Р
Е Ш Е Н И Е
№ 744/13.10.2022г.
гр. Пазарджик
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Административен
съд – Пазарджик – ІІІ – административен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети
септември, две хиляди двадесет и втора година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ДЕСИСЛАВА КРИВИРАЛЧЕВА |
|
|
|
|
при секретар |
Димитрина Георгиева |
и
с участието |
|
на прокурора |
|
изслуша
докладваното |
|
от съдия |
ДЕСИСЛАВА КРИВИРАЛЧЕВА
|
|
|
по адм. дело № 535 по описа на съда за 2022 г. |
||
Производството е по реда на чл.
268, вр. чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК и е образувано по жалбата на И.Й.С., ЕГН **********
***, против Решение № 112/29.03.2022 г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което
е потвърдено Разпореждане № С220013-137-0003201/15.03.2022 г., издадено от публичен
изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, офис Пазарджик.
В жалбата се твърди, че обжалваното
решение е неправило и незаконосъобразно. Моли се да бъде отменено, съответно да
бъде отменено потвърденото с него разпореждане. Счита, че вземането за глоба по
наказателното постановление следва да бъде погасено по давност, като се приеме,
че с наложен запор същата е прекратена, а не спряна.
В съдебно заседание жалбоподателят
– И.Й.С., редовно призован, не се явява. По делото е постъпила писмена молба с
вх. № 7245/13.09.2022 г., с която моли съда да уважи подадената жалба и отмени
оспореното решение като неправилно и незаконосъобразно.
Ответникът – Директорът на ТД на
НАП гр. Пловдив, редовно призован, се представлява от гл. юрисконсулт Т., който
оспорва жалбата. Моли съда да отхвърли жалбата и да постанови решение, с което
да потвърди решението на директора на ТД на НАП гр. Пловдив. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
Административен съд – Пазарджик, като прецени събраните по
делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа страна:
Началото на административното
производство е поставено с подаване на възражение № С
220013-000-0112779/14.03.2022 г. от И.Й.С., с което се претендира изтекла
погасителна давност на глоба по Наказателно постановление №
17-1030-003696/12.06.2017 г. на ОД на МВР гр. Пловдив. Посоченото публичното
вземане е следвало да бъде платено при влизането в сила на наказателното
постановление на 04.09.2017 г., като вземането е изпратено за събиране от
взискателя в срока по чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН и в ТД на НАП гр. Пловдив,
офис Пазарджик е образувано изпълнително дело. Изпратено е съобщение за
доброволно изпълнение с изх. № С 180013-048-0193713/13.09.2018 г., надлежно
връчено на задълженото лице. С Постановлението за налагане на обезпечителни мерки
с изх. № С190013-022-0007965/14.02.2019 г. е наложен запор на банкови сметки и
МПС.
Издадено е Разпореждане с изх. № С 220013-137-0003201/15.03.2022
г. от публичен изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив, офис Пазарджик, за отказ
да се погаси по давност посоченото по-горе задължение. Против разпореждането е
подадена жалба с вх. № 94-00-2059/22.03.2022 г., като същата е оставена без
уважение с Решение № 112/29.03.2022 г. на директора на ТД на НАП гр. Пловдив.
В
оспореното решение органът е приел, че вземането е предявено за принудително
събиране пред ТД на НАП гр. Пловдив, офис Пазарджик, като на 13.09.2018 г. е
издадено съобщение за доброволно изпълнение. На 14.02.2019 г. е наложен запор
на банкови сметки и МПС, като съгласно приложеното по делото известие за
доставяне № 8100015768520 (лист 20), Постановлението за налагане на
обезпечителни мерки с изх. № С190013-022-0007965/14.02.2019 г. и съобщението за
доброволно изпълнение са надлежно връчени на 12.03.2019 г., съгласно
разпоредбите на чл. 29, ал. 7 от ДОПК. Органът е приел, че след като за
вземането е образувано изпълнително производство срещу жалбоподателя, последното
обстоятелство дерогира приложението на абсолютната тригодишна давност по ЗАНН, а
по аргумент от разпоредбата на чл. 82, ал. 4 от ЗАНН, общата погасителна давност
не била тази по чл. 82, ал. 3 от ЗАНН, а посочената в чл. 172, ал. 1 от ДОПК –
10-годишна давност. Цитирал е нормата на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, съгласно
която давността се спира с налагане на обезпечителни мерки, доколкото в ЗАНН липсвала
специална разпоредба, регламентираща спирането на давността. При това е посочил,
че налагането на обезпечителни мерки с Постановлението за налагане на обезпечителни
мерки с изх. № С190013-022-0007965 от 14.02.2019 г. имало за правна последица спиране
на давността, предвид което процесното вземане от глоба не било погасено по давност
и не били налице предпоставките по чл. 173, вр. чл. 171 от ДОПК за отписване на
задължението.
Обжалваното решение е редовно връчено
на жалбоподателя, като в законоустановения срок е обжалвано пред
Административен съд – Пазарджик.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срок от лице, което
има правен интерес от оспорването, и се явява допустима.
Разгледана по същество същата е основателна.
Въз
основа на установеното от фактическа страна и на основание приложените по
делото писмени доказателства, съдът намира, че оспореното решение представлява
валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в кръга на
законоустановените му правомощия по чл. 267 от ДОПК. Същото е постановено в
производство по обжалване на разпореждане на публичен изпълнител при ТД на НАП
гр. Пловдив, офис Пазарджик, в писмена форма и съдържа всички съществени
елементи на формата на индивидуален административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени са
фактическите и правни основания, мотивирали постановеното решение. Предвид
горното, съдът приема, че Решение № 112/29.03.2022 г. на Директора на ТД на НАП
– Пловдив е валиден акт, издаден в надлежна форма, при липса на съществени
нарушения на процедурните правила, но при неправилно приложение на материалния
закон.
Вземанията
по влезли в сила наказателни постановления представляват публични държавни (общински)
вземания, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 7 от ДОПК. Съгласно чл. 171,
ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък
срок. В чл. 172, ал. 2 от ДОПК е предвидено, че давността се
прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на
давността започва да тече нова давност (чл. 172, ал. 3 от ДОПК). По отношение
на вземанията по влезли в сила наказателни постановления обаче е налице
специална правна уредба, регламентираща давността за изпълнение на наложените
административни наказания, вкл. погасителния давностен срок и началния момент,
от който този срок започва да тече – чл. 82 от ЗАНН.
Съгласно
чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН, административното наказание не се изпълнява, ако
са изтекли две години, когато наложеното наказание е глоба. Нормата
на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН урежда началния момент, от който започва да тече
давността за изпълнение на административното наказание, включително и в случаите,
когато тя е прекъсната – давността започва да тече от влизане в сила на акта, с
който е наложено наказанието и се прекъсва с всяко действие на надлежните
органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след
завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова
давност. Това означава, че след прекъсване на давността, започва да тече нова
двугодишна давност и ако в този срок не се предприемат никакви изпълнителни
действия, наказанието „глоба“ става неизпълнимо по принудителен ред. Този извод
е изцяло в унисон с мотивите в Тълкувателно решение № 2/28.02.2018 г. по т. д.
№ 2/2017 г. на ВАС, което е задължително за прилагане от административните
органи и съдилищата. Съгласно ал. 3 от същата разпоредба, независимо от
спирането или прекъсването на давността, административното наказание не се
изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал. 1.
Също така ал. 4 от същата норма установява, че разпоредбата на предходната
алинея не се прилага по отношение на глобата, когато за събирането й в срока по
ал. 1 е образувано изпълнително производство. Следва да се посочи, че нормата
на ал. 4 на чл. 82 от ЗАНН изключва приложението единствено и само на т. нар. „абсолютна
погасителна давност“, предмет на регламентация на „предходната алинея“ – ал. 3
на чл. 82 от ЗАНН. Тя по никакъв начин не обосновава извод, че при образувано
изпълнително производство в срока по ал. 1 на чл. 82 от ЗАНН, от тази дата
насетне приложим е институтът на общата погасителна давност, уредена в чл. 171
от ДОПК. Напротив, по аргумент от ал. 2 на чл. 82 от ЗАНН, чието приложение не
е изключено от разпоредбата на ал. 4, която е категорична, че не се прилага
единствено и само „предходната алинея“, а не целият текст на чл. 82 от ЗАНН, от
тази дата давността е прекъсната и започва да тече нова давност. Безспорно се
касае за сроковете по ал. 1 от чл. 82 от ЗАНН.
При
прилагането на специалната нормативна регламентация по чл. 82, ал. 1, б. „а“, във вр. с ал. 2 от ЗАНН,
следва изводът, че по отношение на публичното вземане за глоба по посоченото
по-горе наказателно постановление, погасителният давностен срок е започнал да
тече от датата на влизането в сила на съответното наказателно постановление, а
именно от 04.09.2017 г. Спорният въпрос се свързва с правното значение на
изпращането на изпълнителния титул към НАП и дали това представлява действие,
което прекъсва давността и започва да тече нова такава.
Съдът
не споделя становището на административния орган, че налагането на обезпечителни
мерки с Постановлението за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190013-022-0007965/14.02.2019
г. имало за правна последица спиране на давността, предвид което процесното вземане
от глоба не било погасено по давност, като счита, че решението по отношение отказа
за погасяване по давност е издадено в противоречие с материалния закон.
Институтът
на давността във връзка с изпълнение на административните наказания е изрично уреден
в ЗАНН. Съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН, административното
наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато наложеното наказание
е глоба. Разпоредбата на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН урежда началния момент, от който
започва да тече давността за изпълнение на административното наказание, вкл. когато
тя е прекъсната. Алинея 3 на чл. 82 от ЗАНН визира абсолютна погасителна давност
за изпълнение на административното наказание, настъпваща при изтичане на срок, надвишаващ
с една втора срока по ал. 1, независимо от спирането или прекъсването. От своя страна
чл. 82, ал. 4 от ЗАНН предвижда неприложимост на ал. 3 по отношение на глобата,
когато за събирането й в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство.
В
случая няма спор, че процесният изпълнителен титул, касае вземане от глоба, наложена
на жалбоподателя по административен ред и че същият е влязъл в сила на твърдяната
от органа дата, от който момент, съгласно чл. 82, ал. 2 от ЗАНН, е започнал да тече
двугодишният давностен срок по чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН за изпълнение на наложеното
наказание „глоба“.
Настоящият
състав споделя становището на административния орган, че по отношение на процесното
задължение е неприложим институтът на абсолютната давност, установен с нормата на
чл. 82, ал. 2 от ЗАНН, доколкото за същото е образувано изпълнително дело и са
предприети действия по събирането му, като е издадено постановление за налагане
на обезпечителни мерки, редовно връчено на 12.03.2019 г. От този момент нататък
институтът на абсолютната давност по ЗАНН е неприложим. След тази дата като приложима
по отношение на абсолютната давност се явява разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.
В
конкретната хипотеза спорът между страните се очертава по отношение на това следва
ли да се счита действието по налагане на обезпечителни мерки като такова, спиращо
давността, или последното води до нейното прекъсване, след което по правилата на
чл. 82, ал. 2 от ЗАНН тече нова двегодишна давност.
По
отношение на последното обстоятелство, органът е изложил аргументи, че налагането
на обезпечителните мерки има за последица спиране на давността, съгласно разпоредбата
на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК, приложима в конкретния случай, доколкото нормата
на чл. 82 от ЗАНН не предвиждала изричен ред за спиране на давността.
Настоящата
инстанция не споделя изложените от органа доводи за спиране на давността чрез налагане
на обезпечителни мерки в рамките на образуваното изпълнително производство. Намира,
че с оглед нормата на чл. 221, ал. 4 от ДОПК, така наложените обезпечителни мерки
имат характер на действия по принудително изпълнение на задължението, а не характер
на обезпечителни мерки по смисъла на чл. 172, ал. 1, т. 5 от ДОПК. Ето защо същите
водят не до спиране, а до прекъсване на давността. В тази връзка следва да се съобрази
изложеното в ТР № 2 от 12.04.2017 г на ВАС, според което след прекъсване на давността
в хипотезата на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН, при изпълнение на административното наказание
„глоба“, се прилага давностният срок по чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН. Изрично в
него е подчертано, че когато се разглежда правната природа на глобата, превес следва
да има нейният характер на административно наказание, а не нейният характер на публично
вземане. В случая нормата на чл. 82, ал. 2 от ЗАНН е категорична, че давността се
прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение
на наказанието, както и че след завършване на действието, с което е прекъсната давността,
започва да тече нова давност.
Предвид
гореизложеното, с налагането на обезпечителни мерки с ПНОМ изх. № С190013-022-0007965/14.02.2019
г. изпълнителската давност по чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН не е спряна, а е прекъсната.
Считано от 12.03.2019 г. (датата на връчване на ПНОМ) е започнала да тече нова двугодишна
давност, като не се установява в срока на същата, изтекъл на 12.03.2021 г., от публичния
изпълнител да са предприети действия по изпълнение на вземането.
С
оглед на това и изрично направеното от жалбоподателя възражение за погасяване на
това вземане по давност, за публичния изпълнител остава единствената възможност
да приеме, че съгласно разпоредбата на чл. 168, т. 3 от ДОПК, публичното вземане
от глоба по НП № 17-1030-003696/12.06.2017 г. на ОД на МВР гр. Пловдив е погасено
по давност и следва да се отпише съобразно императивното правило на чл. 173 от ДОПК.
В
тази връзка следва да се приложи и нормата на чл. 225, ал. 1 от ДОПК, като се прекрати
производството по принудително изпълнение, касаещо публичното вземане от глоба
по посоченото наказателно постановление.
Предвид
гореизложеното, решението на Директора на ТД на НАП-Пловдив следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отмени
и разпореждането на публичния изпълнител. На основание чл. 160, ал. 3 от ДОПК, преписката
следва да бъде върната на публичния изпълнител при ТД на НАП гр. Пловдив за ново
произнасяне при съблюдаване на дадените с настоящо решения указания по тълкуването
и прилагането на закона.
От
страна на жалбоподателя липсва искане за присъждане на разноски, а и такива реално
не са направени, поради което съдът не дължи произнасяне в частта на
разноските.
Предвид гореизложеното, Административен съд – Пазарджик – III състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
112/29.03.2022 г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане
№ С220013-137-0003201/15.03.2022 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП
гр. Пловдив, офис Пазарджик.
ВРЪЩА преписката на публичния
изпълнител за изпълнение на дадените с настоящото решение задължителни указания
по тълкуването и прилагането на закона.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
СЪДИЯ:
(П)