№ 205
гр. Плевен, 23.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-
КОВАЧЕВА
при участието на секретаря МАРИ СЛ. ЙОНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно гражданско
дело № 20224400500161 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 27 от 11.01.2022година, постановено по гр.д. №
4546/2021г. Плевенски районен съд е осъдил, на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД
вр. чл.22 и чл.23 от ЗПК „Профи Кредит България” ЕООД, гр. София, да
заплати на Х.И.И.., живущ в ***, сумата от 2492,66лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №30038145154
от 17.07.2019год., ведно със законната лихва върху нея, считано от
12.07.2021г. до окончателното изплащане, като за разликата до
претендираната сума от 2523,59лв. иска е отхвърлен като ненователен и
недоказан. На основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.78 ал.1 от ГПК „Профи
Кредит България” ЕООД, е осъдено да заплати на адвокат Г.Г. Ч., като
процесуален представител на Х.И.И.., сумата от 401,67лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната му безплатна правна помощ.
Присъдени са и разноски, на основание 78 ал.1 от ГПК в полза на ищеца
съобразно уважената част от иска, в размер на 297.25лв.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която ответника е
1
осъден да върне на ищеца недължимо платена сума в размер на 1170.11лв.,
представляваща възнаградителна лихва, е подадена въззивна жалба от ищеца
„Профи кредит България“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт К.М.. В
жалбата се правят оплаквания, че постановеното решение е необосновано и
незаконосъобразно. Съображенията за това са изложени подробно в жалбата.
Въззивникът моли окръжния съд да отмени решението на РС –Плевен в
обжалваната му част и да постанови друго по съществото на спора, с което да
бъде отхвърлен предявения срещу дружеството иск за сумата 1170.11лв., като
му бъдат присъдени и съответните разноски.
Въззиваемата страна Х.И.И.., чрез процесуалния си представител
Г.Ч., е взела становище, че жалбата е неоснователна.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата,
взе предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата
инстанция доказателства, съобрази изискванията на закона, намира за
установено следното: Жалбата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.Първоинстанционният съд е бил сезиран с
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на
сумата 2956.60лв./изменена на 2523.59лв., която ищецът недължимо е платил
на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, по сключения на
17.07.2019г. между страните Договор за потребителски кредит №
30038145154, погасявайки го предсрочно на 20.04.2021г.В исковата молба се
позовава на редица основания за нищожност на договора-противоречие със
закона/чл.22 ЗПК/, поради заобикаляне на закона/чл.19, ал.4 ЗПК/,
противоречие с добрите нрави /относно размера на възн.лихва/, поради
наличие на неравноправни клаузи. Навежда и доводи за наличие на основания
за унищожаемост на същия, като сключен при крайна нужда и при явно
неизгодни условия. Позовавайки се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, претендира сумата 2956.60 лева,
представляваща разликата между заплатената от него в общ размер сума
4956.60 лева и дължимата от него сума 2000.00 лева/размера на кредита/.
Ответникът "Профи Кредит България" ЕООД изразява становище,
че предявените искове са неоснователни. Излага, че договорът за
2
потребителски кредит отговаря на изискванията за съдържание, предвидени в
чл.11 от ЗПК и е действителен. Възнаграждението за предоставените
допълнителни услуги не представлява скрита лихва и следователно не следва
да бъде включено в ГПР, респ. и при изчисляването на възнаградителната
лихва, която е част от този ГПР. Самата възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави. Според ответника ако се приеме, че клаузата,
уреждаща възнаградителната лихва по договора, е нищожна, тя следва да се
замести на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД от повелително правило на закона,
като се приеме, че се дължи лихва в размер на законната лихва от датата на
сключването на договора до окончателното издължаване на кредита. Счита че
дори да се приеме, че размерът на ГПР е над законоустановения, то това не
влече недействителност на целия договор, а само на клаузата на ГПР в частта
над определения в чл.19 от ЗПК размер. Счита, че договорът не е сключен
при крайна нужда, както и че претенцията по чл.33 от ЗЗД за унищожаването
му е погасена по давност. По изложените съображения моли съда да отхвърли
претенцията като неоснователна. Претендира съдебни и деловодни разноски,
вкл. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства,
неоспорени от страните, приема за установено следното:
По делото е представен стандартен европейски формуляр, с който
преди подписване на договора и в съответствие с изискването на чл. 5 от
Закона за потребителския кредит, на ищеца е била предоставена
необходимата информация за предлаганите от кредитора условия на
договора, за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение след преценка, че погасяването на кредита е във
финансовите му възможности с цел сключването на съответния на нуждите на
клиента договор за потребителски кредит. Като приложение 1 към
стандартния европейски формуляр, ищецът е получил и допълнителна
преддоговорна информация относно допълнителни услуги, които
дружеството-кредитор предлага - услуга ФАСТ – на стойност 600 лева и
услуга ФЛЕКСИ – на стойност 1160 лева. В случая ищецът, след запознаване
със съдържанието на предоставените му документи, е декларирал това и е
поискал отпускане на потребителския кредит, като е закупил и двете
3
предложени му допълнителни услуги. Сключения договор за кредит е със
следните параметри: сума на кредита 2000лв., предоставен за срок от 36
месеца, погасявана на равни месечни вноски от по 146.17лв., съгласно
приложения погасителен план, при годишен лихвен процент 41.00% и
годишен процент на разходите 49.07%, като общо дължимата сума по кредита
е 5262.31лв., в т.ч. и закупените доп. услуги, с падеж на 20-то число от
месеца.
Допълнителната услуга "Бонус" включва: приоритетно
разглеждане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна дата на падеж, както и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Към договора са
приложени и Общи условия на "Профи Кредит България" ЕООД, които са
неразделна част от него. Няма спор между страните, а и съгласно приетото от
РС заключение на ВЛ Т. И.а кредита е погасен изцяло и общо платената сума
е в размер на 4523.59лева, от които: 2000лева за главница; 1170.11лева за
договорна/възнаградителна/ лихва; 1153.26лева за допълнителни услуги;
169.29лв. лихва за забава.
При така установените факти и обстоятелства, настоящият
съдебен състав приема от правна страна следното:
Ищецът се позовава на начална липса на основание, като твърди
договорът за потребителски кредит и сключеното към него споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги да са изцяло недействителни,
по смисъла на чл.22 от ЗПК и по силата на чл.23 от ЗПК счита, че е следвало
да върне само чистата стойност на кредита, а именно 2000 лв.Искът по чл.55,
ал.1 от ЗЗД в хипотезите на "получаване без основание" в случая се обуславя
от едно преюдициално договорно правоотношение. Твърди се начална липса
на основание, тъй като още при самото получаване е липсвало основание за
преминаване на благо от имуществото на ищеца в патримониума на
ответника, поради това че основанието/договора за потребителски кредит/ е
нищожен.Процесният договор за потребителски кредит има своята правна
регламентация в ЗПК, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредба
на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
4
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане срещу задължение на длъжника - потребител да върне
предоставената парична сума.
В случая въззивния съд приема, че е спазена формата на договора,
в т.ч. и относно шрифта, и съдържанието му, което отговаря на изискванията
на чл.11, ал.1, т.1-т.12 и т.20 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид
на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора,
общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП/ГПР и
условията за прилагането им/чл.4 и чл.5 oт ОУ/, информация относно
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
правото на отказ от договора, при неприложимост на изискването на чл.11,
ал.1, т.9а от ЗПК, тъй приложимият лихвен процент е фиксиран, а не
референтен. Погасителният план съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, по начин, даващ
възможност на потребителят да извърши преценка каква е цената на
предоставяната му услуга в парично /а не само процентно/ изражение, за да
предвиди икономическите последици от сключването на договора, вкл. при
фиксирания лихвен процент от 41.00 %, който заедно с уговорения ГПР от
49.07 % са съответни на изискването на чл.19, ал.5 ЗПК. Или налице е
постигнато между страните по договора съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитора като съществен елемент на договора, при
спазване на изискванията за защита на потребителя. Сключеният договор за
потребителски кредит не е недействителен съгласно поради противоречие с
чл.22 ЗПК, както е приел и РС.
Не е налице и противоречие с добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК, ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са
общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. "Профи Кредит България" ЕООД
попада е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ.
Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен.
5
Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с
банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради
тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго
място освен от лихвоностни заемни средства, поради което и лихвите по тях
са в пъти по-високи от тези предлагани от банките. От друга страна в случая
се касае за възнаградителна лихва, т.е. парите, за ползването на които се
дължи лихва се наричат "капитал". Като се вземе предвид, че
възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума,
както и конкретния й размер, който е следвало да бъде върнат в сравнително
кратък срок и съобразявайки обстоятелството, че се касае за необезпечен
кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и
единствено от това, настоящият състав счита, че размерът на годишния
лихвен процент от 41, 00 % при потребителски заем от 2000 лв., със срок на
ползване от 36 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с
разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба и при отчитане на
факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него.
По отношение на преценката за нищожност поради противоречие
на добрите нрави по отношение на ГПР. Според чл.19, ал.4 ЗПК годишният
размер на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочените задължения в левове. По конкретния
договор той е определен на 49, 07%, а размерът на законната лихва е 10 %,
което показва, че не надвишава нейният петкратен размер, т. е. не е налице
нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, тъй като
уговореният процент на "оскъпяване" на заетите парични вноски не
злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното
отношение.Предвид изложеното, не е налице основанието на чл.23 от ЗПК,
съгласно което по потребителския кредит да се дължи само чистата му
стойност, т. е. сумата от 2000 лв. Възражението на ищеца, че не се е дължала
възнаградителната лихва в размер на 1170,11лв., по изложените по-горе
съображения е неоснователно.
За да уважи иска в посочения по-горе размер, Плевенски РС
необосновано е приел, че от доказателствата по делото се установява, че
6
между ищеца и „Гарант Къмпани“ е сключен договор за предоставяне на
поръчителство, както и че въз основа на този договор поръчителя се е
задължил по силата на писмен договор за поръчителство с кредитодателя да
отговаря спрямо него за задълженията на ответника. Приел е, че
задълженията на последния по договора за предоставяне на поръчителство са
пряко свързани с договора за кредит и същите съобразно императивните
разпоредби на закона е следвало да бъдат включени в ГПР, независимо от
това, че се дължат не на кредитодателя, а на друго лице. В мотивите е
посочено, че ако този допълнителен разход за възнаграждение на поръчителя
се включи в ГПР, последният би надхвърлил законово определения
максимален размер. Позовал се е на чл.21, ал.1 ЗПК, съгласно който всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е
включил задължението за заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР
и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита
за длъжника, поради което и клаузите от договора, отнасящи се до общата
сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни.Приел е,
че при включване на погасената неустойка, разпределена помесечно към
всяка вноска, ГПР превишава над пет пъти законната лихва.
В настоящия казус, както правилно се изтъква във въззивната
жалба, не е сключван договор за предоставяне на поръчителство и не е
изплащано възнаграждение за поръчител, нито в платената от ищеца сума за
погасяване на потребителския кредит е включена неустойка. Този погрешен
извод на съда вероятно се дължи на допуснатата от ВЛ техническа грешка
при изготвяне на заключението на СИЕ, която е възпроизведена в решението.
При така изложеното, въззивният съд приема, че исковата
претенция е неоснователна досежно искането за връщане на сумата
1170.11лв. платена договорна лихва, поради което следва да бъде отменено
обжалваното решение в тази му част и постановено друго по същество, с
което искът бъде отхвърлен и за сумата 1170.11лв. Следва да бъде посочено, с
оглед наведените във въззивната жалба аргументи в тази насока, че
районният съд не е пропуснал да се произнесе по иск за унищожаване на
договора на основание чл.33, ал.1 ЗЗД като сключен при крайна нужда и при
7
явно неизгодни условия, тъй като такъв иск не е бил
предявен.Унищожаване на сделка, поради крайна нужда, може да сепостигне само по исков ред, чрез предявяване на конститутивен иск и то в едногодишния срок от
сключването на договора/ чл.33, ал.2 ЗЗД/, като срокът е преклузивен. Само
ответникът по предявен иск за изпълнение на договора може безсрочно да се
брани с възражение за неговата унищожаемост, но случаят не е такъв. По
делото не е предявяван конститутивния иск по чл.33, ал.1 ЗЗД, тъй като
срокът за предявяването му е изтекъл/договорът е сключен през 2019г./ и
съответно съдът не дължи произнасяне по такъв иск.
При този изход на делото въззиваемият дължи разноски на
въззивника за настоящата инстанция в размер на 249.85лв от които 200лв. за
юрисконсултско възнаграждение, определено на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр.
чл. 37, ал.1 от ЗПП и чл. 25,т.1 от Наредба за заплащането на правната
помощи. Ответникът има право на деловодните разноски за юрисконсултско
възнаграждение направени пред първата инстанция в размер съобразно
отхвърлената част от иска - сумата 95.18лв., които ищеца следва да му
заплати.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ, на основание чл.271, ал.1 ГПК решение № 27 на
Районен съд-Плевен, постановено на 11.01.2022г. по гр.д. № 4546/2021г. по
описа на съда, в обжалваната му част, с която искът с правно основание
чл.55, ал.1 ЗЗД е уважен за сумата 1170.11лв., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, предявения от Х.И.И.., ЕГН **********, живущ в
***, против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ***, иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 1170.11лв., претендирана като недължимо платена
договорна/възнаградителна лихва/ по Договор за потребителски кредит
№30038145154 от 17.07.2019год., като неоснователен.
ОСЪЖДА, на основание 78 ал.3, вр. чл.273 ГПК Х.И.И.., ЕГН
**********, живущ в *** да заплати на от ГПК „Профи Кредит България”
8
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ***,
разноски по делото пред Плевенски ОС в размер на 249.85лв. и пред
Плевенски РС в размер на 95.18лв., съразмерно с отхвърлената част от
иска/за сумата 1201.04лв./
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9