№ 440
гр. Варна, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на дванадесети
октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Търговско дело №
20233100900244 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба предявена от Н. А. С., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.Варна, ж.к.“Владислав Варненчик“ №230, вх.7, ет.6,
ап.18, действаща чрез адв.К. Т., със служебен адрес: гр.Варна, ул.“Петко Каравелов“ №3,
ет.1, офис 1, против “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р.И.М.-Т., със съдебен адрес: гр.Варна, бул.“Сливница“ №52а, ет.2,
ателие 2, с която e предявен иск с правно основание чл.439 от ГПК във вр. с чл.124, ал.1,
пр.3 от ГПК за установяване на недължимостта на сумите, за които по ч.гр.д.№6141/2013г.
по описа на РС Варна, са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист от 30.04.2013г. издадени по ч.гр.д.
№6141/2013г. на РС Варна, а именно: сумата от 25957.55 евро, представляваща главница по
Договор за банков кредит продукт “Бизнес револвираща линия плюс“
№BL10096/19.11.2007г., Анекс №1/20.12.2010г., Анекс №2/20.02.2012г., Договор за
поръчителство от 19.11.2007г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 417 от ГПК-29.04.2013г.; сумата от 4675.60 евро, представляваща
договорна лихва за периода от 21.03.2012г. до 25.04.2013г. и сумата от 196.29 евро,
представляващ такса, както и сторените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на
2469.51лв., които суми са предмет на изпълнително дело №20137110400299 по описа на
ЧСИ с рег.№711, с район на действие-ОC Варна, поради погасяване по давност на
възможността за събиране на вземането, евентуално на самото вземане.
В исковата молба се твърди, че по ч.гр.д.№6141/2013г. по описа на РС Варна в полза
1
на “Юробанк България“ АД са издадени горепосочените изпълнителни тутули за процесните
суми, като ответницата е едно от солидарно задължените лица по тях. Сочи се, че в
последствие по молба на банката от 30.05.2013г., е образувано изп.дело №20137110400299
на ЧСИ с рег.№711. Сочи се, че поканата за доброволно изпълнение до всеки един от
длъжниците по изп.дело, е връчена на 01.07.2013г. при условията на чл. 47, ал.5 във връзка с
ал.1 от ГПК и срокът за възражение е изтекъл на 15.07.2013г., респективно считано от
16.07.2013г. заповедта за изпълнение е влязла в сила. Твърди се, че последната посочена
дата е началната такава, от която е започнал да тече 5-годиния давностен срок за вземанията
по изпълнителния лист. Сочи се, че по молба на взискателя, на 06.06.2013г. са наложени
запори по сметките и възнагражденията на ищцата и на вземанията й към трети лица, като
след писмено напомняне на трето задължено лице, на 01.06.2017г. то е превело по
изпълнителното дело сумата от 1347.25лв. Сочи се, че въпросното плащане /действие/ има за
правна последица прекъсване на давността по отношение на този длъжник и това е
последното предприето такова. Сочи се още, че с Постановление от 10.12.2019г. на ЧСИ,
ответникът е конституиран като взискател на мястото на “Юробанк България“ ЕАД, на
основание Договор за цесия от 29.03.2019г. Поддържа се, че с Постановление от 03.12.2020г.
на ЧСИ е прекратено производството по изпълнително дело №20137110400299, на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, но наложените запор и възбрани върху имуществото на
длъжника не са заличени и към настоящия момент. Поддържа се, че възможността за
взискателя да събира вземането си по принудителен ред от ответницата е погасена по
давност, а в условията на евентуалност и че самото вземане е погасено по давност. Твърди
се, че понастоящем правната сфера на длъжника се явява накърнена от съществуващият в
полза на кредитора изпълнителен титул, с който той продължава да се легитимира като
приносител на събираемо по принудителен ред вземане. Ето защо се твърди, че за
длъжникът е налице интерес да установи настъпилите след издаването на изпълнителния
лист правопогасяващи факти /изтичане на давностен срок/, които отричат правото на
принудително изпълнение, с оглед осуетяване възможността за иницииране на ново
изпълнително производство.
С постъпилия отговор на исковата молба, ответникът признава иска за
недължимост на посочена сума по отношение на ищцата, като конкретизира, че е настъпила
погасителна давност по отношение принудителното събиране на вземането, а не спрямо
самото вземане. Развити са подробни съображения за ефекта на давността върху
дължимостта на вземането и възможността то да бъде събрано по принудителен ред. Твърди
се, че изтичането на давността по отношение на процесните суми, не означава, че не
съществува вземане за тях, а само се погасява възможността те да бъдат събрани по съдебен
ред, т.е. настъпила е липса на притезателно право на принудително изпълнение. Поддържа
се, че разноските по дело, следва да останат в тежест на ищцата, предвид това, че ответното
дружеството не е дало повод за завеждането му и с настоящия отговор признава иска. Сочи
се, че ищцата сама е направила изявление, че изпълнителното дело е прекратено основание
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както и че поради настъпилото погасяване по давност на
възможността за принудително събиране на вземането, последващи действия по изпълнение
2
не са предприемани от взискателя. Сочи се, че вписването на вземането в ЦКР е нормативно
определено задължение за ответното дружество и не навлиза в материалната сфера на
ищцата. В заключение се моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.
В съдебно заседание ищецът, чрез пълномощник, поддържа исковата молба и моли за
уважаване на иска, ведно с присъждане на деловодни разноски.
Ответникът, чрез постъпила писмена молба от пълномощникът му, оспорва иска,
поддържа отговора си и моли при уважаване на претенцията, да не му се възлага тежест за
деловодни разноски, евентуално претендира редукция на адвокатският хонорар по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
съвкупност, и въз основа на своето вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа
страна следното:
По делото не е налице спор, че по подадено заявление от “Юробанк България“ АД е
образувано ч.гр.д.№6141/2013г. по описа на РС Варна, по което в полза на банката са
издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК и Изпълнителен лист от 30.04.2013г. за сумата от 25957.55 евро, представляваща
главница по Договор за банков кредит продукт “Бизнес револвираща линия плюс“
№BL10096/19.11.2007г., Анекс №1/20.12.2010г., Анекс №2/20.02.2012г. и Договор за
поръчителство от 19.11.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението-29.04.2013г., за сумата от 4675.60 евро, представляваща
договорна лихва за периода от 21.03.2012г. до 25.04.2013г. и за сумата от 196.29 евро,
представляващ такса, като са присъдени и съдебно-деловодни разноски в размер на
2469.51лв.
Не е спорно и че по молба на банката от 30.05.2013г., е образувано изп.дело
№20137110400299 на ЧСИ с рег.№711, което има за предмет принудителното събиране на
горепосочените суми.
Липсва спор и по въпроса, че последното изпълнително действие, прекъсващо
давността е от 01.06.2017г., също че с Постановление от 10.12.2019г. на ЧСИ, ответникът е
конституиран като взискател на мястото на банката и че с Постановление от 03.12.2020г. на
ЧСИ производството по изп.дело №20137110400299 е прекратено на основание чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК.
Въз основа на гореизложеното, съдът достигна до следните правни изводи:
По допустимостта на иска с правно основание чл.439 от ГПК:
За преценка на допустимостта на иск за установяване на недължимостта на сумите, за
които е издаден изпълнителен лист, от значение е дали ищеца се позовава на настъпили
обстоятелства, след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, както и наличието висящо изпълнително дело. В
случая ищцата се позовава на петгодишна погасителна давност, която е изтекла след
3
стабилизиране на изпълнителният титул издаден по ч.гр.д.№6141/2013г. по описа на РС
Варна, въз основа, на който е образувано изп.дело №20137110400299 на ЧСИ с рег.№711,
респективно след извършването на последното валидно изпълнително действие в
изпълнителното производство, т.е. на ново възникнали обстоятелства. Ето защо иска е
допустим и следва да се разгледа по същество.
По основателността на иска:
По отношение на института на погасителната давност в контекста на образувано
изп.производство, са постановени ППВС №3/18.11.1980г. и ТР №2/26.06.2015г. по т.д.
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според тълкуването даденото с ППВС №3/1980г.,
образуването на изп.дело прекъсва давността, като по време на изп.производство давност не
тече, а считано от евентуалното му прекратяване започва да тече нова давност. С приетото
на 26.06.2015г. на ТР №2/2015г. е дадено друго разрешение, според което по време на
изпълнителния процес давността не спира, а се прекъсва от всяко изпълнително действие,
като ППВС №3/1980г. е обявено за загубило сила. Настоящият съдебен състав възприема
застъпеното в актуалната и последователна съдебна практика разбиране, че постановеният
нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото задължително тълкуване и се
възприема ново такова, поражда действие за в бъдеще. Прилагането на новият тълкувателен
акт с обратна сила би довело до правна несигурност, доколкото правните субекти са били
длъжни и са съобразявали поведението си с едно предходно дадено, също задължително
тълкуване, което се ползва с действие “ex tunc“. Ето защо извършената с т.10 от ТР
№2/26.06.2015г. по т.д.№ 2/2013г. на ВКС промяна в тълкуването се прилага от датата на
обявяването му и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Наред с това визираното в
горепосочената т.10, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство, е прекратено по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, не се отклонява от постановки на ППВС №3/1980г., тъй като
последното не третира изобщо въпроса относно прекратяване на изпълнителното
производство, а разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е идентична с тази на чл.330, ал.1,
б.“д“ от ГПК /отм./.
В разглеждания казус, както бе посочено по-горе изп.дело №20137110400299 на ЧСИ
с рег.№711, е образувано по молба на взискателя от 30.05.2013г., следователно до
26.06.2015г. относно основанията за прекъсване на давността, са приложими постановките
на ППВС №3/80г. Според възприетото с това постановление погасителната давност е
прекъсната с образуване на производството на 30.05.2013г. и не е текла до неговото
прекратяване. От друга страна обаче последното изпълнително действие /способ/,
прекъсващо давността е извършено на 01.06.2017г., като с Постановление от 03.12.2020г.
производството по изп.дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. В резултат,
от което от момента на предприемане на цитираното изпълнително действие до предявяване
на настоящият иск на 02.05.2023г. е изтекъл период от над пет години, поради което
процесният дълг, е погасен по давност, респективно иска се явява основателен.
4
Тук е мястото да се посочи, че спора /коментара/ дали е налице основателност на
иска, поради погасяване на дълга по давност или защото е погасена възможността за
принудителното му събиране, е чисто доктринерен и не може да повлияе на крайният
резултат от делото, доколкото след влизане в сила на съдебното решени за кредитора
окончателно ще отпадне основанието и възможността да претендира, съответно събере
дълга. В този смисъл не се налага обсъждане и коментар на доводите на страните в тази
посока.
В заключение съдът намира, че предявеният иск за установяване на недължимостта от
ищеца на сумите предмет на изпълнителният лист издаден по реда на чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№6141/2013г. по описа на РС Варна, поради погасяване по давност на възможността
за принудително събиране на задължението, е основателен и като такъв следва да се уважи.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата се
дължат направените деловодни разноски. Не могат да бъдат споделени доводите на
ответника, че поведението му не е станало повод за завеждане на делото, доколкото
действията по признание на изтеклата давност и доброволно предаване на изп.титул на
длъжника са предприети едва в хода на съд.производство. Като няма данни взискателят да
предприел действия за вдигане на наложените обезпечителни мерки и за заличаване на
дълга в ЦКР. Поради това се налага извод, че процесуалното му поведение на може да го
освободи от отговорност за разноски.
С оглед горното и предвид факта, че ищцата е освободена от ДТ, на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати дължимата за производството
държавна такса, чиито размер възлиза на 2510.67лв. Наред с това процесуалният
представител на ищцата, е направил искане за присъждане на възнаграждение на основание
чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА, като условията за това са налице. Ето
защо в полза на адв.Кр.Т., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна защита на ищец по делото, чиито размер съобразно цената на иска, изчислен по
реда на чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ, в приложимата редакция към момента на сезиране на съда,
възлиза на 5671.34лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено по иск с правно основание чл.439 от ГПК, че Н. А. С., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Варна, ж.к.“Владислав Варненчик“ №230, вх.7, ет.6,
ап.18, не дължи на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р.И.М.-Т., както следва: - сумата от 25957.55 евро, представляваща
главница по Договор за банков кредит продукт “Бизнес револвираща линия плюс“
5
№BL10096/19.11.2007г., Анекс №1/20.12.2010г., Анекс №2/20.02.2012г. и Договор за
поръчителство от 19.11.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК-29.04.2013г.; -сумата от 4675.60
евро, представляваща договорна лихва за периода от 21.03.2012г. до 25.04.2013г. и -сумата
от 196.29 евро, представляващ такса, както и сторените по делото съдебни разноски в
размер на 2469.51лв., за които вземания по ч.гр.д.№6141/2013г. по описа на РС Варна, са
издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК и Изпълнителен лист от 30.04.2013г. и които суми са били предмет на изпълнително
дело №20137110400299 по описа на ЧСИ с рег.№711, с район на действие-ОC Варна, поради
погасяване по давност на възможността за събиране на задълженията.
ОСЪЖДА “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р.И.М.-Т., да заплати на адв.К. Т. , със служебен адрес: гр.Варна,
ул.“Петко Каравелов“ №3, ет.1, офис 1, адвокатско възнаграждение в размер на
5671.34лв., за осъществено безплатно представителство на Н. А. С., с ЕГН **********, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА.
ОСЪЖДА ”Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Малинова долина“, ул.“Рачо Петков Казанджията“ № 4-6,
представлявано от Р.И.М.-Т. , да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметката на Окръжен съд Варна сумата от 2510.67лв., представляваща дължимата
държавна такса за производството и сумата от 5лв. за служебно издаване на ИЛ.
Решението, полежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд Варна в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Варна: _______________________
6