Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.06.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 726 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 229 КЗ /отм./.
Ищецът - „А.И.Т.” ЕООД, твърди, че на 11.12.2014 г. в качеството му на застрахован сключил с ответника З. „А.Б.”, като застраховател, договор за застраховка „Отговорност на работодателя”, със срок на действие от 13.12.2014 г. до 12.12.2015 г. Уговореното между страните по този договор застрахователно покритие на застраховката включва всички суми, които по силата на нормативен акт застрахованият бъде задължен да заплати на основание трудова злополука, настъпила в срока на действие на застраховката и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 на сто или смърт на работника или служителя, независимо дали застрахованият или негов орган или друг негов работник или служител има вина за злополуката или тя е причинена от непреодолима сила. На 25.02.2015 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие в района на гр. Шарей, Република Франция, при което е настъпила смъртта на Б.Б.Т., който към момента на настъпване на събитието е бил в трудово правоотношение с ищеца и е бил командирован в чужбина да изпълнява служебните си задължения. Така настъпилата злополука е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО с разпореждане от 20.10.2014 г. на териториално поделение на НОИ- гр. Пловдив. За ищеца, в качеството му на работодател, на основание чл. 200 КТ е възникнало задължение да заплати обезщетение за причинените на наследниците на починалия работник неимуществени вредите, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на Б.Б.Т., която е резултат от трудовата злополука, настъпила на 25.02.2015 г. Размерът на обезщетението, което работодателят дължи е определен с влязло в сила решение, постановено по в.гр.д. № 397/ 2019 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което ищецът е осъден да заплати на основание чл. 200 КТ на В.С.Т. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Б.Б.Т. в резултат на настъпилата на 25.02.2015 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.02.2015 г. до окончателното плащане, както и да заплати на основание чл. 200 КТ на Б.Б.Т. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баща й Б.Б.Т. в резултат на настъпилата на 25.02.2015 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.02.2015 г. до окончателното плащане, както и разноски в производството в размер на 3 000 лв. за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв и в размер на 2 405 лв. за държавна такса, дължима по сметка на съда. Ищецът твърди, че заплатил чрез плащане, извършено на 25.03.2020 г. и чрез прихващане на всяко от увредените две лица сума в размер на по 22 736, 17 лв., съответно сума в общ размер от 45 472, 34 лв. Отделно от тези суми ищецът заплатил и разноски в размер на 26 324, 30 лв. за водене на процеса по предявените срещу него искове по чл. 200 КТ. Предвид факта, че е удовлетворил увредените лица, ищецът счита, че за него е възникнало вземане към ответника, като застраховател по застраховка „Отговорност на работодателя”, да получи застрахователно обезщетение в общ размер на 71 596, 64 лв., което включва платените на увредените лица обезщетения и направените разноски по образуваното срещу него дело за установяване на гражданската му отговорност по чл. 200 КТ, в което ответникът е участвал като трето лице помагач в процеса. С оглед на изложеното ищецът моли З. „А.Б.“ да бъде осъден да му заплати сумата от 71 596, 64 лв., представляваща обезщетение дължимо по договора за задължителна застраховка „Отговорност на работодателя”, сключена на 11.12.2014 г., за настъпило застрахователно събитие, представляващо ангажиране на договорната отговорност на застрахования, в качеството му на работодател, за обезщетяване на вредите, претърпени от наследниците на работника Б.Б.Т., които са причинени в резултат на настъпилата с това лице на 25.02.2015 г. трудовата злополука, довела до неговата смърт. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът – З. „А.Б.”, оспорва иска. Посочва, че в случая е налице изключен риск съгласно уговореното в раздел II, т. 3.1.3 от Общите условия за застраховане „Отговорност на работодателя“, които са приложими към процесните правоотношения, тъй като трудовата злополука е настъпила в резултат на проявена груба небрежност от работника Б.Б.Т.. Този факт е установен в мотивите на съдебното решение, постановено по предявените срещу застрахования искове по чл. 200 КТ, по които застрахователят е конституиран като трето лице помагач. Прави възражение за погасяване по давност на предявеното вземане. Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка
със становищата на страните и техните възражения, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
При съобразяване на изложените от ищеца в исковата молба
обстоятелства, се налага извода, че като правопораждащ предявеното в процеса
парично вземане в размер на 71 596, 64 лв. факт той сочи сключен между него и
ответното дружество на 11.12.2014 г. застрахователен договор. Ето защо и при
произнасяне по основателността на иска съдът на първо място трябва да се произнесе дали посоченият в исковата молба
застрахователен договор е сключен, както
и да отговори на въпроса какъв характер има той и
какви права възникват за застрахованото лице по него като вземе предвид както неговото съдържание, по което страните са
постигнали съгласие, така и приложимите правни норми, които са тези на Кодекса
за застраховане от 2005 г., който е отменен, но е действащ към момента на
сключване на застрахователния договор, по силата на който се твърди, че в
тежест на ответното дружество е възникнало задължение да заплати застрахователно обезщетение.
В производството не е спорно, че на
11.12.2014
г., между ответника З. „А.Б.” АД, като застраховател, и „А.И.Т.” ЕООД, като застрахован, е
сключен договор за застраховка „Отговорност на работодателя“. Това се установява и от приетата
като доказателство по делото застрахователна полица № 13300141500000011. Договорът е действителен, доколкото е спазена изискуемата от
закона писмена форма – сключен е във
формата на застрахователна полица и носи подписите на представители на двете
страни по сделката. Този застрахователен договор
е сключен при установени от З. „А.Б.” АД общи условия, при които
това дружество сключва договори за застраховане на „Отговорност на работодателя”. Те са станали задължителни и за съдоговорителя „А.И.Т.” ЕООД, тъй като се
установява, че са му предадени при сключването на процесния договор и от него е заявено писмено, че ги приема,
видно от изявлението, направено от негово име в самата застрахователна полица,
т.е. изпълнени
са императивните
изисквания на чл. 186 КЗ /отм./. Ето защо и клаузите от съдържанието на тези общи
условия, също както и уговорките в подписаната застрахователна полица, са част
от съдържанието на процесния застрахователен договор и създават права и задължения за страните по тази сделка.
При тълкуване във
връзката им една с друга на уговорките, постигнати между страните в
застрахователния договор и тези на чл. I и чл. II.1. от общите условия за сключвани от ответника
застраховки „Отговорност на работодателя“, съдът намира, че предмет на този договор
е застраховане на отговорността на застрахования, който е „А.И.Т.” ЕООД, в качеството му на работодател за
обезщетенията, ненадхвърлящи договорените лимити, които съгласно Кодекса на
труда застрахованият е задължен да заплати на своите работници и служители на
основание трудова злополука, която е настъпила през срока на действие на
застраховката, който съгласно уговореното е от 13.12.2014 г. до 12.12.2015 г. и
която трудова злополука е причинила временна неработоспособност, трайна
неработоспособност над 50 на сто или смърт на работника или служителя,
независимо дали застрахованият, негов орган или друг негов работник или
служител има вина за злополуката или тя е причинена от непреодолима сила. Следователно
по силата на процесната застраховката застрахователят се е задължил да покрие в
рамките на уговорените лимити риска от възникване на отговорност на застрахования
в качеството му на работодател на основание чл. 200 КТ за обезщетяване на всички
претърпени от пострадалия работник или служител имуществени и неимуществени
вреди в резултат от настъпила трудова злополука.
Застраховката, при която застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие на неизпълнение на договорно задължение или на
непозволено увреждане, включително и отговорността на работодателя за вреди,
причинени на трети лица в
резултат на настъпила трудова злополука, притежава характеристиките на договор
за застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./. Този вид застраховка трябва да бъде разграничена
от договора за застраховане, уреден в чл. 231, ал. 2 КЗ /отм./, който също се
сключва от работодателя с оглед на настъпила с работник трудова злополука, но
той не покрива имуществената отговорност на работодателя, а има за предмет
застраховане на живота и телесната цялост на работниците, с които той е в
трудови правоотношения и които са увредени при настъпване на следните покрити
рискове: 1. смърт на застрахованото лице вследствие на трудова злополука; 2.
трайно намалена работоспособност вследствие на трудова злополука; 3. временна
неработоспособност вследствие на трудова злополука.
Доколкото от записаното в процесната застрахователна полица и приложимите
към нея общи условия е видно, че с нея се застрахова отговорността на работодателя
по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите, причинени на негов работник от
настъпила трудова злополука, а не живота и здравето на лицата, с които той е в
трудови или служебни правоотношения, то трябва да се приеме, че сключеният
между страните по спора договор е
такъв за застраховка „Гражданска отговорност“. Това означава, че за застрахователя
и застрахованото по него лице възникват права и задължения такива, каквито са
характерни за този специален вид имуществена застраховка.
Основната функция на застраховката „Гражданска отговорност“ е да бъдат
отстранени неблагоприятните последици, които възникват за застрахования тогава,
когато бъде осъществен фактическия състав, при който възниква неговата
отговорност за обезвреда към трети лица, като тази отговорност се покрие от
застрахователя, при което от една страна се обезпечава правото на увреденото
трето лице да бъде обезщетено за претърпени от него вреди, като получи
обезщетение пряко от застрахователя, а от друга страна, се гарантира запазване
на имуществото на застрахования, тъй като отговорността му за обезщетяване се
поема от застрахователя. За да бъде осигурено постигането на тази цел в закона
са уредени определени права, които възникват за третото увредено лице спрямо
застрахователя, както и за застрахования към застрахователя, както и
съответстващите на тях задължения, които възникват в тежест на последния към
посочените лица. Първото от тях е правото, което е уредено в чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, което възниква в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият
е отговорен, и то е правото на това лице да получи обезщетение за претърпените
вреди пряко от застрахователя. Другото право е това, което е регламентирано в
чл. 229 КЗ /отм./. То възниква в полза на застрахования и се състои в това, че
за застрахования възниква вземане към застрахователя за получаване на застрахователното
обезщетение. В закона обаче е предвидена задължителна предпоставка, която
трябва да е налице, за да се приеме, че това право е възникнало за
застрахования и тя е той да е удовлетворил увреденото лице. Извън хипотезата на
чл. 229 КЗ /отм./ за застрахования не възниква вземане за получаване на
застрахователно обезщетение срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“. Регламентирането в закона на правилото, че застрахованият по този
вид имуществена застраховка ще има вземане за застрахователно обезщетение само,
в случай че е удовлетворил увредения, има за цел да бъде избеганата
взъможността повече от един правни субекти да могат едновременно да искат
изплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя, който дължи такова
еднократно при настъпване на едно застрахователно събитие. Ако се приеме, че
застрахованият има вземане към застрахователя освен в хипотезата, в която е
удовлетворил третото лица, но също така и в хипотезата, в която не го е
удовлетворил, то може да се стигне до ситуация, в която застрахователят ще
трябва да плати два пъти – веднъж на застрахования по силата нa сключения между тях
застрахователен договор и втори път на увреденото лице, което не е обезщетено
от застрахования и следователно пред него остава открит пътя в рамките на
погасителната давност да предяви пряк иск срещу застрахователя за получаване на
обезщетение за претърпените вреди, който би бил основателен. Това е
недопустимо, поради което и законодателят е предвидил задължително условие,
което трябва да е налице, за да възникне правото на застрахования да получи
застрахователно обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ и тя е той да е удовлетворил увредения. Тогава, когато
застрахованият не е заплатил на увредения обезщетение за претърпените вреди, за
него все още не е възникнало вземане към застрахователя по чл. 229 КЗ /отм./. В
тази насока е произнасянето нa ВКС по чл. 290 ГПК - Решение № 22 от 04.08.2014 г., постановено по т.д. № 1727/2013 г. по описа на ВКС, І т.о. Следователно за да бъде
уважен предявеният в процеса осъдителен иск, който е с правна квалификация чл. 229 КЗ /отм./,
освен наличието на сключен между страните по спора договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“, трябва да бъдат доказани и следните
факти, които са елементи от установения с приложимата правна норма фактически
състав, а именно: 1) настъпване
на събитие, което съгласно договора е риск, който застрахователят се задължава да покрива, което в случая
означава възникнало задължение за ищеца да заплати обезщетение за вреди,
причинени на негов работник, които са в резултат от трудова злополука; 3) плащане
от ищеца на увредените лица на обезщетение за претърпените вреди.
Фактът на настъпване на събитие, което е риск, който процесната застраховка покрива съдът счита за установен между страните в настоящото производство със задължителна сила с влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр.д. № 3992/ 22.11.2018 г. по описа на Пловдивски районен съд, което е частично отменено, а в останалата си част потвърдено с решение от 31.01.2020 г., постановено по гр.д. № 397/ 2019 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Описаните съдебни решения са постановени в производството по разглеждане на искове с правна квалификация чл. 200 КТ, предявени от лицата В.С.Т. и Б.Б.Т., които се сочи, че са увредени от настъпилата трудова злополука лица, срещу работодателя на техния наследодател Б.Б.Т. – дружеството „А.И.Т.” ЕООД. В хода на това производство ответникът З. „А.Б.” АД е бил конституиран като трето лице помагач на страната на работодателя „А.И.Т.” ЕООД, поради което и на основание чл. 223, ал. 2 ГПК мотивите на влязлото в сила съдебно решение имат задължителна сила, която важи в отношенията между тези страни, които са страни и в настоящото производство. Ето защо и съдът следва да зачете доказателствената сила на мотивите на решенията, постановени по предявените искове по чл. 200 КТ и да приеме за доказани от тях следните релевантни към предмета на спора факти: - че между „А.И.Т.” ЕООД и Б.Б.Т. към 25.02.2015 г. е съществувало трудово правоотношение; - че на 25.02.2015 г., което е в срока на действие на процесния застрахователен договор, Б.Б.Т. е претърпял трудова злополука; - че в резултат на трудовата злополука това лице е починало; - че наследниците на Б.Т.- В.С.Т. и Б.Б.Т., са претърпели неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с настъпилата трудова злополука, както и че в тежест на „А.И.Т.” ЕООД е възникнало задължение да заплати обезщетение на увредените лица на основание чл. 200 КТ, което е в размер на по 15 000 лв. за всяко от тях. След като в производството е установено, че с влязло в сила съдебно решение е ангажирана отговорността по чл. 200 КТ на застрахования „А.И.Т.” ЕООД за обезщетяване на вредите, причинени от настъпила в срока на действие на процесната застраховка, с работника Б.Б.Т. трудова злополука, довела до неговата смърт, то това означава, че е настъпило застрахователно събитие, което представлява риск, който застрахователят З. „А.Б.” АД се е съгласил да покрива със застрахователния договор. Следователно в процеса е доказано настъпването на всички предпоставки, при които по силата на тази сделка възниква задължение за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените на застрахования „А.И.Т.” ЕООД вреди.
Съдът обаче трябва да разгледа възражението,
направено от З. „А.Б.” АД, в
подадения по делото писмен отговор, че в негова тежест не е възникнало
задължение да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени в
резултат от описаното събитие, тъй като то представлява риск, който страните по
застрахователния договор са се съгласили, че ще бъде изключен и с оглед на това
вредите, причинени от него на застрахования, няма да се покриват по договора за
застраховка. Твърдението на ответника, на което той основава това свое
възражение, е, че трудовата злополука с работника Б.Б.Т. е настъпила при
допусната от него груба небрежност, което
представлява изключен риск съгласно чл. II, т. 3.1.3. от общите условия за сключвани от З.
„А.Б.” АД застраховки „Отговорност на
работодателя”. Ищецът от своя страна прави
възражение за нищожност на тази клауза от общите условия поради противоречието
й с императивната правна норма на чл. 55, ал. 1 КСО. Ето защо и при разглеждане
на възражението за изключен риск съдът първо трябва да се произнесе по действителността
на договорната клауза, на която ответникът основава това свое възражение.
В
чл. II, т.
3.1.3. от общите
условия, при които е сключен процесният застрахователен договор, е предвидено,
че застрахователят няма да обезщетява вреди и разходи, настъпили в резултат на груба небрежност
на пострадалия, ако такава е установена, като е уточнено, че груба небрежност
по смисъла на договора е всяко действие или бездействие, при което лицето е
могло да предвиди и предотврати настъпването на застрахователното събитие и/или
да намали вредите, вследствие застрахователно събитие, но не е положило
дължимата грижа за това. При тълкуване на волята на страните, изразена в тази договорна клауза във връзка с предмета на
договора за застраховка, определен в съдържанието на застрахователната полица и
приложимите общи условия, се налага изводa, че страните
са постигнали съгласие, че за застрахователя няма да възниква задължение да
обезщети застрахования за настъпилите вреди при осъществяване на следните
предпоставки: 1) извършени при допусната
груба небрежност действия или бездействия от пострадалия, който е работник или
служител на застрахования; 2) наличие на причинна връзка между това поведение
на пострадалия и настъпилата трудова злополука. Следователно тази клауза урежда
хипотеза на уговорен между страните случай на изключен от застрахователното
покритие риск. При съобразяване на предвидения
в чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето, трябва
да се приеме, че страните по един застрахователен договор са свободни да постигнат съгласие за
това кои рискове ще бъдат покрити от застрахователя и
кои ще бъдат изключени от
застрахователното покритие, като това е ограничено единствено от повелителните
норми на закона и от добрите нрави, на които постигнатите уговорки не трябва да
противоречат. В КЗ /отм./ липсва норма, която да ограничава свободата на
страните по един застрахователен договор да постигнат съгласие, че при наличие
на определено поведение на застрахования или на лице, което е негов работник
или служител, при което от тях е допусната груба небрежност и това поведение е
допринесло за настъпване на застрахователното събитие, за застрахователя няма
да възниква задължение за заплащане на обезщетение за причинените вреди. В КЗ
/отм./ се съдържат разпоредби, с които е въведена забрана за застрахователя да
отказва плащане на обезщетение извън уредените в закона хипотези, при които
това е допустимо /чл. 211 КЗ /отм./, но липсват норми, с които да са въведени
каквито и да е забрани или ограничения за страните по застрахователния договор да
уговарят случаи, в които изобщо няма да възниква задължение за застрахователя
да заплати обезщетение за претърпените от застрахования вреди. Когато се говори
за „отказ за заплащане на обезщетение“ е налице хипотеза, при която вече съгласно
застрахователния договор е възникнало задължение за заплащане на застрахователно
обезщетение, но са налице и обстоятелства, при които в закона е предвидено, че
застрахователят има право да откаже да го изпълни, докато в случаите на „изключен
риск“, е налице хипотеза, при която страните са се съгласили, че за
застрахователя изобщо няма да възниква задължение за заплащане на обезщетение,
поради което в този случай чл. 211 КЗ не намира приложение. В този смисъл е
практиката на ВКС – Определение № 244 от 12.04.2011 г., постановено по т.д. №
882/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. Следователно свободата на страните по един
застрахователен договор да уговорят, че определено действие, бездействие или
събитие ще представлява изключен от застрахователното покритие риск, не е
ограничена от императивна законова разпоредба. Ето защо и клауза, в която
страните по застрахователния договор са се съгласили, че изключен риск ще е
налице при допуснато от едно лице поведение при груба небрежност, което е
допринесло за настъпване на застрахователното събитие, каквато е процесната, е
действителна и поражда правни последици между страните по сключената сделка,
като ги обвързва.
Това, че определено поведение, при което е допусната груба небрежност, включително
такова на трети за застраховката лица, каквито са работниците и служителите на
застрахования, е допустимо да бъде уговорено като „изключен риск“ в сключен
застрахователен договор се приема и в практиката на ВКС, постановена по реда на
чл. 290 ГПК - Решение № 17 от 02.06.2020 г., постановено по т.д. № 656/2019 г.
по описа на ВКС, ТК, І т.о. След като такава клауза се признава за допустима от
върховния съд, то това означава, че тя е действителна и обвързва страните с
предвиденото в нея правило.
При формулиране
на възражението си за нищожност ищецът се позовава на противоречие на
договорната клауза на чл. II, т.
3.1.3. от общите
условия на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, в която е предвидено, че трудова
злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност,
трайно намалена работоспособност или смърт. При тълкуване на съдържанието на
тази законова норма е видно, че с нея е дадена единствено легална дефиниция на
понятието трудова злополука, но няма регламентирано правило, което да касае сключването
и съдържанието на договор за застраховка „Отговорност на работодателя“, нито
конкретно правило, ограничаващо свободата на страните по такъв договор да
уговарят кои рискове се изключват от застрахователното покритие. От своя страна
в клаузата на чл. II, т. 3.1.3. от общите условия не е дадена изобщо
дефиниция на понятието трудова злополука, нито пък съдържанието на това понятие
е ограничено по някакъв начин за целите на застрахователното правоотношение, поради
което и няма как да се приеме, че тя противоречи на чл. 55, ал. 1 КСО.
Предвид всичко изложено трябва да се заключи, че клаузата на чл. II, т. 3.1.3. от общите условия, при
които е сключен процесният застрахователен договор, не страда от порок,
който да води до нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и
представлява постигната между страните по сделката действителна уговорка, която
е задължителна в техните отношения.
На следващо място, съдът трябва да отговори на въпроса дали предвидените
в чл. II, т. 3.1.3. от общите условия факти, при които
страните са се съгласили, че ще е налице изключен от застрахователното покритие
риск са се осъществили. Тези факти са положителни по своя характер, като тяхното настъпване
е благоприятно за ответника в настоящия процес, поради което и доказването им по
правилата на чл. 154 ГПК е поставено в негова доказателствена тежест. Това, че в тежест на
застрахователя е да докаже, че са налице изключенията, предвидени в общите условия,
които го освобождават от отговорност за заплащане на застрахователно
обезщетение,
се приема и в практиката на ВКС – Решение № 167 от 07.02.2017 г., постановено
по т.д. № 1655/ 2015 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 168 от 11.05.2016
г., постановено по т.д. № 2284/ 2014 г. по описа на ВКС, II т.о.
Както беше посочено, за да се счете, че е налице изключен риск съгласно чл. II, т. 3.1.3. от общите условия, приложими към процесния застрахователен
договор,
трябва да се докаже, че пострадалият при трудовата злополука работник е
допринесъл за нейното настъпване и за вредите от нея със свое поведение,
извършено с груба небрежност.
Небрежността в гражданското право представлява неполагане на дължимата
грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност
не се отличава от небрежността по форма, т.е. според субективното отношение към
увреждането, а по степен. Грубата небрежност също е неполагане на грижа, но това
е дължимата грижа според друг различен абстрактен модел - грижата, която би
положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни
условия. В областта на трудовото право грубата небрежност е предвидена в чл.
201, ал. 2 КТ като основание за намаляване на отговорността на работодателя за
репариране на вредите от трудова злополука, ако пострадалият е допуснал такава
и с това е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. В практиката на ВКС
са дадени указания за това кога поведението на работника следва да се квалифицира
като груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ, като е прието, че това е тогава,
когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени действия на работника
могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му, но въпреки това са били
предприети от него в нарушение на установените технологични правила и правилата
за безопасност, както и на проведените от работодателя инструктажи за работа,
като при това работникът не е положил за себе си грижата, която би положил и
най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия.
Следователно за да е налице груба небрежност на работника при настъпила трудова
злополука, следва да бъде установено, че той е извършвал работата си при липса
на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни
технологични правила и изисквания за безопасност, както и че това му поведение
е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
В чл. II, т. 3.1.3. от приложимите
към процесния договор общи условия е
дефинирано понятието груба небрежност на пострадалия, която дефиниция се
прилага в отношенията между страните по застрахователното правоотношение. При
тълкуване на това определение във връзка с вида на застрахователното събитие,
вредите от което подлежат на обезщетяване по сключения застрахователен договор,
което е възникването на отговорност на застрахования за обезщетяване на вредите
от претърпяна от негов работник трудова злополука, съдът счита, че то е
идентично с понятието за груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ – и в
договора, и в КТ е предвидено, че груба небрежност е налице при неполагане на
дължимата грижа при изпълнение на служебни задължения от работника, който е и
пострадалото лице по застрахователното правоотношение; и в договора и в КТ се
изисква наличието на пряка причинна връзка между това поведение на работника и настъпване
на трудовата злополука и вредите от нея.
От събраните по делото доказателства е видно, че фактът на осъществено от
работника Б.Б.Т. поведение при допусната груба небрежност, което е в
пряка причинна връзка с настъпилата на 25.02.2015 г. трудова злополука, е
установен по задължителен в отношенията между страните по спора начин в
мотивите на съдебното решение, постановено по предявените искове с правна
квалификация чл. 200 КТ – в мотивите на решение
от 31.01.2020 г., постановено по гр.д. № 397/ 2019 г. по описа на Пловдивски
окръжен съд, е посочено, че при постъпването му на работа при „А.И.Т.” ЕООД работникът Б.Б.Т. не е предоставил
медицинска информация, че страда от заболяване, което не му позволява да
управлява МПС и да извършва работа като шофьор, на каквато длъжност е бил
назначен, което представлява проява на груба небрежност, довела до настъпване
на смъртта на работника в резултат от трудовата злополука и е основание за
намаляване на отговорността на работодателя за вреди по чл. 201, ал. 2 КТ. Съдът следва да зачете доказателствената сила
на мотивите на решението в отношенията между страните по делото на основание
чл. 223, ал. 2 ГПК и да приеме за доказан факта на допусната от пострадалия при
трудовата злополука работник Б.Т.груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, която е довела до вредоносните последици, изразяващи се в неговата смърт.
Доколкото както беше посочено понятието груба небрежност на работника при
трудова злополука по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ съвпада напълно с понятието
за груба небрежност на пострадалия при настъпило застрахователно събитие по
смисъла на чл. II, т.
3.1.3. от приложимите към процесния договор общи условия, то трябва да се
приеме, че след като от мотивите на влязлото в сила съдебно решение в
отношенията между ищеца и ответника е установено, че работникът Б.Т.е допринесъл
за трудовата злополука с допусната груба небрежност по изпълнение на служебните
си задължения, то това лице със своето поведение, осъществено с груба
небрежност, е допринесло за
настъпване и на застрахователното събитие, представляващо ангажиране на отговорността
на работодателя за причинените в резултат на същата тази трудова злополука вреди.
Това от своя страна означава, че по делото се доказа, че в случая е налице
хипотезата на изключен риск съгласно чл. II, т. 3.1.3. от общите условия, при които е сключен
процесният застрахователен договор и следователно по силата на тази сделка за
застрахователя не възниква задължение да обезщети вредите, претърпени от застрахования
„А.И.Т.” ЕООД от това, че е
ангажирана неговата отговорност по чл. 200 КТ за обезщетяване на вредите от
смъртта на Б.Б.Т., настъпила в резултата на трудова злополука от 25.02.2015
г.
Поради изложеното трябва да се заключи, че за З. „А.Б.” АД не е възникнало задължение по договора
за застраховка „Отговорност на работодателя” да обезщети застрахования „А.И.Т.” ЕООД за причинените му вреди от описаното в исковата молба събитие, които са
в общ размер на 71 596, 64 лв. и се съизмеряват с разходваните средства
за заплащане на увредените лица на обезщетения по чл. 200 КТ и за направените
разноски по образуваното срещу него дело за установяване на гражданската му
отговорност по чл. 200 КТ. Това прави
предявеният иск по чл. 229 КЗ /отм./ неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на
делото и това, че от страна на ответника е заявено своевременно искане за
присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото
се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в размер от 3
852 лв. – адвокатско
възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.И.Т.” ЕООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Застрахователно акционерно дружество „А.Б.” АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 229 КЗ /отм./ за осъждане Застрахователно акционерно дружество „А.Б.” АД да заплати на „А.И.Т.” ЕООД сума в размер на 71 596, 64 лв. /седемдесет и една хиляди петстотин деветдесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отговорност на работодателя“, сключена със застрахователна полица № 13300141500000011, между Застрахователно акционерно дружество „А.Б.” АД, като застраховател, и „А.И.Т.” ЕООД, като застрахован, за настъпило застрахователно събитие, представляващо ангажиране на договорната отговорност на застрахования, в качеството му на работодател, за обезщетяване на вредите, претърпени от наследниците на работника Б.Б.Т., които са причинени в резултат на настъпилата с това лице на 25.02.2015 г. трудовата злополука, довела до неговата смърт.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „А.И.Т.” ЕООД да заплати на Застрахователно
акционерно дружество „А.Б.” АД сума
в размер на 3 852 лв. /три хиляди
осемстотин петдесет и два лева/, представляваща направени по делото
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: