. Плевен, по бул. „Данаил
Попов“, с посока от юг на север, се движил лек автомобил „Опел Вектра“, с рег.
№ *******, управляван от Н.М.С.(с оглед уточнението на исковата молба,
допуснато на 10.10.2016 г., л. 119). В същото време, в гр. Плевен, по ул.
„Гренадерска“, с посока от изток на запад, се движил лек автомобил „Рено
Лагуна“, с рег. № *******, управляван от Ц.М.С.. И двата автомобила навлезли в
кръстовището, образувано между бул. „Данаил Попов“ и ул. „Гренадерска“, при
което между тях било реализирано пътнотранспортно произшествие (ПТП). Вина за
настъпване на описаното ПТП имали и двамата водачи.
В
исковата молба се твърди, че в резултат на описаното ПТП е починала В.П.Н., на
23 г. (пътник в лек автомобил „Рено Лагуна“),
която била дъщеря на П.К.Н. и П.И.Н..
Ищците
твърдят, че дъщеря им е била млада, ерудирана и амбициозна жена, дейна,
активна, в отлично здравословно състояние и с чудесни планове за бъдещето си.
По време на ПТП,В.била студент – магистърска степен във ВТУ „Св. Климент
Охридски“, като през 2012 г. завършила с отличен успех бакалавърска степен. При
настъпване на описаното ПТП, починалата била бременна във втория месец, имала
планове да създаде семейство.В.била изключително жизнерадостна, мила,
услужлива. Тя била в чудесни отношения с родителите си, връзката им била много
силна, основана на взаимна обич, доверие и подкрепа. Родителите й се гордеели с
нея и я подкрепяла във всяко едно нейно начинание. Ищците приели изключително
тежко нейната смърт. Мъката за тях била огромна и непреодолима. Преживяната
загуба се отразила изключително тежко на здравословното и емоционалното
състояние на ищците, скръбта от смъртта на тяхната дъщеря щяла да ги съпътства
през целия им живот.
Ищците
твърдят, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската
отговорност както на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Опел
Вектра“, с рег. № *******, така и на лицата,
управляващи правомерно лек
автомобил „Рено Лагуна“, с рег. № *******, включително и на водачите им,
съответно Н.М.С.и Ц.М.С..
Предвид
изложеното, ищците молят да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да им заплати
сумата от по 300 000 лева за
всеки от тях – частичен иск от по 400 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от
смъртта на В.П.Н.. Сумите се претендират, ведно със законната лихва, считано от
10.04.2014 г. до окончателното му
изплащане. Ищците претендират и
направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът „Б.И.“ АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът оспорва исковете с възражението, че не е налице виновно и
противоправно поведение. Оспорва исковете и по размер, като твърди, че
претенциите са завишени, не съответстват на чл. 52 ЗЗД и на икономическата
конюнктура в страната към датата на ПТП.
Ответникът
релевира възржение за съпричиняване на вредата от страна на пострадалатаВ.Николава,
като твърди, че не е поставила обезопасителен колан, като така се е поставила в
риск, значително превишен спрямо нормалния, и са й причинени смъртоносни
травми, които е можела да избегне.
В допълнителната искова молба, ищците оспорват
възраженията на ответника. Твърдят, че пострадалата е била с правилно поставен
предпазен колан.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация чл. 267,
ал. 1 КЗ, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн.,
ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави възраженията, които произтичат от
договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата
разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на
валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника
- застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил.
Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са
налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 10.04.2014 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 10.02.2014 г. във формата на застрахователна полица № 02114000544867,
„Б.И.“ АД е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно
управляващи лек автомобил „Опел Вектра“, с рег. № *******, включително и на
водача Н.М.С.. Застрахователното правоотношение е било уговорено като срочно и
валидно за периода от 10.02.2014 г. до 09.02.2015 г. Не се спори по делото, и
че към 10.04.2014 г., по силата на Договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“, сключен на 24.03.2013 г. във формата на
застрахователна полица № 02113001194841, „Б.И.“ АД е застраховало гражданската
отговорност на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Рено Лагуна“, с
рег. № *******, включително и на водача Ц.М.С.. Тези факти са отделени като
безспорни и ненуждаещи се в отношенията между страните по делото (с определение
от 09.05.2016 г.), а и се установяват от представените по делото писмени
доказателства (Справки от базата данни на Информационния център към Гаранционен
фонд и застрахователна полица).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
10.04.2014 г., около 22.00 ч., в гр. Плевен, Ц.М.С., като водач на лек
автомобил „Рено Лагуна“, с рег. № *******, и Н.М.С., като водач на лек
автомобил „Опел Вектра“, с рег. № *******, са нарушили правилата за движение по
пътищата и са реализирали пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е
починала В.П.Н..
Тези факти се установяват от присъда № 26/06.06.2017
г. по НОХД № 155/2017 г. по описа на ОС-Плевен, с която подсъдимият Ц.М.С. е признат
за виновен в това, че на 10.04.2014 г., в град Плевен, при условията на
независимо съпричиняване с Н.М.С., при
управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Рено Лагуна“, с
рег. № *******, е нарушил чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 50, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, и по непредпазливост причинил смъртта на
В.П.Н.,
поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в” вр. чл. 342, ал.
1, във вр. с чл. 54 от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от три
години, като на основание чл. 66, ал. 1 НК,
изпълнението на наложеното наказание
е отложено с петгодишен изпитателен срок.
Със същата присъда, подсъдимият Н.М.С., е
признат за виновен в това, че на 10.04.2014 г., в град
Плевен, при условията на независимо съпричиняване с Ц.М.С., при
управление на моторно превозно средство – лек автомобил
„Опел Вектра“, с рег. № *******, е нарушил чл. 15, ал. 1, чл. 20, ал. 1, и чл.
20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата, и по
непредпазливост причинил смъртта на В.П.Н., като деецът
е управлявал МПС, без да има необходимата правоспособност, поради което и на
основание чл. 343, ал. 3, предл. 4, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал.
1, вр. чл. 2, ал. 2, във вр. 54 от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок
от осем години,
Присъдата на ОС-Плевен е изменена с решение №
316/01.02.2018 г. по ВНОХД № 361/2017 г. по описа на Великотърновски апелативен
съд, с което Ц.М.С. е признат
за невинен да е нарушил правилата за движение по
пътищата по чл. 20 ал. 1 и 2 от ЗДвП и е оправдан по обвинението в тази част, Н.М.С.е признат за невинен да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20 ал. 1
от ЗДвП и е оправдаван по обвинението в тази част, и наложените наказания са
намалени. В останалата част, присъдата на ОС – Плевен е потвърдена.
С решение № 83/19.06.2018 г. по нак. дело №
276/2018 г. по описа на ВКС, ІІІ НО, е оставено в сила решение № 316/01.02.2018
г. по ВНОХД № 361/2017 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
Така в частта, в която е потвърдена,
присъдата на ОС – Плевен е влязла в сила на 19.06.2018 г.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от ОС – Плевен присъда № 26/06.06.2017 г. по НОХД № 155/2017 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Ц.М.С. и Н.М.С.са
извършили деянията (при условията на независимо съпричиняване), че деянията им са противоправни, че деянията
са извършени виновно, както и че Ц.М.С. и Н.М.С.по непредпазливост са причинили смъртта на В.П.Н.. В случаите, когато с деянието са причинени
вреди и те са елемент от състава на престъплението, влязлата в сила присъда
формира сила на пресъдено нещо, поради което е задължителна за гражданския съд
(решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС
и решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д.
№ 368/2010 г., т. к., І т. о. на ВКС). Ето защо по делото е установено, че в
резултат на виновното и противоправно поведение на застрахованите при ответника
водачи, на 10.04.2014 г. са причинени травматични увреждания на В.П.Н., които
са довели до нейната смърт.
Видно
от представеното по делото удостоверение за наследници (л. 36), ищците са
родители на починалата В.П.Н., с ЕГН: **********.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В. К.Н. и Д.И.К..
Свидетелката
Н. е сестра на ищцата. Свидетелката заявява, че живее близо до мястото на
инцидента и на 10.04.2014 г. отишла веднага на мястото на ПТП. Ищците стояли
отстрани, като полицаите не им разрешавали да приближат мястото на
произшествието. След това, докторите им казали, че момичето е мъртво. Свидетелката
сочи, че ищцата е била много зле, неадекватна, а ищецът припаднал и линейката се е върнала, за да му
окаже първа помощ.
Свидетелката
разказва, чеВ.е била много жизнерадостна, много обичала родителите си, помагала
на всички. Била учителка, но продължавала още да учи. След
като започнала да учи, родителите й се преместили при нея, за да й
помагат. ТакаВ.живеела при родителите си и им давала заплатата си. Много искала да има дете, всички знаели, че е
бременна.
След
инцидента, ищците така и не се успокоили. Ищцата се сринала психически, била
неадекватна, не ядяла, изпаднала в депресия. Една година не била на работа,
лежала, през повечето време спяла, а когато била будна искала да отиде при
дъщеря си. Ищецът се грижел за семейството, но се сринал физически, започнал да
вдига кръвно, смалил се от мъка и скръб по дъщеря си, а бил голям човек.
Свидетелката ги виждала постоянно да плачат и страдат. Двамата били весели и
жизнерадостни, а след инцидента се променили. Живеели, защото имали и друго
дете.
Свидетелката
К. е съседка на ищците. Свидетелката заявява, чеВ.е била лъчезарно и добро
дете. Била красива, лъчезарна, обичала хората и те я обичали. Били много добро
семейство, били грижовни, работливи, старателни.В.искала да стане учителка като
свидетелката, за което учила в Педагогическия факултет в Плевен. Била много щастлива, че е бременна, с
годеника си планували сватба. Свидетелката сочи, че ищците още не са преодолели
мъката от загубата на дъщеря си.
По делото е прието заключението по извършената съдебно-психиатрична
експертиза. Вещото лице, след като се е запознало с представените по делото
документи (епикризи и амбулаторни листове) и след като е извършил личен преглед
на ищцата е приел, че вследствие на тежката психотравма – загуба на дъщеря й
при ПТП, при П.К.Н. е налице рецидивиращо депресивно разстройство. Към момента
на изготвяне на заключението по СПЕ (което е представено в СГС на 27.04.2016
г.), депресивните симптоми продължават. Налице са предпоставки за продължаване
на провежданата терапия.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергавана. Събраните по делото писмени и гласни
доказателства и доказателствени средства установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ „Б.И.“ АД дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица, каквито се
явяват ищците (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984
г. задължителна съдебна практика, П.К.Н. и П.И.Н. са в кръга на
лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своята дъщеря В.П.Н.. От събраните писмени и гласни доказателствени
средства се установява, че ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта
на своята дъщеря.
С оглед на това съдът намира, че предявените искове
са доказани по основание.
Що
се отнася до размера на обезщетенията за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от
смъртта на тяхната дъщеря, и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредените да претендират
парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда
да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищците страдания, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и
с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС.
Съдът
съобрази най-близката степен на родство между ищците и починалата, младата
възраст на починалата – 23 г., установената въз основа на събраните по делото
гласни доказателства емоционалната близост между ищците и починалата, фактът,
че са били в много добри отношения, живели са заедно, и от житейска гледна
точка съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, приема, че претърпените от ищците неимуществени вреди ще бъдат
възмездени чрез парично обезщетение от по 180 000 лева за всеки един от ищците.
Неимуществените
вреди от загубата на дете са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищците.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този критерий
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия
състав приема, че сумата от по 180 000
лева за всеки ищец отговаря на така посочените критерии за справедлива
компенсация за претъпените неимуществени вреди.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна
връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е
допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите
от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за
съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента
или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД
цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са
правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът
твърди, че В.П.Н.
е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като при настъпване на
процесното ПТП е пътувала без предпазен колан.
При настъпване на процесното ПТП, В.П.Н. е пътувала на
предната дясна седалка в лек автомобил „Рено Лагуна“.
От
заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза,
съдът приема, че в момента на ПТП, тя е била без правилно поставен предпазен
колан, което е било в причинна връзка с настъпилите травматични увреждания,
довели до нейната смърт.
Видно
от съдебно-медицинската експертиза за изследване на труп (протокол за аутопсия)
и от събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите, при
настъпване на процесното ПТП, В.П.Н. е била бременна, който факт й е бил известен.
Разпоредбата
на чл. 137а, ал. 2, т. 1 от Закона за движение по пътищата, обаче, предвижда, че бременните жени могат да не
използват обезопасителни колани. Следователно, пострадалата не е извършила
нарушение на нормите на ЗДвП и поведението й е било правомерно.
Приносът
на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в
действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно.
В случая не е налице противоправно поведение, поради което и възражението за
съпричиняване е неоснователно.
Поради
изложеното, определените обезщетения не следва да се намаляват. Исковете са
основателни и доказани за сумата от по
180 000 лева – за всеки ищец, а
за разликата до пълните предявени размери, исковете следва да се отхвърлят.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД -
от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. по
описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС,
ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др.
Следователно
присъдените обезщетения за неимуществени вреди са дължими от ответника, ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 10.04.2014 г.
Относно разноските: При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, които са
направили своевременно искане за присъждане на разноски и са представили
доказателства за извършени такива.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК, на ищците следва да се присъди сумата от 240 лева от общо направените разноски в
размер на 400 лева (400 лв. х 0.6), в т.ч.: платена държавна такса (100 лв.) и
депозити за експертизи (300 лв.).
На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2, т. 5 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищците – адв. П. С. К., с адрес: ***,
сумата от 8301.60 лева, съразмерно на уважените части от исковете,
с вкл. ДДС (3530 лв. плюс 2 % за
400 000 лв. = 11530 лв. плюс 2306 лв. (ДДС) = 13836 лв. х 0.6). Съгласно
Определение № 306 от 06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС, при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да
включва ДДС.
Ответникът е представил доказателства за извършени
разноски в размер на 67 500 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.07.2015 г.,
приложен на лист 109 от делото и ДДС. В съдебно заседание на 28.01.2019 г.
пълномощникът на ищците е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна
сложност на спора, броя на проведените открити съдебни заседания, обема и вида
на събраните доказателства и доказателствени средства, както и след като
съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г.,
приема, че възнаграждението следва да се
намали на 13836 лв., с включен ДДС.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
5626.40 лева от общо направените
разноски в размер на 14066 лева (14066 лева х 0.4), в т.ч.: адвокатско
възнаграждение (13836 лв.) и депозит за експертиза (230 лева).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 14 340 лева – държавна
такса (360 000 лв. х 4% = 14 400 лв. – 60 лв. = 14 340 лева), от внасянето на която съдът, на
основание чл. 83, ал. 2 ГПК, частично е освободил ищците.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на П.К.Н., с ЕГН: **********, и П.И.Н., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: ***, на основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226,
ал. 1 КЗ (отм.), сумата от по 180000 лева на всеки от ищците - частични
искове от по 400 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди от
смъртта на В.П.Н., настъпила вследствие на пътно – транспортно произшествие,
реализирано на 10.04.2014 г., в гр. Плевен, ведно със законната лихва, считано от
10.04.2014 г. до окончателното изплащане на сумите, и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 240 лева –
разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, исковете по чл. 267, ал. 1, вр. чл.
226, ал. 1 КЗ (отм.), за
разликата над 180 000 лева до пълните предявени размери от по 300 000 лева –
частични искове от по 400 000 лева
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат П. С. К., с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата, сумата от 8301.60 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА П.К.Н., с ЕГН: **********, и П.И.Н., с ЕГН: **********, и
двамата с адрес: ***,
да заплатят на „Б.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 5626.40 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 14 340 лева – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: