Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.05.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ХРИСТИНА НИКОЛОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 10102
по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № І-40-165 от 18.10.2016г. по гр.д. № 53366/2013г. Софийски
районен съд, 40 състав прогласил по искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, предявени от И.Т.Т., ЕГН **********, и Й.И.И., ЕГН **********, срещу
„Ю.Б.” АД, ЕИК ********, нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5
и чл. 6, ал. 3 от сключен между страните договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г. като
противоречащи на закона – чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, а именно: чл. 3,
ал. 1 „За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в
размер на базовия лихвен процент на „БПБ” АД за жилищни кредити в лева (БЛП),
валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Към момента на
сключване на настоящия договор БЛП на „БПБ” АД за жилищни кредити в лева е в
размер на 7 %”; чл. 3, ал. 5 „Действащият БЛП на „БПБ” за лева не подлежи на договаряне
и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката
уведомява кредитополучателя за новия
размер на БЛП за лева и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно
място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се
променят”; Чл. 6, ал. 3 „В случай че по време на действието на настоящия
договор банката промени БЛП на „БПБ” АД за жилищни кредити в лева, размерът на
погасителните вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие
с промяната, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор
дава своето неотменимо и безусловно съгласие”. На основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД ответникът е осъден да заплати на ищците сумата 10 034.59 лв.,
представляваща недължимо платени лихви за периода 19.12.2008г. – 23.09.2013г.
поради неправомерно увеличение на размера на възнаградителната лихва въз основа
на нищожни клаузи от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL 14105 от 09.10.2006г., даващи право на банката едностранно да променя
лихвения процент, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
19.12.2013г. до окончателното й изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищците и сумата 2 806.38 лв. – разноски по
делото.
С определение от 06.07.2017г. по същото дело, което не е обжалвано от
страните, е оставена без уважение молбата на ответника по чл. 248 ГПК8 за
изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за частична недопустимост и за неправилност - неправилно приложение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решението
в частта, с която била прогласена за нищожна клаузата на чл. 3, ал. 1 от
договора било недопустимо, тъй като по този начин недопустимо се трансформирал
договор за банков кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД. Неправилно
СРС приел, че процесните клаузи не са индивидуално уговорени. По делото били събрани
писмени и гласни доказателства от които се установило, че ищецът не е бил лишен
от възможността да изрази становището си по предложените от банката условия за
кредитиране. С полагане на подписа си под договора и с изпълнението си по него
в продължение на години ищецът бил удостоверил, че приема предложените от
банката условия. Неправилно също първоинстанционният съд приел, че не е налице
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, след като по делото се установило по
категоричен начин от приетата ССЕ, че настъпилите промени в договорната лихва
били вследствие обективни и независещи от банката фактори. Неправилно също СРС
приел, че в договора не били предвидени основанията, при които е допустимо
изменение на БЛП на банката. Неправилно съдът приравнил дължимата по договора
лихва с единия от нейните компоненти – БЛП на банката. По делото липсвала
яснота и каквито и да било доказателства за установяване наличието на
„значително завишение”, с оглед на което не били установени всички кумулативно
дадени изисквания на чл. 143 ЗЗП.
Дължимата лихва към датата на сключване на договора била ясно установена.
Клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, съгласно която кредитополучателят дължи
на банката годишна лихва, чиито размер се определя на база действащия към
датата на начисляване БЛП на банката не била нищожна, кредитополучателят дължал
на банката за предоставената услуга възнаградителна лихва като един от
съществените елементи на тази търговска сделка, съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Тази уговорка не била и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и искът за
прогласяването й за такава следвало да се отхвърли. Не била налице нито една от
хипотезите на чл. 143 ЗЗП и по отношение на другите две клаузи. По делото се
установило по безспорен начин, че компонентите, които формират БЛП, са
обективни, независещи от волята или желанието на банката. Кредитополучателят
бил свободен във всеки един момент от действието на договора да прекрати действието
му съгласно условията на чл. 8, имал право да погаси предсрочно изцяло или
частично предоставения кредит след изпълнение на условията по чл. 8 и чл. 9.
Изпълнението на основното задължение на банката по договора – предоставянето на
сумата по кредита, не било поставено в зависимост от каквото и да било условие,
зависещо единствено от волята на банката. По делото се установило, че
приложимият БЛП се определя по конкретна методология, която включва няколко
променливи компонента и чиито стойности не могат да се определят индивидуално
от банката. Страните постигнали съгласие дължимата лихва да се формира от една
променлива величина – БЛП на банката, с оглед на което неотносими за спора били
причините за промяна на този компонент. Изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ
били спазени, както и всички останали изисквания на общото и специалното
законодателство, поради което клаузите не били неравноправни и като такива –
нищожни. По отношение на банката като доставчик на финансова услуга били
приложими изключенията на чл. 144, ал. 1, т. 1 и на чл. 144, ал. ал. 2, т. 1 ЗЗП.
Промяната в размера на лихвата била в резултат от изменение на БЛП съгласно
постигната обща воля, и в съответствие с чл. 58, ал. 4 ЗКИ изменението било
надлежно обявено. От друга страна кредитополучателят имал възможност да се
откаже от договора, като погаси предсрочно задължението си към банката и така
прекрати договора. В договора било залегнало условие, свързано с промяна на
БЛП, която можело да бъде както в посока на увеличение, така и в посока на
намаление, поради което не било налице „значително неравновесие” на правата и
задълженията, а рискът се поемал и от двете страни. Предвид неоснователността
на исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, неоснователен бил и осъдителният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поддържа и релевираното евентуално
възражение за погасяване по давност на вземанията на ищците, като приложима в
случая според въззивника била кратката тригодишна давност. Поради това моли
съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, като за
тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемите страни И.Т.Т. и Й.И.И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение. Претендират
разноски за въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове - с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12
ЗЗП, за прогласяване за нищожни като неравноправни на клаузите на чл. 3, ал. 1,
чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г., и с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата 10 034.59 лв. (след допуснато от СРС увеличение по реда на чл. 214, ал.
1 ГПК), представляваща недължимо платени, въз основа на нищожните клаузи на
договора възнаградителни лихви за периода 19.12.2008г. – 23.09.2013г.
В исковата молба ищците твърдят, че сключили
с ответника договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г., по силата на който банката им предоставила кредит в
размер на 58 650 лв., от които 18 935 лв. – за покупка на недвижим имот, и 39
715 лв. – за други разплащания. Кредитът следвало да бъде върнат за срок от 360
месеца на равни месечни вноски, включващи главница и лихва, в размер на 390.20
лв. всяка, със срок на погасяване 19.10.2036г. С чл. 3, ал. 1 била уговорена годишна
лихва в размер на базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в
лева, валиден за съответния период на начисляване. Към момента на сключване на
договора БЛП бил 7 %. Скоро след сключване на договора банката увеличила
едностранно лихвения процент по кредита, в кратък период от време били
направени още няколко увеличения, вследствие на което месечната погасителна
вноска от 19.11.2008г. станала 531.78 лв. Предвид непрестанно нарастващата
икономическа тежест върху кредитополучателите, след неуспешни опити за
предоговаряне на лихвата по кредита, ищците продали закупения от тях със
средствата от кредита имот и на 23.09.2013г. погасили предсрочно кредита. В
периода 19.12.2008г. – 23.09.2013г., в резултат едностранното увеличение от
банката на лихвения процент, надвнесли сума в общ размер 10 034.59 лв.
(съгласно допуснатото увеличение), която била платена без основание поради
нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора
като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Условията по
договора не били уговорени индивидуално. Процесните клаузи предвиждали възможност
за едностранно изменение на БЛП (годишната лихва) без възможност за договаряне,
както и едностранно изменение на размера на погасителните вноски, като
решението за размера на изменението било поставено изцяло в зависимост от
субективното решение на банката. Същевременно кредитополучателите нямали
възможност да се откажат от договора без негативни за тях последици, а лихвата
била значително завишена - от 7 % на 10.25 % към датата на последното плащане.
В договора не били посочени ясни и обективни критерии, по които се променя БЛП,
т.е. договорът бил променян на непредвидено в него основание. Искали са от съда
да прогласи нищожността на горепосочените три клаузи, както и да осъди
ответника да им заплати получената без основание, въз основа на нищожните клаузи
сума.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК ответникът е
оспорил иска с възражения за недопустимост и неоснователност.
Ищците нямали
правен интерес от исковете предвид прекратяването на договора с предсрочното
погасяване на дълга. Оспорил е твърдението на ищците, че клаузите на договора
не били индивидуално договорени. Като изпълнявали редовно задълженията си по
кредита, ищците с конклудентни действия били потвърдили, че са приели промените
на БЛП. Процесните клаузи не били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Основанието за промяна на лихвите по анюитетните вноски било предвидено и
договорено от страните с процесния договор, а методиката на банката за
определяне на БЛП била публикувана на интернет страницата й. Не било договорено
завишаване на лихвата, а промяна поради настъпване на обективни обстоятелства.
За кредитополучателите била предвидена и възможност да се откажат от договора,
като погасят дълга предсрочно. Приложими в случая била изключенията на чл. 144,
ал. 2, т. 1, чл. 144, ал. 1, т. 1 и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Сключването на
договор за кредит при променлива лихва се допускало от закона, а банката
спазила и изискванията на чл. 58 и чл. 59 ЗКИ. Страните били постигнали
съгласие относно възможността за промяна в размера на лихвата по кредита
вследствие промяна на БЛП на банката, като тази промяна можело да се изрази
както в увеличаване, така и в намаляване на лихвата, съобразно конкретно
настъпилите промени в относимите пазарни механизми и финансови параметри. Нямало
законово изискване във всеки договор за банков кредит да бъдат заложени
критериите за промяна на БЛП, нито да съдържат методологията за определянето
му. Искал е от съда да отхвърли предявените искове, като по паричния иск е
релевирал и възражение за погасяване по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съгласно
по--новата практика на ВКС (решение № 76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. на
ВКС, І ТО,определение № 449/29.07.2015г. по ч.т.д.№ 1596/2015г. на ВКС, І ТО, определение
№ 631/08.07.2016г. по т.д. № 1705/2015г. на ВКС, І ТО, определение № №
660/14.07.2016г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, І ТО и др.) установителният иск
за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като
неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя
договорната лихва по кредита, е неоценяем и е подсъден по правилото на чл. 103 ГПК на районния съд като първа инстанция.
Съдът намира, че за ищците е налице правен интерес от
предявените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП с оглед възможността
да претендират неоснователно получените от банката - въз основа на нищожните
клаузи – суми. Действително, същите са могли да наведат твърдения за нищожност
на клаузите само като преюдициален за спора по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД въпрос,
но това не ги лишава от правен интерес да искат установяване на нищожността със
сила на пресъдено нещо.
Наведеният в жалбата довод за частична недопустимост на
решението касае неговата правилност, а не допустимост.
По правилността на решението:
От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че на 09.10.2006г. между ищците
(кредитополучател) и „Българска пощенска банка” АД, чиито правоприемник е
ответната банка, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г., по силата на който банката предоставила на ищците
кредит в размер на 58 650 лв., от които 18 935 лв. – за покупка на недвижим
имот, и 39 715 лв. – за други разплащания, която сума кредитополучателите се
задължили да върнат при условията на солидарност в срок от 360 месеца, считано
от датата на откриване на заемната сметка по кредита, на равни (анюитетни) месечни
вноски, включващи главница и лихва, с размер на месечната вноска от 390.20 лв.
(чл. 5 и чл. 6, ал. 1 от договора). Задължението е обезпечено с ипотека върху
имота, договорът за учредяването на която е предвиден като условие за усвояване
на кредита (чл. 2, ал. 1 и чл. 13 от договора). Не е спорно, че ипотеката е
учредена (видно и от приетия нотариален акт), а кредитът е усвоен.
Съгласно чл. 3, ал. 1, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на „БПБ” АД за жилищни кредити
в лева (БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Към
момента на сключване на договора БЛП е в размер на 7 %. Според чл. 3, ал. 5, действащият
БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за жилищни кредити в лева и датата, от която той е в
сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят.
В чл. 6, ал. 3 е предвидено, че в случай, че по време на действие на
договора банката промени БЛП за
жилищни кредити в лева, размерът на погасителните вноски, определени в ал. 1 се
променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с
подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие.
Като доказателство са приети и разпечатка от интернет
страницата на ответната банка с Методология за образуване на базисни лихвени
проценти от 2012г., както и извлечения от протокол № 57 на КУАП на „Ю.Б.” АД от
22.07.2005г. относно приет механизъм за определяне на БЛП и извлечения,
съставени на 12.04.2013г. от протоколи относно взети решения за промяна на БЛП
в процесния период. Същите са оспорени от ищците, вкл. относно датата на решението
за приемане механизъм за определяне на БЛП.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение
на ССЕ, изготвено от вещо лице П.Д., надплатените от ищците в резултат прилагането
на по-висок лихвен процент суми за периода 19.12.2008г. – 23.09.2013г. са в
размер на 10 034.59 лв. Според публикуваната на интернет страницата на
ответника Методологията за образуване на БЛП и стойности на БЛП, същият е
определен като сбор от следните компоненти: трансферна цена на ресурс и буферна
надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката
прави при привличане на паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови)
лихвени мерители - Софибор, Юрибор, Либор; рисковата премия, приложима за
банката при привличане на финансов ресурс, както и директните нелихвени разходи
на банката по привличания паричен ресурс - минималните задължителни резерви
(МЗР), фонд за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) и др. Буферната надбавка
включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти; абсорбира временните пазарни сътресения в
лихвените нива до 0.50 % (на годишна база). В таблицата към заключението вещото
лице е посочило БЛП за жилищни кредити в лева за периода 2007г. – 2012г.
Предвид оспорване на това заключение в частта му по
поставените от ответника задачи, е допуснато изслушване на повторна ССЕ. От
заключението на вещото лице Е.С., което съдът кредитира като обективно,
компетентно и обосновано се установява, че обективните компоненти за определяне
на БЛП за жилищни кредити в лева са 3 месечен Софибор, директните нелихвени
разходи на банката по привличане на паричен ресурс (МЗР, ФГВБ) и 5-годишен
кредитен суоп за България, представляващ мерител на кредитния риск от фалит на
банката, функционираща в България. Вещото лице е установило, че в компонента
„рискова премия” банката е включвала освен 5-годишен суоп за България още и
5-годишен суоп за Гърция, който количествен мерител не следва да е относим за
банка, функционираща в страна, различна от Гърция. На вещото лице не са
предоставени данни тази методология да е действала и към момента на сключване
на процесния договор. Няма формула, по която да се определя БЛП, не са дадени
относителните тегла на всеки от компонентите в БЛП. Поради това не може да се
прецени и дали обективните фактори са дали отражение или не.
Разпитаният по делото свидетел Ж.Д.работи в ответната
банка от 2008г. и не установява относими за спора факти, свързани със
сключването на процесния договор за кредит. Установява само, че в кредитното
досие на ищците нямало писмени възражения от тях, каквито според свидетеля следвало
да има в писмен вид, ако са имали възражения във връзка с клаузите на договора.
От правна страна: Между страните
не се спори и от доказателствата по делото се установи, че между тях е съществувало
валидно облигационно отношение, произтичащо от процесния договор за банков
кредит, обезпечен с ипотека, по който банката е предоставила на ищците кредит,
който те се задължили да върнат чрез заплащане на месечни анюитетни вноски
съгласно погасителен план – приложение към договора.
По исковете с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП:
Процесният договор попада в приложното
поле на Закона за защита на потребителите (в сила от 10.06.2006г.) –
ищците са потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, а ответникът – търговец по смисъла
на § 13, т. 2 ЗЗП. Относима към спора е и разпоредбата на
чл. 39, ал. 1 ЗБ (отм.), съгласно който при отпускане на кредити банката
задължително предоставя безплатно на клиента своите правила за делова дейност,
които съдържат: 1. данни за общите разходи по заема (лихви, такси, комисиони и
други) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се
изменят; 2. метода за изчисляване на лихвата, ако периодичните лихвени
задължения не са пропорционална част от годишния лихвен процент; 3.
допълнителните задължения, свързани с разплащанията; 4. размера на ефективния
лихвен процент, изчисляван по начин, определен от Централната банка.
В ЗЗП е установена принципна забрана на неравноправните
клаузи в договор, сключен с потребител, които са прогласени за нищожни, освен
ако са индивидуално уговорени - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП, не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия, а тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално
уговорена е на търговеца - ал. 4 на чл. 146 ЗЗП.
В случая оспорените клаузи, касаещи
изменението на годишната лихва и нейния размер, не се явяват индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като е част от стандартни,
изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателите не са
имали възможност да влияят върху съдържанието й. Банката е предложила писмено
формулираните клаузи на договора за кредит, като липсват доказателства включването
на оспорените клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително
обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание. Индивидуално
договаряне на процесните клаузи не се установява нито от приетите искане за
предоставяне на жилищен кредит и приложения към него, нито от показанията на
св. Д., който няма никакви впечатления от преддоговорните отношения между
страните.
Законът обявява за неравноправна
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя (чл. 143 ЗЗП), като примерно изброява редица типични
случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание (т. 10), или клауза, която дава право на търговеца да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора (т. 12). Същевременно, съгласно чл. 144,
ал. 2, т. 1 ЗЗП, разпоредбата на чл. 143, т. 10 не
се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на
основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от
потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи,
свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга
е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна/страни по
договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото
незабавно да прекрати договора; Съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП , разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10
и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Изключенията касаят и доставките на финансови
услуги, каквато услуга представлява и процесният договор за банков кредит
съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.
От систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва да се
приеме за допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, но само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при чието настъпване може да
се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; 2. тези
обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора
– тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на
лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва - ако е
предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя” съгласно
чл. 143 ЗЗП – така решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ІV
ГО.
Съгласно решение № 77/22.04.2015г. по
гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, основният критерий за приложимостта на
изключението по чл. 144 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от
неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за
изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 ЗЗП). Потребителят следва предварително да
получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин
(решение на СЕС от 21 март 2013г. по дело С-92/11). Съдът не следва да допълва
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14 юни
2012г. по дело С-618/10). При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези
клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 ЗЗП), във връзка с
всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и
услугата (чл. 145, ал. 1 ЗЗП).
В случая във вреда на
кредитополучателя и установявайки значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, както и в разрез с изискването за добросъвестност, с клаузите
на чл. 3, ал. 1, изр. 1, чл. 3, ал. 5, изр. 1 и изр. 2 и чл. 6, ал. 3 от
договора е предвидено задължение на кредитополучателя да заплаща възнаградителна
лихва в размер на БЛП, определян периодично от банката, и право на банката
едностранно да променя размера на лихвата (БЛП), като липсва всякаква яснота
както относно начина на формиране на БЛП, така и относно механизма, по който ще
се променя БЛП (и съответно лихвата) по кредита, като в договора не са посочени
никакви предпоставки, при настъпването на които банката ще може да променя
едностранно БЛП. Сключеният между страните договор за кредит от 09.10.2006г. не
съдържа и изрично препращане към Методология за определяне на базисен лихвен
процент на банката. Освен това представената Методология е от 2012г., а по
делото няма данни към датата на сключване на процесния договор такава да е
имало на интернет страницата на банката или в банковите й салони. От ищците не
е направено и признание за наличието на знание у тях за този вътрешен акт на
банката, още по-малко при отпускане на кредита банката да им е предоставила в
писмена форма условията си по кредита, вкл. подобна методология. Независимо от
това, и в представената методология не е предвидено каква е тежестта на отделните
компоненти при определяне на действащия към съответния момент лихвен процент,
респ. с каква стойност ще бъде изменена възнаградителната лихва при промяна на
някои от тези обстоятелства, поради което съдът приема, че банката, в нарушение
на принципа на добросъвестността в частноправните правоотношения си е осигурила
възможността произволно, само по своя преценка да увеличава БЛП със стойности,
които тя счете за целесъобразни, като същевременно
е предвидено задължение на кредитополучателя да търпи измененията, които са
задължителни за него и влизат в сила, независимо от волята на последния - чл.
3, ал. 1, изр. 1, чл. 3, ал. 5, изр. 1 от договора, и да заплаща променените по
размер погасителни вноски – чл. 6, ал. 3 от договора. Това определя клаузите в
горепосочените им части като неравноправни съгласно чл. 143, т. 10 ЗЗП.
Клаузите в посочените части съдът намира
за неравноправни и по смисъла на чл. 143, т. 12, пр. 2 ЗЗП, доколкото дават право на търговеца
едностранно да увеличава цената по договора, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, като същевремененно дават възможност
цената да бъде значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключване на договора. При договора за банков кредит цената, която потребителят
заплаща, е дължимата възнаградителна лихва и таксите и комисионните,
начислявани от отпусналата кредита банка. С клаузите на чл. 3, ал. 1, изр. 1 и
чл. 3, ал. 5, изр. 1 на банката - търговец е предоставено правото едностранно
да променя именно БЛП, формиращ заплащаната от потребителя цена по договора,
като същевременно на кредитополучателя не е предоставена възможност да се
откаже от договора.
Неоснователно е възражението на
ответника, че договорът предвиждал такава възможност – напротив, всички клаузи
изрично задължават кредитополучателя да търпи наложената от банката едностранна
промяна и да продължи изпълнението на договора, като заплаща на банката
погасителни вноски, лихви и такси в увеличените едностранно от банката размери.
Не може да се приеме, че такава възможност предвижда клаузата на чл. 8 от
договора – с нея е предвидена възможност кредитополучателят да погаси кредита
предсрочно, но при това дължи на банката „такса” в размер на 4 % върху размера
на предсрочно погасената главница, която следва да покрие пропуснатите ползи за
банката от лихвите за остатъка на срока на кредита. Макар и наречено „такса”,
предвиденото задължение е такова за неустойка за предсрочното погасяване на
кредита, поради което и не може да се приеме, че с тази клауза е осигурена
възможност на кредитополучателя по своя воля едностранно да се откаже от
договора при увеличаване цената на същия. При липсата на предвидена възможност
за потребителя незабавно да се откаже/прекрати договора, неприложимо към
процесния договор е изключението по чл. 144, ал. 2 ЗЗП.
Неприложимо към процесния
договор е и изключението по чл. 144, ал. 3 ЗЗП предвид липсата на обвързаност в
клаузите на договора между размера на възнаградителната лихва и колебанията/измененията
на борсови индекси и курсове, които са извън контрола на банката – търговец.
Липсата на посочени в договора каквито и да било условия и начин за изменение
на лихвата (БЛП) води до извод, че такава обвързаност липсва, а банката си е
запазила възможността едностранно и по своя преценка да променя лихвения
процент, и то в размер, какъвто тя прецени за целесъобразен, без да е обвързана
от реалното изменение на съответния индекс.
Дори да се приеме, че
Методологията за определяне на БЛП е била оповестена по подходящ начин и е била
известна на ищците, и макар част от посочените в този акт основания за
изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество, тя не съдържа
ясен механизъм за изменение на БЛП, тъй като не е установен нито размерът на
промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито каква е
тежестта на всеки един от посочените показатели, а изменението е предоставено
на волята на банката, като увеличава БЛП със ставка, която тя счете за
целесъобразна. Съгласно цитираното решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/
2015г. на IV ГО на ВКС, разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП не намира
приложение, дори обстоятелството, свързано с изменение на лихвата да настъпва
обективно, ако то се явява поставено в зависимост от волята на кредитора,
когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променливата лихва, респ. липсва обвързване на
конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса,
като само от банката зависи с колко точно ще се промени лихвата, без тя да е
длъжна да се съобрази с конкретно изменение на пазарния индекс.
Неоснователен е и доводът на
въззивника, че с подписване на договора и изпълнявайки задълженията си по него
в продължение на години, ищците били препотвърдили атакуваните клаузи и се
съгласили с определения от банката нов БЛП към съответната дата. Изпълнението
по договор не може да санира нищожна клауза, нито такъв ефект има подписването
на договор, съдържащ нищожна клауза.
По тези съображения въззивният съд
намира, че клаузите на чл. 3, ал. 1, изр. 1, чл. 3, ал. 5, изр. 1 и изр. 2 и
чл. 6, ал. 3 от процесния договор са нищожни като неравноправни. За
неоснователни съдът намира тези искове в частите, с които се иска прогласяване
за нищожни на чл. 3, ал. 1, изр. 2 и чл. 3, ал. 5, изр. 3 от договора – в
първата е предвидено, че дължимата годишна лихва по договора е в размер на 7 % (факт,
който не се оспорва и от ищците), а във втората – неотносимо за процесния
договор условие, доколкото надбавки между страните не са уговаряни. В тези
части решението на СРС ще следва да бъде отменено като неправилно.
Във връзка с довода в жалбата, че с
прогласяване на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за нищожна се променял
недопустимо договора от такъв за банков кредит в такъв за безлихвен заем следва
да се посочи, че тази клауза в частта й по изр. 1 е нищожна, доколкото предвижда
задължение на кредитополучателите да заплащат годишна лихва в размер на БЛП на
банката „към съответния период на начисляване”, без да е посочен начин на формиране
на БЛП и без да са посочени предпоставките и начина, по който БЛП ще се изменя
„към съответния период на начисляване”. Нищожността на тази част от клаузата не
влече след себе си нищожност на изр. 2 от същата, с която страните валидно са
уговорили годишна лихва в размер на 7 % към датата на сключване на договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД:
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случая страните не спорят
и от заключението на ССЕ се установява, че в резултат едностранното увеличение
на лихвения процент от банката ищците са надплатили за процесния период
19.12.2008г. – 23.09.2013г. лихви в размер на 10 034.59 лв. Така заплатената от
ищците разлика между първоначално уговорената лихва и начислената такава въз
основа на нищожните клаузи е платена без основание, поради което предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен.
Релевираното от ответника
възражение за погасяване по давност на вземането е неоснователно. Вземането на
ищците произтича от неоснователно обогатяване - даване на процесната сума без валидно
правно основание за това, а не е за лихва, поради което приложима е общата
петгодишна давност, установена в чл. 110 ЗЗД, а не тази по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Вземането на платилия без основание става
изискуемо от момента на плащането и от този момент започва да тече
погасителната давност (т. 7 на ППВС № 1/1979г.). В случая плащането на първата
от процесните вноски е извършено на 19.12.2008г., а искът е предявен на 19.12.2013г.,
поради което вземането не е погасено по давност.
По тези съображения
атакуваното решение в тази част следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд констатира, че по делото
не е внесена в цялост дължимата държавна такса по въззивната жалба. С оглед
процесуална икономия и изхода на спора, въззивникът следва да бъде осъден с
решението да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на още
30 лв.
При този изход, разноски се следват на
въззиваемите. Отмяната на първоинстанционното решение в частта му относно
отделни части от процесните клаузи не обосновава извод за дължимост на разноски
на ответника – въззивник нито за първата, нито за настоящата инстанция,
доколкото и трите неоценяеми иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са основателни. Доказано
направените от въззиваемите разноски за настоящата инстанция са в размер на 1
700 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено изцяло в брой, видно от
представения договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 78 ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите същата сума.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № І-40-165 от 18.10.2016г., постановено по гр.д. № 53366/2013г. на
Софийски районен съд, 40 състав в частта,
с която по искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявени от И.Т.Т.,
ЕГН **********, и Й.И.И., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, е
прогласена нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 1, изр. второ и чл. 3, ал. 5,
изр. трето от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г., и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП,
предявени от И.Т.Т., ЕГН **********, и Й.И.И., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД,
ЕИК ********, в частта, с която се
иска прогласяване нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1, изр. второ от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 14105 от 09.10.2006г. - „Към момента на сключване на настоящия договор БЛП
на „БПБ” АД за жилищни кредити в лева е в размер на 7 %”, и на чл. 3, ал. 5, изр. трето от договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 14105 от
09.10.2006г. – „Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят”.
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-40-165 от 18.10.2016г., постановено по гр.д. № 53366/2013г. на
Софийски районен съд, 40 състав в останалите части.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.Т.Т., ЕГН **********, и
Й.И.И., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 700.00 лв. (хиляда и седемстотин лева), представляваща разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 30.00 лв.
(тридесет лева), представляваща държавна такса по въззивната жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.