№ 407
гр. Добрич, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослава Неделчева
при участието на секретаря Теодора С. Димова
като разгледа докладваното от Мирослава Неделчева Гражданско дело №
20243230100062 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Р. Д. Ц., ЕГН
**********, с адрес гр. Добрич, ***, чрез адв. А. Р. - АК-Варна, с която срещу
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес на управление: ***, с ЕИК
*********, представлявано от С. Ю.А. – изп. директор. Предявените искове за
признаване за установено в отношенията между страните на осн. чл.124, ал.1
от ГПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД, че Договор за потребителски кредит
№573726/13.06.2023г. и Анекс №602502/10.10.2023г. към него, сключени
между „Ай Ти Еф Груп“ АД, от една страна като кредитодател и Р. Д. Ц., като
кредитополучател, са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с
чл.11, ал. 1, т.10 и т.11 от ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР не
съответства на действителния ГПР и клаузата за неустойка е нищожна.
В ИМ се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит №573726/13.06.2023г. и Анекс №602502/10.10.2023г. към него, по
който ищецът е получил кредит в размер на 2500 лв, който е следвало да се
погаси на 24 месечни вноски, всяка в размер на 321 лв., /вкл. сборът от 153.71
лв. – кредитна вноска за главница и лихва и 167.04 лв. – вноска за неустойка за
непредставяне на обезпечение, начислена на осн. чл.10 и чл.13 от ОУ на
ответника за потребителски кредити/, с падеж на първа вноска – 10.10.2023г. и
падеж на последна 24-та вноска – 10.10.2025г., при подписан погасителен план
и при уговорен ГПР 49.00% и ГЛП – 35.88%.
Ищецът заявява, че процесният договор за кредит бил недействителен,
1
защото е сключен в нарушение на разпоредбите на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК
/посоченият в договора ГПР не съответства на действителния ГПР/ и чл.22
ЗПК. Сочи, се, че уговорената неустойка в размер на 4008.96 лв. /съгл. чл.13.4
от договора/ е прекомерна, както и не изпълнява присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкциониращи функции, поради това и горната сума не
представлявала неустойка по см. на чл.92 от ЗЗД, а по-скоро била скрита
добавка към възнаградителната лихва. Ищецът моли съдът да приеме в
отношенията между страните, че договорът за кредит от 13.06.2023г. и Анекса
от 10.10.2023г. към него са недействителни.
Р. Д. претендира сторените съдебни разноски.
С разпореждане от 31.01.2024г., ДРС е изпратил на ответника препис от
исковата молба и от доказателствата към нея. Разпореждането е било
получено от служител на ответното дружество на 15.02.2024г.
В законоустановения едномесечен срок от получаването на съобщението
ответникът е изпратил отговор на исковата молба, в който оспорва иска, счита,
че е неоснователен и моли за отхвърлянето му. Кредиторът заявява, че
клаузата за неустойка не е нищожна, поради накърняване на добрите нрави,
предвид твърдяна от противната страна нееквивалентност на насрещните
престации, прекомерно висок размер на неустойката, излизащ извън нейните
обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции/ и заобикаляне на
закона, а отделно от това че е и неравноправна по смисъла на ЗЗП. Въпросът,
дали предвидената неустойка следвало да се включи в ГПР, бил въпрос
относим към действителността на клаузата, а не на договора за кредит, като
цяло. /с оглед нормата на чл.19, ал.5 и 6 от ЗПКл/. Сочи се, че клаузата за
неустойка била ясно и точно формулирана и не водела до неясноти по
отношение на нейното съдържание, още повече, че тя /като размер и вреди,
които обезщетява/, била индивидуално уговорена между страните и в този
смисъл е равноправна.
В настоящото производство на осн. чл.211 от ГПК, е подадена насрещна
искова молба с вх. №5591/15.03.2024г. от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД,
със седалище и адрес на управление: ***, с ЕИК *********, представлявано
от С. Ю.А. – изп. директор срещу Р. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес гр.
Добрич, ***. Предявените осъдителни искове са с пр. осн. чл.240 от ЗЗД във
вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като цената на всеки един от трите иска е:
238.36 лв., 184.60 лв. и 2114.04 лв., Ищецът моли, съдът да осъди ответника Р.
Д. Ц. да му заплати следните суми: 238.36 лв. – неплатена главница по вноски
от 3-та до 5-та по договор за потребителски кредит №573726/13.06.2023г. и
Анекс №602502/10.10.2023г. към него, сключени между „Ай Ти Еф Груп“ АД,
от една страна като кредитодател и Р. Д. Ц., като кредитополучател, 184.60 лв.
– договорна лихва за периода от 10.01.2024г. до 10.03.2024г. и 2114.04 лв. –
предсрочно изискуема главница по горепосочения договор и анекс към него. В
условия на евентуалност, ищецът предявява осъдителен иск срещу Р. Д. с пр.
осн. чл.55 от ЗЗД, за осъждане на същата да заплати на ищцовото дружество
2
сумата от 2175.25 лв., с която кредитополучателят по процесния договор за
кредит неоснователно се е обогатил за сметка на кредитора.
В насрещната ИМ се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит №573726/13.06.2023г., по който Д. е получила на
21.06.2023г. кредит в размер на 1000 лв. по нейна открита микросметка в
система „Изипей“.
На 10.10.2023г. е сключен /по инициатива на Р. Д./ Анекс №602502 към
горепосочения договор, по силата на който анекс, е рефинансирано
задължението на Р. Ц. по договора за кредит и тя е получила 2500 лв. от
кредитора, като сее задължила да изплаща редовно и изцяло в срок
погасителните вноски.
Д. е направила само две плащания по процесния договор – на
11.11.2023г. е заплатила сума в размер на 260 лв. и на 14.11.2023г. е платила
сума в размер на 60.75 лв., или общо погашенията са в размер на 320.75 лв.,
разпределени по пера, така: 147.60 лв. – главница, 170.85 лв. –
възнаградителна лихва.
От 14.11.2023г. до сега нямало никакви други плащания от страна на
длъжника Ц.. Падежиралата главница по вноски от 3-та до 5-та по договора е в
общ размер на 238.36 лв., а дължимата договорна лихва е в размер на 184.60
лв. за периода от 11.01.2024г. до 10.03.2024г.
Поради това, че кредитополучателят е изпаднал в забава, което било
конкретно неизпълнение на задълженията по договора, кредиторът твърди, че
е налице основание, съгласно ОУ, да обяви главницата за предсрочно
изискуема. Така предсрочно изискуемата главница по Анекса била в размер на
21114.04 лв., или общо, кредиторът счита, че Д. следва да бъде осъдена да му
заплати сума в размер на 2537 лв., сформирана от сбора на падежирала и
изискуема главница, договорна лихва и предсрочно изискуема главница.
Ако съдът прецени, че процесният договор и анекса към него са изцяло
недействителни, то в условия на евентуалност моли, съдът да осъди Р. Ц. да
му заплати сумата от 2179.25 лв. – остатъчна непогасена сума по договора и
анекса до размера на отпусната главница, с която ответницата се е обогатила
неоснователно за сметка на кредитора.
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, претендира съдебни разноски.
С разпореждане от 14.05.2024г., ДРС е изпратил на ответника по
насрещната ИМ - Р. Д., препис от нея и от приложените доказателства.
Разпореждането е било получено от проц. представител на ответната страна –
адв. А. Р. на 23.05.2024г.
В законоустановения едномесечен срок от получаването на съобщението
ответникът не е изпратил отговор по насрещната искова молба.
В насроченото по делото публично съдебно заседание, ищцата и
ответница по насрещния иск, не се явява и не изпраща представител.
Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат и
3
се иска, да бъдат уважени, а насрещните искове - отхвърлени.
Ответникът и ищец по насрещния иск не изпраща представител. Становище се
изразява в писмен вид. Моли, предявеният иск да бъде да бъде отхвърлен, а
насрещните, да се уважат.
Съдът, като взе предвид подадената искова молба и
предявеният с нея иск, становището и възраженията на ответника в отговора
ú, предявената насрещна искова молба, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното
си убеждение, намира следното:
Исковата молба и насрещната искова молба са подадени от надлежно
легитимирани страни при наличие на правен интерес, като предявените с тях
искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по
иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл.
146 ЗЗПотр и чл. 124, ал. 1 ГПК е и за двете страни. Ищецът следва да докаже
наличието на предпоставките, установяващи недействителността на
договорните клаузи на сочените от него основания.
В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е
да докаже, че клаузите на сключения между
страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че
ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение.
По предявените насрещни искове, доказателствената тежест е за ищеца
по него, който следва да установи сключения между страните договор,
включително дадено съгласие за това на потребителя, действителност на
договора, предоставяне на отпуснатата в заем сума, настъпване на
падежа/предсрочната изискуемост.
В тежест на ответника по насрещния иск, е да установи плащане на
задължението, съответно обстоятелствата, които го освобождават от това
задължение.
Извън това, в тежест на всяка от страните, е да установи фактите и
обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Страните обективно не спорят, че между тях по реда на ЗПФУР е
сключен Договор за потребителски кредит №573726/13.06.2023г., по силата на
който „Ай ТиЕф Груп“ АД е отпуснало на Р. Д., потребителски кредит в
размер на 1000лв. Към договора е сключен Анекс №602502/10.10.2023г.,
наречен в исковата молба „договор“, с който страните са предоговорили
условията по кредита, съобразно приложение № 1 към анекса, а именно:
отпуснатата в заем сума е 2500,00 лева, която следва да се върне до
10.10.2025г. на 24 погасителни вноски, всяка от които по 153.71 лева с
одобрено обезпечение и 321,00 лева, без одобрено обезпечение. Годишната
лихва е 35,88%, а ГПР е 49,00%. Общата дължима сума по договора е вписана
4
като 3689.04 лева.
Съгласно Приложение № 5 към договора за потребителски кредит /л.86/,
чл. 1, в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на
договора за кредит, кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение:
поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
високи персонални и имуществени изисквания, или да представи банкова
гаранция в размер на 1176.39 лева. Според чл. 4, при неизпълнение на това
задължение, се дължи неустойка в размер на 3,08 лева на ден, но не повече от
1% от главницата на кредита на ден. Неустойката се плаща заедно с всяка
месечна вноска и се дължи, дори и при предсрочно погасяване.
Съгласно погасителния план, кредитът следва да се издължи на 24
вноски с падежи в периода от 10.11.2023г. до 10.10.2025г., като размерът на
вноската е 167.04 лева /без представено обезпечение/, а с включена неустойка
– 320,75 лева, последната /24-та/ - 320,71 лева., или общо 4008.96 лева за
неустойка, а 7697.96 лв. – общо дължима сума по кредита. Ищцата Д. не
оспорва, че е получила предоставената в заем сума от 2500,00 лева.
По делото е изготвено заключение по съдебно–счетоводна експертиза от
в.л. Е. Й.. Експертът установява, че по процесния договор за кредит,
отпусната сума от 1000.00 лева, е била преведена на Д. по микросметка в
системата на „Изи пей“ на 21.01.2023г. Срокът на договора е бил уговорен до
13.03.2024г., посредством девет месечни погасителни вноски, при уговорен
ГЛП – 17.98%.
С Анекс от 10.10.2023г към горепосочения договор у уговорено
предоговаряне на активния кредит за допълнителен срок и сума, посочени в
Приложение №1, а именно – 2500.00 лв. с ГЛП – 35.88% и ГПР – 49% и срок
на погасяване – 10.10.2025, чрез 24 погасителни вноски, всяка по 153.71 лв. с
одобрено обезпечение, вкл. главница, лихви и такса по Приложение №4 към
договора, която е 150 лв. Договорната лихва е в размер на 1039 лв.
С Приложение №5 към Анекса, е уговорено в случай на непредставяне
на обезпечение на дължимата главница, договорна лихва и такса в размер на
3689,04 лв., кредитополучателят да дължи на кредитора неустойка за всеки
календарен ден - в размер на 5,49 лв. на ден за период, в който кредита е бил
без обезпечение. Всяка начислена неустойка в началото на периода на всяка
вноска, е уговорено да се заплаща заедно със съответната погасителна вноска.
По погасителен план /л.97 по дело/ при 167,04 лв. месечно
възнаграждение за обезпечение / неустойка на падежни дати съответни на
дати погасителни вноски по договор за кредит, за 24 месеца, е в размер на
4008,96 лв.
В тази връзка в случай, че възнаграждението за непредоставено
обезпечение за срока на кредита бъде включено в разходите, оскъпяването за
срока на заема от 24 месеца , ще е увеличен от 47,56 % на 207,92 % , т.е. от
1189,00 лв. на 5197,96 лв. ( 1039,04 лв. договорна лихва + 150 лв. такса по
Приложение № 4 + 4008,96 лв. за неустойка), спрямо договорената заемна
5
сума от 2500 лв. с 8,66 % месечно, ГПР ще е 103,96 % .
По Анекс № 602502/10.10.2023г. от усвоената сума 2500,00 лв., от
кредитополучателя ефективно получената сума, е 1 645,64 лв., а разликата от
854,36 лв., е била за погасяване на главница по предходен договор за кредит
№573726/13.06.2023г.
Кредитополучателя е заплатил по Анекс № 602502/10.10.2023г., общо
320,75 лв., в т.ч. и 260 лв. на 13.11.2023 г. и 60,57 лв. на 14.11.2023г.,
осчетоводени от ответника за погасяване на първа месечна вноска с падеж
10.11.2023 г.
Неплатеният остатък по договора за кредит и Анекс към него към датата
на изготвяне на заключението, е в размер на 3 397,04 лв., от която сума: 2
427,29 лв. – главница, 276,59 лв. - възнаградителна лихва начислена за
периода от 10.11.2023 г. до 10.03.2024 г. вкл., 25,00 лв. такса по приложение
№4, начислена по месечни вноски с падежи от 10.12.2023г. до 10.03.2024 г.
вкл. и 668,16 лв. - неустойка по приложение №5, начислена по месечни
вноски с падежи от 10.12.2023г. до 10.03.2024г. вкл.
Съдът кредитира заключението по ССчЕ като обективно, пълно и
неоспорено от страните.
По действащото българско право, максималният размер на договорната
лихва, независимо, дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен
единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да
уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна
свобода обаче, се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който
допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размера, предвиден от
Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по
право до този размер. Тъй като към настоящия момент, Министерският съвет
не е определил
такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка, следва да
намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4
ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея.
С оглед изискването на закона при договаряне между
страните, да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно
те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми
за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна
част от хората, според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави
възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера
на установената законна лихва за забава. В този смисъл
6
е и практиката на Върховния касационен съд – Решение №378/08.05.2006г. по
гр. д. №315/2005г. на ІІ г.о., Решение №1270/09.01.2009г. по гр. д.
№5093/2007г. на ІІ г.о., Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. №6295/2014г.
на ІV г.о.
Следователно, уговореният размер на ГЛП от 35,88% за година, която
надхвърля над три пъти законната лихва за забава, е в противоречие с добрите
нрави, а съответната клауза в договора е нищожна – следва да се приеме, че
възнаградителна лихва не е уговорена и такава не се дължи (арг. Решение
№378/08.05.2006г.по гр. д. №315/2005г. та ІІ г.о. на ВКС).
Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и
отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и
чл.143, ал.2, т.3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит, кредиторът
оценява кредитоспособността на потребителя, въз основа на достатъчно
информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е
необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора,
рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за
проверка и съблюдаване на съответна дисциплина, с цел неотпускане на
необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-
потребител. Логиката на законодателя, е кредиторът да провери
платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска
обезпечение и едва след като то стане факт, да отпусне кредита. Допълнителен
аргумент е обстоятелството, че, дори и заемополучателят да изпълни
уговорката и да осигури обезпечение чрез поръчители, които отговарят на
многобройните изисквания, то възникването на задължение неустойка, е
оставено единствено на желанието на заемодателя, който е свободен на
практика, без каквато и да
било обективна причина да не ги приеме, тъй като той прави това по „своя
преценка, с оглед надеждността и платежоспособността на съответния
поръчител“, колкото и разтегливи и широки като съдържание да могат да
бъдат така използваните понятия. Не може да се приеме, че по този начин
кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на
длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск
зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да
извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при
предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение.
С въвеждането на неустойката, фактически от
една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при
неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1
ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител, кредиторът има
право да получи само лихва върху неплатената част от
задължението, а от друга, неправомерно се натоварва потребителят с
допълнителни разноски, надхвърлящи в пъти главницата по кредита.
7
Следователно, предоставянето или не на обезпечение от страна на
искащото заем лице за кредитора, няма пряка връзка с
повишаването оценката на неговата кредитоспособност. Неустойката няма и
никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като, даването или
недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка с това, дали
длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит
– да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за
предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява
единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни
разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да
бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и §
1, т. 1 ЗПКр.
Посоченият в договора ГПР от 49% не е действителен, тъй като в него не
е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“, като реалният ГПР по
договора не е този, посочен в него. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл.
19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение, относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си,
в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във
връзка с чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито
оскъпяване на кредита.
В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен
годишен процент на разходите, който обаче не включва всички разходи, които
трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно
договорът за потребителски кредит да се счита за
нищожен /арг. от Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на
СЕС/. Затова и първоначално предявеният иск, е основателен и следва да бъде
уважен.
По предявените насрещни осъдителни искове с правно основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД: Както вече бе посочено, процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Същевременно, съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
процесния случай, от приетата по делото ССчЕ се изяснява, че Р. Д. е
заплатила на кредитора по договора и анекса към него, сума в общ размер от
320.75 лв. Безспорно, длъжникът по недействителния договор за кредит
дължи чистата стойност на предоставения финансов ресурс, който в случая по
договора възлиза на 1000лв. и по анекса възлиза на 2500 лв, но по него,
кредитополучателят ефективно е получил сума от 1645.64 лв., а разликата от
854.36 лв. е била за погасяване на главница по предходен договор за кредит на
Д.. Според вещото лице изготвило ССчЕ, неизплатеният от длъжника
кредитополучател остатък за главница по договора за кредит и по анекса, към
датата на изготвяне на заключението, е в размер на 2427.29 лв. Ищецът по
8
насрещната ИМ, претендира неизплатена главница в общ размер на 2352.40
лв., т.е. със 74.89 лв. по-малко. Доколкото, няма направено в хода на процеса
изменение в размера на главния иск от страна на кредитора, съдът следва да
уважи искът му с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за претендираната сума в
размер на 2352.40 лв. /молба с вх. 4176/04.03.2025г./. Върху задължението за
главница се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на
насрещната искова молба в съда /15.03.2024г./ до окончателното й изплащане,
но доколкото, ищецът по насрещната ИМ не е поискал на осн. чл.86 от ЗЗД,
присъждане на законната лихва, съдът не следва сам служебно и
свръхпетитум да я присъжда.
Претенцията с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да бъде
отхвърлена изцяло за сумата от 184.60 лв. – договорна лихва за периода от
10.01.2024г до 10.03.2024г., доколкото както вече бе посочено, при
недействителен договор за кредит, длъжникът дължи връщане единствено на
главницата.
По отношение на предявения при условията на евентуалност насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-во“ ЗЗД: Доколкото
насрещният иск за главница по договора за кредит бе частично уважен (но за
сума в по- голям размер от претендираната по евентуалния иск), то не е
настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и произнасяне по
предявения евентуален иск. Предвид изложеното, то съдът не дължи
допълнително произнасяне по този въпрос.
По разноските:
В полза на ищцата и ответница по насрещния иск, съобразно изхода от
спора, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, следва да се присъдят разноски по делото
/предявеният от ищцата иск е изцяло уважен/. Тъй като Р. Д. е представлявана
безплатно по делото от адв. А. Р. от ВАК на основание чл. 38, ал. 1, т.2 от
ЗАдв, на основание чл. 38, ал. 2от ЗАдв в полза на адв. А. Р., следва да бъде
присъдено възнаграждение, което, съобразно защитавания по делото
материален интерес, фактическата, правната, процесуалната и професионална
сложност на делото, като се съобрази, че делото не е с висока правна и
фактическа сложност, обемът на предоставената правна защита е по изготвяне
и подаване на исковата молба и писмени становища, липсва подаден отговор
по насрещната искова молба, липсва явяване в съдебно заседание, респ. няма и
писмена защита, материалният интерес по делото не е висок, в настоящия
процес има само едно отклонение от нормалното развитие на производството
– предявени са насрещни искове, /но не и обратни искове, инцидентни искове,
привличане/встъпване на страни и др./. Въз основа на изложеното, съдът
определя адв. възнаграждение на адв. А. Р. в размер на 500.00 лв., вкл. и
възнаграждение за процесуално представителство по отхвърления насрещен
иск срещу Р. Д., касателно договорната лихва.
Ответното дружество е направило на осн. чл.78, ал.5 от ГПК,
възражение за прекомерност на възнаграждението на адвоката на ищцата,
заявено с молба с вх. №20704/30.10.2024г. /л.180/, което е своевременно и
9
допустимо, но разгледано по същество – неоснователно, тъй-като
определеното възнаграждение от 500 лв. е относимо по отношение на
представителство по предявения първоначален иск /изцяло уважен/ и по
насрещните искове, като единият от тях е отхвърлени като неоснователен.
Предвид горното, както и това, че определеното от съда възнаграждение на
адв. А. Р. в размер на 500 лв. е минимално, то не следва да бъде редуцирано от
съда. В този смисъл, възражението на ответното дружество с пр. осн. чл.78,
ал.5 от ГПк, следва да бъде оставено без уважение.
В настоящото производство, съдът е освободил ищцата Р. Д. от
заплащане на държавна такса в размер на 307.91лв. по предявения от нея иск,
съгласно Определение №356/31.01.2024г./, предвид това, че лицето е
финансово затруднено и е инвалид. Тъй-като съдът е уважил изцяло иска на
Д., в тежест на ответното дружество следва да се възложи съдебната разноска
по дължимата държавна такса, в размер на 307.91 лв., която трябва да се
заплати по сметка на ДРС.
Съобразно изхода на спора по насрещните искове, в полза на „Ай Ти Еф
Груп“ АД се поражда право на разноски, съобразно уважената част от
исковете. Дружеството е поискало присъждане на разноски, като е
представило списък по чл.80 от ГПК /л.224/ в общ размер на 1725.50 лв., от
които: 400.00 лв. – адв. възнаграждение по отношение на проц.
представителство за ответника по първоначално предявеният иск срещу
дружеството, 800.00 лв. - адв. възнаграждение по отношение на проц.
представителство за ищеца по насрещните три иска /или по 266.66 лв. за всеки
един от исковете/, 125.50 лв. – държавна такса по насрещната ИМ, 400.00 лв. –
депозит за вещо лице по ССчЕ. Съобразно уважената част от исковете,
ответникът по насрещните искове дължи пропорционално на ищеца по тях,
сумата от 904.20 лв., представляващи съдебни разноски.
Ищцата Д. е направила на осн. чл.78, ал.5 от ГПК, възражение за
прекомерност на адв. хонорар на процесуалния представител на ответното
дружество, което е наведено с молба с вх. №4394/06.03.2025г. Същото като
своевременно и допустимо, следва да бъде разгледано, но само досежно
претендираното адв. възнаграждение в размер на 800.00 лв. за
представителство по трите насрещни иска, от които, единият е отхвърлен
/касателно претендираната договорна лихва/. Съдът намира, че въдзражението
за прекомерност, е неоснователно, доколкото уговореното адв.
възнаграждение по двата уважени иска е в минимален размер и не следва да
бъде редуцирано. В този смисъл, възражението, като неоснователно, следва да
бъде оставено без уважение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Р. Д. Ц., ЕГН
**********, с адрес гр. Добрич, *** и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище
и адрес на управление: ***, с ЕИК *********, представлявано от С. Ю.А. –
10
изп. директор, че сключеният между тях, Договор за потребителски кредит
№573726/13.06.2023г. и Анекс №602502/10.10.2023г. към него, е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Р. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес гр. Добрич, ***, да
заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес на управление:
***, с ЕИК *********, представлявано от С. Ю.А. – изп. директор, на
основание чл. 23 ЗПКр, на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от: 2352.40 лв. /две
хиляди триста петдесет и два лева и четиридесет стотинки/, представляваща
непогасена главница по Договор за потребителски кредит
№573726/13.06.2023г. и Анекс №602502/10.10.2023г. към него, като
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес
на управление: ***, с ЕИК *********, представлявано от Филип Георгиев
Добринов и С. Ю.А. – изп. директори срещу Р. Д. Ц., ЕГН **********, с
адрес гр. Добрич, ***, иск за осъждане на ответницата Р. Д. Ц., ЕГН
********** да заплати на ищеца по насрещните искове „АЙ ТИ ЕФ ГРУП”
АД сумата от: 184.60 лв. (сто осемдесет и четири лева и шестдесет стотинки)
- договорна лихва за периода от 10.01.2024г. до 10.03.2024г.
ОСЪЖДА АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес на
управление: ***, с ЕИК *********, представлявано от С. Ю.А. – изп.
директор, да заплати по сметка на ДРС, сумата от 307.91 лв. /триста и
седем лева и деветдесет и една стотинка/, представляваща съдебна разноска
по делото, за държавна такса по иска с пр. осн. чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес на
управление: ***, с ЕИК *********, представлявано от С. Ю.А. – изп.
директор, да заплати на адв. А. Р. от АК-Варна, със съдебен адрес: град
Варна, улица „Шар“ №22, партер, личен №*********, на основание чл. 38,
ал. 2 ГПК, сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, представляваща
възнаграждение за предоставена по реда на чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв на ищцата
и ответница по насрещните искове - Р. Д. Ц., безплатна правна помощ по
настоящото дело.
ОСЪЖДА Р. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес гр. Добрич, ***, да
заплати на„АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, със седалище и адрес на управление: ***,
с ЕИК *********, представлявано от С. Ю.А. – изп. директор, сумата от
904.20 лв. /деветстотин и четири лева и двадесет стотинки/, представляваща
съдебни разноски, съобразно изхода от спора.
Решението подлежи на обжалване от страните пред Окръжен съд -
Добрич с въззивна жалба, в двуседмичен срок, считано от получаване на
11
съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
12