Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 16 28.03.2018 г. град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, II-ро гражданско отделение, I-ви въззивен състав, на седми март две хиляди и осемнадесета
година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана КАРАСТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
Пламена ВЪРБАНОВА
мл.с. Сияна Димитрова
Секретар – Ани Цветанова
като разгледа докладваното от младши съдия Сияна Димитрова
въззивно гражданско дело № 616 по описа за
2017 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 1737/15.04.2015 г. от
страната Община Сунгурларе, ЕИК *********, с адрес: гр. Сунгурларе, ул. „Г.
Димитров“ № 12, представлявана от кмета – Васил Панделиев, срещу решение №
52/27.03.2015 г. на Районен съд – Карнобат, постановено по гр.д. № 1153/2012
г., във втората фаза на делбено производство.
Със свое решение № 52/27.03.2015 г. Районен съд – Карнобат е отхвърлил
претенции по сметки, предявени от съделителя С.Г. срещу Община Сунгурларе за сумата от 750 лева –
обезщетение за ползване на съсобствена вещ за периода от 01.03.2009 г. до
31.03.2014 г., както и за заплащане на обезщетение в размер на сумата от 150
лева годишно, начиная 14.04.2014 г. до приключване на делбеното производство.
Със същия съдебен акт ответната община е осъдена да заплати на С.Г. сумата от
1000 лева, представляваща стойността на каменния материал от каменна ограда на
делбения имот, построена през 1944-1945 г. и разрушена през 1964-1965 г., с
височина 1,50 м. и дължина 100 м., ведно с направени от нея съдебно-деловодни
разноски в размер на сумата от 167,33 лева. Съразмерно с отхвърлената част от
претенциите, ищцата Г. е
осъдена да заплати на Община Сунгурларе разноски в размер на сумата от 133 лева.
С въззивна жалба вх. № 1737/15.04.2015 г., ответната Община
Сунгурларе, останала недоволна от решение № 52/27.03.2015 г., го обжалва в осъдителните му части като
порочно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила и необосновано. Излагат се съображения за недопустимост на претенцията
на ищцата Г. за заплащане на обезщетение в размер на стойността на каменна
ограда в делбения имот, като се твърди, че в производството по сметки следва да
се разглеждат искания, които имат връзка със собствеността и делбеното
имущество, в какъвто смисъл били релевирани своевременно възражения от
въззиваемия ответник. Изразява се становище и за неоснователността на тази
претенция поради неината недоказаност и своевременно заявеното възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на нея. Предвид изложеното се иска
обезсилване на постановеното решение в обжалваната му част, а евентуално
неговата отмяна, като се претендират съдебни разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите страни не изразяват
становище по постъпилата от Община Сунгурларе въззивна жалба.
В съдебно заседание, пълномощникът на въззивника поддържа въззивната
жалба и моли за отмяна на обжалвания акт в частта, с която е уважена ищцовата
претенция по сметки, като иска присъждане и на направените съдебни разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемите страни – С.Г. и Д.А. – не се явяват и не се представляват
в проведено по делото открито съдебно заседание. Не изразяват становище по хода на делото.
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от лргитимирана страна с правен интерес
от обжалването, поради което се явяват допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решенията, а по
допустимостта – в обжалваната им части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо (постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба).
С оглед твърденията
на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема за установено
от фактическа и правна страна, следното:
Първоинстанционното производство е по съдебна делба на съсобствен
недвижим имот между страните. С решение № IV-5/11.02.2014 г. по в.гр.д. № 2260/2013 г. на БОС е отменено изцяло решение №
179/30.09.2013 г. по гр.д. 1153/2012 г. по описа на РС – Карнобат и е допусната
делба между С.Д.Г., ЕГН **********, Д.Т.А., ЕГН ********** и Община Сунгурларе, върху следния недвижим имот: УПИ – IV в кв.
12 по плана на с. Дъбовица, община Сунгурларе, обл. Бургас, целия с площ от
4350 кв.м. /бивш УПИ-VII в кв. 12 по
отменения план на с. Дъбовица/, при квоти, както следва: за С.Г. – 2200/4350
ид.ч., за Д.А. – 1100/4350 ид.ч. и за Община Сунгурларе – 1050/4350 ид. части
от имота.
След влизане в законна сила на цитираното решение по допускане на
съдебната делба, в първото съдебно заседание във втората съдебна фаза по
извършване на делбата, по делото е
депозирана молба по гр.д. № 1153/2012 г. по описа на КРС от С.Г. /л. 150-151 от
първоинстанционното дело/, с която е заявена претенция по сметки срещу
съделителя Община Сунгурларе.
С допълнителна молба /л. 158-159 от първоинстанционното дело/ е
извършено изменение и уточнение на претенциите, съгласно което районният съд е
бил сезиран с искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствения делбен имот за периода от 01.03.2009 г. до 31.03.2014 г. в общ
размер от 750 лева, както и за присъждане на наем за бъдещ период начиная
14.04.2014 г. до окончателното завършване на съдебната делба в размер на 150
лева годишно. Предявена е и претенция срещу общината за заплащане на съделителя
Г. сумата от 1000 лева, представляваща стойността на каменния материал от
съществувала към 1965 г. в делбения имот ограда, която се твърди, че била
изградена от наследодателя на Г. и разрушена от Община Сунгурларе след
заграбването на имота от държавата. Сочи се, че оградата била с височина 1,50
метра и дължина от 100 метра.
В проведено по първоинстанционното дело открито съдебно заседание от
14.04.2014 г. във втората фаза на съдебната делба, съделителят Община
Сунгурларе е взел становище по предявените от Г. претенции по сметки, като е
намерил същите за неоснователни. Процесуалният представител на общината е
посочил, че Г. не е отправяла искане за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване на делбения имот, като по отношение на претенциите за присъждане на
обезщетение се релевира своевременно възражение за изтекла погасителна давност.
С писмено становище вх. № 1857/28.04.2014 г., след уточняване претенциите на Г.,
общината е изложила допълнителни аргументи за тяхната неоснователност. Посочила
е, че съделителката не е била препятствана да ползва имота, а претенцията
досежно разрушената каменна ограда била недопустима, тъй като не била заявена в
реституционното производство.
Карнобатският районен съд е бил сезиран с обективно съединени искови
претенции с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, чл. 344, ал. 2 от ГПК и чл. 49 от ЗЗД. Настоящата инстанция
констатира, че неправилно КРС е дал правна квалификация на иска за обезвреда от
действията по разрушаване на находяща се в делбения имот ограда по чл. 45 от ЗЗД, когато в действителност същата следва да бъде с основание чл. 49 от ЗЗД. Това е така тъй като деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД е за
лични виновни действия и е неприложима по отношение на юридически лица, каквото
е ответната община. Поради тази причина, твърдените действия по разрушаване на
каменна ограда, мога да бъдат основание единствено за ангажиране
гаранционно-обезпечителната отговорност на общината по чл. 49 от ЗЗД, в
качеството й на възложител на посочените от ищцата дейности. Същевременно тази
неточност в квалификацията не се е отразила на правата на страните в
производството, нито на разпределението на доказателствената тежест, поради
което същата следва да се отстрани с настоящето решение.
С отговора на исковата молба, в първата фаза на делбата, от Община
Сунгурларе по делото са представени Акт за държавна собственост №
5547/29.01.1966 г., Акт за публична общинска собственост № 116/14.06.1999 г. и
заповед № РД-11-834/14.07.1998 г. на областния управител на Областна
администрация – Бургас. От изброените документи се установява, че процесния
имот, ведно с построена в него масивна едноетажна сграда – Културен дом, са
били актувани като държавна собственост на основание чл. 6 от Закона за
собствеността /ЗС/ на 29.01.1966 г., а на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от
Закона за общинската собственост /ЗОС/ с описаната заповед са били предадени на
Община Сунгурларе, която ги е актувала като публична общинска собственост на
14.06.1999 г.
Относно претенциите по сметки, пред КРС, по искане на съделителката Г.,
са били разпитани и свидетелите А. и Х.. Свидетелката А. заявява пред съда, че
знае за каменния дувар в процесния имот, но не знае кой и кога го е разрушил.
От своя страна, свидетелят Х. сочи, че имотът е бил ограден от наследодателя на
ищцата Г., както и от този, който е изградил читалището. Заявява, че през 1990
г. е бил съборен дувара.
Във връзка с отправените във втората фаза на съдебната делба претенции
по сметки, РС – Карнобат е допуснал и приел по делото заключение по назначената
съдебно-техническа експертиза, извършена от вещото лице Ченешева /л. 176-178 от
първоинстанционното дело/; заключение по назначената тройна съдебно-техническа
експертиза, извършена от вещите лица Георгиев, Ченешева и Иванова с вх. №
4551/24.10.2014 г. /л. 293-298 от първоинстанционното дело/; както и заключение
по назначената тройна съдебно-техническа експертиза, извършена от вещите лица
Георгиев, Ченешева и Иванова с вх. № 5032/20.11.2014 г. /л. 334-341 от
първоинстанционното дело/. Посочените експертизи установяват пазарната стойност
на каменния материал, използван за направата на твърдяна ограда, както и
припадащия се дял за ищцата Г., съотнесен към притежаваните от нея идеални
части от имота.
Във връзка с изготвените експертизи, по делото е депозирано особено
мнение от вещото лице Ченешева /л. 345-348 от първоинстанционното дело/, с
което се прави изявление, че същото не поддържа заключението относно стойността
на каменен материал от разрушена ограда, претендирана като обезщетение от Г.,
като се излагат подробни мотиви. Сочи, че в цената на материала необосновано е
включено остойностяване за транспорт и труд, а по делото не се съдържат и
достатъчно данни за вида на зидарията с оглед действителната оценка на
оградата. Отделно, експертът заявява, че в посочените от ищцата граници на
имота и към момента съществува каменна ограда.
С обжалваното решение №
52/27.03.2015 г. по гр.д. № 1153/2012 по описа на КРС, съставът на районния съд
е отхвърлил исковите претенции с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС на
съделителката Г. срещу
Община Сунгурларе за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот за минал и
бъдещ период като неоснователни и е уважил исковата претенция за обезвреда на
причинени на ищцата имуществени вреди в пълен размер. Съдът е приел в мотивите
си, че от доказателсвата се установява, че построена в делбения имот ограда от
1944-1945 г. е била разрушена през 1964-1965 г., като тези действия са били
виновно извършени от Община Сунгурларе, поради което тя дължи и обезщетение за
причинени вреди.
Решението на Районен съд – Карнобат е обжалвано от ответната община, съответно
в неудовлетворителната за нея част. В отхвърлителната си част решението не
подлежи на въззивна проверка в настоящото производство..
При така изяснената
фактическа обстановка за съда се налагат следните правни изводи:
В така нареченото „производство по сметки“ съделителите предявяват
искания за присъждане на вземания, които имат едни срещу други във връзка с
делбената общност. Касае се за вземания, възникнали от правоотношения, свързани
с управлението, стопанисването и използването на имотите, предмет на делбата.
В този ред на мисли, неоснователни се явяват доводите на въззивната
община за недопустимост на ищцовата претенция, предвид факта, че към твърдения
период – 1965-1966 г. ищцата не е била собственик на твърдяното подобрение в
имота, а именно – каменна ограда с дължина от 100 метра и височина от 1,50
метра. Неоснователен е и довода на недопустимост, основан на твърдението, че
претенцията няма връзка с делбения имот.
Въпреки това, въззивният съд изцяло споделя изложените от въззивника
доводи за неоснователност на ищцовата претенция за заплащане на обезщетение от
1000 лева, представляващо стойността на каменен материал за направата на
разрушената ограда.
На първо място, основателно се явява възражението на ответната община
за липса на пасивна легитимация по така предявената претенция. Ищцата сочи, че
процесната ограда била разрушена в периода 1965-1966 г., при завземането на
имота и строителството на културен дом в него. Видно от представения АДС, тези
мероприятия са извършени от държавата на основание чл. 6 от ЗС /Ред. от Изв.,
бр. 92 от 16.11.1951 г., до ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г./, съгласно който
държавни са ставали имотите по сила на действалите към момента закони, както и
тези, които нямат друг собственик. От друга страна същата редакция на ЗС с чл.
29 е предвиждала специална уредба на начините за упражняване на частната
собственост предвид възприетата към онзи момент социалистическа система на
управление.
Съгласно Глава V от Конституцията на
Народна република България /Обн., ДВ, бр. 284 от 06.12.1947 г.,
Отм.,
ДВ, бр. 39 от 18.05.1971 г./, действала в процесния период от 1965-1966 г., територията на
Народна република България се е деляла на общини и окръзи, ръководени при провеждането на всички стопански, социални и културни
мероприятия от местно значение от общинските и околийските народни съвети
- местни органи на държавната власт. В този
смисъл, местното самоуправление е въведено едва с глава VII от действащата Конституция на Република България от 1991 г., като от
този момент възниква и общината като правосубектно юридическо лице.
За да възникне гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 във вр.
с чл. 45 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже не само общите предпоставки –
елемент от фактическия състав на деликта, но и факта на възлагането от
юридическото лице – ответник на дейностите, при или по повод на които е
извършено виновното вредоносно деяние /действие или бездействие/ на физическите
лица. В настоящия случай това обстоятелство остава недоказано, а недоказаността
на един от елементите на състава води до недоказаност на претенцията като цяло.
Предвид горното и с оглед факта, че по делото се установява, че към
Община Сунгурларе е преминала единствено собствеността по отношение на
процесния имот, не и задължения във връзка с него, същата не е пасивно
легитимирана да отговаря за действия, осъществени по възлагане на държавата в
периода 1965-1966 г.
За пълнота следва да се отбележи, че разпитаните по искане на ищцата
свидетели заявяват противоречащи на заявените от нея факти, а именно, че
оградата е изградена от този, който е изградил читалището, както и че е
разрушена през 1990 г. Дори действителния времеви период на извършване на
дейности по разрушаване да е бил през 1990 г., те отново не би могло да са били
възложени от ответната община, предвид изложените по-горе съображения. Още
повече, съгласно мнението на вещото лице Ченешева, в имота и към днешна дата
съществува каменна ограда с даденото описание, а остойностяването на вложените
в нея материали е условно с оглед недостатъчната индивидуализация на градежа.
Тези констатации на съда са част и от
оплакванията на въззивника, и допълнително обуславят недоказаността на
ищцовите твърдения по същество.
Поради несъвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено в обжалваната
част като неправилно и незаконосъобразно, а ищцовата претенция за обезвреда в
размер на сумата от 1000 лева – отхвърлена като неоснователна и недоказана по
горните съображения.
При този изход от спора разноски се следват
на въззивника, съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателствата
за извършването им. Въззивникът е заплатил държавна такса по жалбата в размер
на 40 лева, която ще му бъде присъдена заедно със сторените разноски за
адвокатско възнаграждение в размер 300 лева, или всичко общо в размер на 340 лева.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1
от ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Така мотивиран,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 52/27.03.2015 г. на Районен съд – Карнобат, постановено по
гр.д. № 1153/2012 г., В ЧАСТТА, С КОЯТО Община
Сунгурларе, ЕИК *********, с адрес: гр. Сунгурларе, ул. „Г. Димитров“ № 12,
представлявана от кмета – Васил Панделиев, на основание чл. 45 от ЗЗД, е осъдена
да заплати на С.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: с адрес: гр. С., кв. „Д.“, бл. **, вх. *, ап.
*** сумата
от 1000 лева, представляваща, представляваща стойността на каменния материал от
каменна ограда, постоена през 1944-1945 г. и разрушена през 1964-1965 г. , в
имот, находящ се в с. Дъбовица, община Сунгурларе, представляващ УПИ VII в кв. 12 по отменения план на с. Дъбовица с площ от 4310 кв.м. и УПИ IV-91 за кметство и читалище в кв. 12 по действащия план на с. Дъбовица,
КАКТО И В ЧАСТТА, имаща характер на
определение, с която Община Сунгурларе е осъдена да заплати на С.Д.Г. разноски
в размер на 133 лева, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Д.“, бл. **, вх.
*, ап. ***, иск за осъждане на ответника Община Сунгурларе,
ЕИК *********, с адрес: гр. Сунгурларе, ул. „Г. Димитров“ № 12, представлявана
от кмета – Васил Панделиев, да заплати на ищеца основание чл. 49 от ЗЗД обезщетение
в размер на сумата от 1000 лева, представляваща стойността на каменен материал
вложен в ограда с дължина 100 м. и височина 1,5 метра, изградена от
наследодателя на ищцата през 1944-1945 г. в УПИ IV-91 за
кметство и читалище в кв. 12 по действащия план на с. Дъбовица и разрушена по
възлагане на ответника през 1964-1966 г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА С.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., кв. „Д.“, бл. **, вх. *, ап. ***, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК, да заплати на Община Сунгурларе, ЕИК *********, с адрес: гр.
Сунгурларе, ул. „Г. Димитров“ № 12, представлявана от кмета – Васил Панделиев,
сумата от 340 /триста и четиридесет/ лева, представляваща сторени в
производството съдебно деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за
запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.