Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и първи
юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15411
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.07.2019
год., постановено по гр.дело №54473/2018 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, Д.Д.Х.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 591.94 лв. – главница, представляваща стойност на доставена
топлинна енергия през периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. /при
допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на годината от
крайния момент на периода, която е посочена като 2015 год./, отразена в
общи фактури №********** от 31.07.2015 год. и №********** от 31.07.2016 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.08.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 62.41 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 28.03.2018 год., както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 700 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението е
подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д.Д.Х..
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил разгледал
своевременно релевираните в писмения отговор на исковата молба възражения за
недължимост на претендираните вземания – липса на доставка на топлинна енергия
в процесния имот в търсения от ищеца размер и изтекла погасителна давност –
погасени били с изтичането на тригодишна давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД, задълженията
за стойността на топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.06.2015
год. и задълженията за стойността на услугата дялово разпределение на обща
стойност 29.64 лв. по фактурите от 31.05.2015 год. и 30.06.2015 год. Издаването
на обща фактура от ищеца не променяло падежа на общото задължение и същото се
дължало не от датата на нейното издаване, респ. изтичането на 30-дневен срок от
публикуването й /чл. 33, ал. 2 от Общите условия/. И това било така, тъй като
съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия от 2014 год. тази обща фактура
обективирала месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е.
при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за връщане на потребителя.
От това следвало, че падежът на месечните задължения за стойността на
топлинната енергия оставал същият, посочен в чл. 33, ал. 1 от Общите условия –
30-дневен срок от публикуването им, като въз основа на общата фактура, отчитаща
резултата от изравнителната сметка, единствено можело да възникне ново вземане
за ищеца само за сумата, надхвърляща общия сбор на фактурираните през целия
период задължения /в случай на резултат за доплащане от потребителя/ или ново
вземане за потребителя за сумата за връщане /в случай, че фактурираното
количество топлинна енергия за целия отчетен период надхвърля реално
потребеното, установено след отчет на уредите за дялово разпределение/. В
случая ищецът не претендирал изпълнение на задължение за доплащане по общата
фактура от 31.07.2015 год. – видно от заключението по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза /напротив от
същата било видно, че има сума за връщане/. На следващо място сочи, че според
заключението по съдебно-техническата експертиза, че отоплителния сезон
2015/2016 год. топлинната енергия, определена за сградна инсталация,
надвишавала тази, която била определена за отопление в имотите в цялата сграда.
, като ищецът бил пропуснал да изпълни предвидената в чл. 78 от Наредба №16-334
от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването процедура. По делото липсвал приложен
протокол за подробно обследване на процесната сграда. Процентът за начисляване на сградната
инсталация бил нереално висок – 57.2 %, като според вещото лице липсвала
техническа и документна обоснованост на същия. Следователно ответникът не
дължал стойността на топлинната енергия, отдадена за сградна инсталация.
Неоснователен бил и искът за обезщетение за забава, тъй като липсвали доказателства
ответникът да е бил поставен в забава /чл. 33, ал. 2 и 32, ал. 2 от Общите
условия/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба на
ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е частично неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответникът е собственик на
процесния апартамент №57, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, поради което и същият
има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153,
ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на събраните
по делото писмени доказателства – талон за отчет на уреди за дялово
разпределение, който е подписан от наследодателката на ответника, респ. неин
представител – чл. 180 ГПК /като авторството му не е оспорено и надлежно
опровергано в процеса/, изравнителна сметка, както и от заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че делът на ответника
за отопление на имота, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /като е съобразено
обстоятелството, че в имота има 3 бр. отоплителни тела с разпределители и 2 бр.
водомери, до които е бил осигуряван достъп за отчитане/, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. В този смисъл неоснователно е възражението на жалбоподателя, че
дяловото разпределение е било извършвано неправилно, като във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи и следното:
Според чл. 78 от Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, когато топлинният товар на отоплителните
тела в сграда – етажна собственост, е намален с над 50 % от проектния
отоплителен товар на сградата и количеството на енергията, отдадена от
сградната инсталация, е по-голямо от количеството на енергията за отопление на
имотите, топлопреносното предприятие е длъжно писмено да уведоми потребителите
в сградата – етажна собственост, и лицето по чл. 139б ЗЕ и да предприеме
действия съгласно т. 6.6 и 6.6.1 от методиката. При установеното в случая
количество изразходвана топлинна енергия в сградата, неизпълнението на
задължението по горепосочения текст, не би могло да обоснове недължимост на
претендираните суми, тъй като не води до заплащане на неизразходвана топлинна
енергия от абонатите в сградата. А и в разглеждания случай е видно от заключението
по съдебно-техническата експертиза, както и от заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че на ответника не
са били начислявани суми за топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация
/виж съответно справка на л. 72 и справка – приложение №1 на л. 80 от
първоинстанционното дело/.
Следователно доказана е по несъмнен и
категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено
количество през исковия период, а нейната стойност в размер на 591.94 лв.
е установена от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, при
съобразяване на осъществените от ответника плащания /ищецът не претендира
стойност на услугата дялово разпределение – видно от обстоятелствената част на
исковата молба и формулирания петитум; т.е. горепосочената сума не включва
стойност на услугата дялово разпределение/.
Следващите спорни между страните
въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за
периода от м.01.05.2014 год. до 30.06.2015 год., са погасени по давност, с
оглед своевременно направеното от ответника възражение в отговора на исковата
молба /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/, както и дали ответникът е в забава.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
По отношение на процесните задължения въззивният
съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй
като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради
което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84,
ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в
полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички
случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през м.март 2014
год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения
за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода,
респ. издаването на обща фактура от ищеца/. Т.е., в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за прогнозни и изравнителна вноски
за периода от м.май 2014 год. до м.юни 2015 год. включително е започнала да
тече от 1-во число на съответния следващ месец, респ. от изготвянето на индивидуалната
справка – в частност не по-късно от изготвянето на обща фактура №********** от 31.07.2015 год. и е изтекла преди
подаване на исковата молба – 15.08.2018 год. Следователно посочените главни
вземания, чийто общ размер възлиза на 405.95 лв. /391.28 лв. + 6.71 лв. + 7.96
лв./, се явяват погасени по давност.
В този смисъл ищецът се легитимира
като кредитор на вземания за стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м.юли 2015 год. до м.април 2016 год., чийто общ размер въззивният
съд определя по реда на чл. 162 ГПК на 185.99 лв.
/591.94 лв. – 405.95 лв./, до който и релевираната главна претенция се явяват
основателни и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
На следващо място по делото не са ангажирани доказателства от
страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по отношение на
задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия, поради
което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест настоящият съдебен състав съд счита, противно
на приетото от СРС, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
Ето защо първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта му, в която предявените искове са уважени за
разликата над 185.99 лв. до размера от 591.94 лв. – стойност на доставената
топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.юни 2015 год. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 15.08.2018 год. до окончателното изплащане и
за сумата от 62.41 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2015 год. до 28.03.2018 год., които претенции подлежат на
отхвърляне. Решението на СРС трябва да бъде отменено и в частта му, в която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 198.97 лв.
В останалата обжалвана част решението
на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя /ответника/ направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 18.70 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 107.36 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената
част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 15.07.2019 год., постановено по гр.дело
№54473/2018 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Д.Х. искове с правно основание чл. 150,
ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 185.99 лв. до размера от 591.94 лв. – стойност на доставената
топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.юни 2015 год. включително и
за сумата от 62.41 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2015 год. до 28.03.2018 год., както и в частта му, в
която ответникът Д.Д.Х. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 198.97 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, срещу Д.Д.Х. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с
правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 185.99 лв. до размера от 591.94
лв. – стойност на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до
м.юни 2015 год. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 15.08.2018 год. до окончателното изплащане и за
сумата от 62.41 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2015 год. до 28.03.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.07.2019 год., постановено по гр.дело
№54473/2018 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Д.Д.Х. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 18.70 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 107.36 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 47 с-в, за
преценка за провеждане на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/