Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260004
гр.***, 05.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
***КИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на десети декември две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 4664 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по повод жалба на С.А.Е. с ЕГН: **********, с посочен адрес: ***, против Наказателно
постановление № РД-05-31/28.09.2020г., издадено от директора на „РЗИ” – ***, с
което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 4 от Закона за
здравето /ЗЗ/, вр. с т. I.3, б. „б“ от Заповед № РД-01-402/15.07.2020г. на министъра на
здравеопазването /Заповедта/ и на основание чл. 209а, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗ на
жалбоподателката е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300
лева.
С жалбата се иска
отмяна на обжалваното наказателно постановление, поради незаконосъобразност и неправилност.
Посочва се, че в обекта е имало поставен диспенсер за дезинфектант за ръце,
като не се оспорва, че към момента на проверката той не е бил пълен, но това се
окачествява като инцидентен пропуск, дължащ се на интензивността на работата в
обекта. Застъпва се, че използваният дезинфектант е разрешен от МЗ, като с
оглед обстоятелството, че е бил в голяма разфасовка, се е наложило да бъде
прелят в по-малки бутилки. На следващо място се застъпва, че неправилно е
определен субектът на административнонаказателната отговорност, доколкото не са
ангажирани доказателства, че именно Е. е лицето, което е трябвало да следи за
наличието на дезинфектант в диспенсера. Под евентуалност се пледира за
квалифициране на нарушението като маловажно и прилагане на чл. 28 ЗАНН, за
което се изтъкват конкретни доводи.
В открито съдебно заседание жалбоподателката,
редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
Административнонаказващият
орган не изпраща представител.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от известието за доставяне на л. 10, НП е връчено на жалбоподателката на 19.10.2020г., а жалбата е депозирана на 26.10.2020г.). Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 22.07.2020 г. св. Д.К. *** извършила проверка в обект – магазин за хранителни стоки „***“, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № 42. В хода на проверката свидетелката констатирала, че на входа на обекта има монтиран диспенсер за дезинфектант за ръце, но той е празен. Бил проведен разговор с работниците в обекта и било установено, че отговорник на обекта е С.Е., в качеството й на салонен управител. За констатациите на място бил съставен констативен протокол № ДЗК 12-60/22.07.2020 г., както и АУАН с бл. № 601/22.07.2020г., срещу жалбоподателката, в който св. К. описала горните факти и ги квалифицирала като нарушение по чл. 63а ЗЗ, вр. със Заповедта. Актът бил предявен на жалбоподателката, която се запознала с неговото съдържане, подписала го и получила препис от него. В графата за възражения посочила, че ще подаде такива в законовия срок.
В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН Е. депозирала възражение по акта (л. 7), в който изтъкнала доводи, аналогични с тези в процесната жалба и поискала производството да бъде прекратено.
Административнонаказващият
орган, сезиран с преписката по акта, счел фактическите констатации за безспорно
установени, като отчел възраженията за неоснователни и издал атакуваното НП. Преквалифицирал
нарушение от чл. 63а ЗЗ в чл. 63, ал. 4 ЗЗ.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства, обективирани в гласните и в писмените доказателства и доказателствени средства, които са непротиворечиви и допълващи се. По делото не се събра доказателствен материал, който да поставя под съмнение така установените факти. Като цяло жалбоподателката не оспорва, че към момента на проверката диспенсерът не е бил зареден с дезинфектант, но изтъква доводи за интензивност на работния процес, който е довел до този неволен пропуск.
Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон. В тази връзка на контрол подлежи и самият АУАН по отношение на неговите функции – констатираща, обвинителна и сезираща.
В конкретния случай съдът счита, че наказателно постановление е издадено оправомощено за това лице, а АУАН съставен от компетентен орган по смисъла на чл. 231, вр. с чл. 209а, ал. 4 от ЗЗ. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок. Въпреки това съдът счита, че при издаване на санкционния акт са допуснати нарушения на закона, довели до неговата незаконосъобразност по следните причини.
На първо място съдът счита, че в нарушение на чл. 42, т. 4 и т. 5 ЗАНН при съставяне на АУАН е допуснато съществено противоречие между словесното описание на вмененото нарушение и правната му квалификация. Това е така доколкото се твърди, че не са спазени противоепидемични мерки, въведени със Заповед № РД-01-402/15.07.2020г., касаеща заболяването COVID-19. Същевременно, като нарушена норма е цитирана чл. 63а ЗЗ (без конкретна алинея), която норма обаче касае епидемично разпространение на заразни болести по чл. 61, ал. 3. От своя страна чл. 61, ал. 3 ЗЗ изрично визира заразни болести извън посочените по ал. 1, сред които е и COVID-19. Казано по друг начин с АУАН е вменено нарушение на чл. 63а ЗЗ, който няма връзка с издадената Заповед. Това е ясно видимо от самата Заповед, в която изрично е посочено, че се издава на основание чл. 63, ал. 4 и ал. 11 и чл. 63в от ЗЗ, а не на основание чл. 63а ЗЗ. В тази връзка правилното квалифициране на нарушението в акта би следвало да е именно по чл. 63, ал. 4 ЗЗ, а не по чл. 63а ЗЗ. Неправилната квалификация на нарушението е довела до противоречие между словесното описание на съставомерните факти и тяхното правно изражение, което пък е ограничило правото на защита на санкционирания субект. Очевидно този пропуск е бил забелязан от АНО, който в издаденото НП е преквалифицирал деянието в такова по чл. 63, ал. 4 ЗЗ. Въпреки това, по мнение на настоящия състав съществения пропуск в АУАН е довел до невъзможност за ефективна защита на жалбоподателката и сериозно е накърнил правата й.
Дори да се приеме, че горният порок е
несъществен, то по-важното в случая е, че по мнение на съда, неправилно е бил
определен субектът на административнонаказателната отговорност.
Съгласно чл. 63, ал. 4 ЗЗ (изм. ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) - при обявена извънредна епидемична обстановка по ал. 1 министърът на здравеопазването въвежда със заповед временни противоепидемични мерки по предложение на главния държавен здравен инспектор за територията на страната или за отделна област. В случая, с оглед извънредната епидемична обстановка в страната, обявена с Решение № 325 от 2020 г. на МС от 14.05.2020 г. (удължена в последствие до 31.01.2021 г.), министърът на здравеопазването е издал Заповед № РД-01-402/15.07.2020г., като в т. I.3, б. „б“ изрично е посочено, че всички физически или юридически лица, които са собственици или управляват обекти с обществено предназначение, търговски или други обекти, които предоставят услуги на гражданите, освен останалите мерки, трябва да осигурят дезинфектант за ръце на входа на обекта. Заповедта на министъра подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност, който е извън предмета на производството по оспорване на НП, издадено поради нейното неизпълнение и инцидентното й обжалване при оспорване на НП е недопустимо (Решение № 31/27.01.2016г. по к.а.н.д. № 1002/2015г. на АдмС-Плевен), поради което съдът не се спира подробно на правната същност на тази заповед и на законосъобразността на въведените с нея изисквания. Щом заповедта е влязла в сила (на 16.07.2020 г.), то и всички правни субекти е следвало да съобразяват поведението си с нея.
Същевременно съгласно чл. 209а, ал.1 и ал. 2 ЗЗ - който наруши или не изпълни въведени от министъра на здравеопазването или от директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 4 или 7 и чл. 63а, ал. 1 или 2, освен ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с глоба от 300 до 1000 лв., а когато нарушението е извършено от едноличен търговец или юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер от 500 до 2000 лв.
В случая няма спор, че проверяваният обект е търговски обект с обществено предназначение, като няма спор и че той се стопанисва от юридическото лице „Болеро“ ЕООД с ЕИК: ********* с управител Пенка Керемедчиева. В този обект в качеството на „салонен управител“ работи и жалбоподателката Е.. Единственият спорен момент е съсредоточен около това, кой „управлява обекта“ по смисъла на цитираната Заповед, респективно кой носи отговорност при неизпълнение на Заповедта. По мнение на съда това е лицето, което стопанисва обекта, а не физическото лице, назначено в конкретния обект като салонен управител. Това произтича както от логическото тълкуване на Заповедта, така и от обстоятелството, че реално лицето, което взима всички решения по управлението на обекта е „Болеро“ ЕООД, действащо чрез своите органи. Именно юридическото лице встъпва в правоотношения (именно юридическото лице е наемател на обекта) и именно то търпи ползите/загубите от търговската дейност на обекта. Вярно е, че салонният управител разполага с широк кръг права по отношение на организиране на дейността на конкретния обект, но е вярно също така, че в своята дейност той е пряко подчинен на управителя на дружеството, стопанисващо обекта – т.е. реално цялото управление (включително и и назначаване на салонен управител) се осъществява именно от дружеството. Ако отговорността се понасяше винаги от конкретното физическо лице, което е посочено за управител, в смисъл на отговорник на обекта или пък управител на дружество, то на практика никога не би се наложила имуществена санкция, тъй като юридическите лица не могат да извършват действия самостоятелно, а винаги конкретно физическо лице извършва действие от името и за сметка на юридическото лице. Иначе казано, при такова тълкуване наказателноотговорно лице би било винаги и само физическо лице, на което може винаги да се наложи само наказание „глоба“. Очевидно такова тълкуване противоречи на буквално разписаната разпоредба. Такова решение противоречи и на житейската логика. В случая закупуването на дезинфектант и разпределянето му по обекти се извършва именно от юридическото лице, което стопанисва обектите, като именно то следва да отговаря ако не е осигурило дезинфектант, ако той не отговаря на изискванията на МЗ или ако не е създало необходимата организация за допълване на диспенсерите.
Именно поради това съдът счита, че в конкретния случай лицето, което следва да бъде санкционирано за конкретното нарушение не е физическото лице – жалбоподател, а дружеството, управляващо обекта.
Предвид всичко горепосочено, съдът счита, че неправилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателката, като издаденото НП е незаконосъобразно и следва да се отмени.
Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор принципно разноски се дължат в полза на жалбоподателката, която обаче не е поискала присъждането им, поради което и съдът няма как служебно да й присъди такива.
Така мотивиран, на основание чл.63,
ал.1, предл.3 ЗАНН, ***кият районен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № РД-05-31/28.09.2020г., издадено от директора на „РЗИ” – ***, с
което за нарушение по чл. 209а, ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 4 от Закона за
здравето, вр. с т. I.3, б. „б“ от Заповед № РД-01-402/15.07.2020г. на министъра
на здравеопазването и на основание чл. 209а, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗ на С.А.Е. с
ЕГН: ********** е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 300
лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Административен съд – гр.*** в 14 - дневен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на
страните на посочените по делото адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с оригинала: М.Р.