о п р
е д е л е н и е
№
гр. Плевен, 02.07.2020 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски
окръжен съд, ІІІ - ти състав,
гражданска колегия в закритото заседание
на втори юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ З.В
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при
секретаря
в
присъствието на Прокурора
като
разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.ч.гр.д.
N 488 по описа за 2020 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производство
по чл. 274 ал. 1 и сл. от ГПК вр. с чл. 413 ал. 2 от ГПК.
С
разпореждане № 4770 от 04.06.2020 г. по ч.гр.дело № 1746/2020 г. Плевенският
районен съд е отказал на основание чл. 411 ал. 2 от ГПК издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК в полза на заявителя „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК ***, гр. София против длъжника А.П.П. с посочени ЕГН и адрес
за следните парични вземания на заявителя: сумата от 59,51 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор. Със
същото разпореждане на основание чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК Плевенският районен
съд е указал на заявителя, че може да предяви осъдителен иск против длъжника
относно вземанията по заявлението в отказаната му част в едномесечен срок
връчване на разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса по иска.
Разпореждането е съобщено на
заявителя на 17.06.2020 г. юрисконсулт Н. О..
В постъпилата въззивна
частна жалба жалбоподателят чрез пълномощника си адвокат З. Ц. от САК иска от
ПОС да отмени разпореждане № 4770 от 04.06.2020 г
по ч.гр.дело № 1746/2020 г. на Плевенския районен съд като неправилно, необосновано
и незаконосъобразно. Частният жалбоподател твърди, че неправилно и без да
съобрази представените по делото писмени доказателства районният съд е приел,
че претендираната неустойка касае дължимите месечни абонаментни такси до изтичане
срока на договора без да съобрази, че чл. 11 от договора за мобилни услуги от
09.02.2018 г. ограничава отговорността на абоната при предсрочно прекратяване
на договора до размер на трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.
Посочва се, че правните изводи на ПлРС не съответстват на фактическата
обстановка по делото, тъй като по делото няма договорена преференциална месечна
такса, както и че съдебна практика на ВКС, цитирана в жалбата във връзка с
недействителността на неустоечната клауза е неотносима с оглед конкретните
клаузи на договора за мобилни услуги между страните. Според частният
жалбоподател е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №
7/13.11.2013 г. по тълк. дело № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която
кредиторът може да търси неустойка за бъдещи вреди при разваляне на договора,
ако такава неустойка е била реално уговорена и след като страните са постигнали
съгласие в тази насока не може да се приеме, че така уговорената неустойка за
бъдеще разваляне противоречи на добрите нрави и излиза извън присъщите й
функции. Позовава се практика на ВКС касаеща резолуторно обезщетение по чл. 88
ал. 1 изр. 2 от ЗЗД, съгласно която при неизпълнение на задължение и разваляне
на договора кредиторът може да иска комулативно пълно възстановяване на
съществуващото преди договора положение и обезщетение на вреди, последното от
които представляващо разлика между интереса на кредитора и изпълнението на
вземането му и насрещната престация, от неизпълнението на която той се
освобождава или която му се връща. В частната жалба се излагат и подробни
доводи относно компонентите, от които се формира неустойката, възможността на
длъжника да възрази срещу заповедта по чл. 410 от ГПК, ако счита, че правата му
са нарушен, липсата на правомощия на съда в заповедното производство да
изследва вероятна основателност на претенциите независимо от разпоредбата на
чл. 411 ал. 2 т. 2 и т. 3 от ГПК, тъй като по този начин се решава правния спор
по въпрос въведен от съда, а не от страните, липсата на противоречие на
неустоечната клауза с добрите нрави, както и с разпоредбата на чл. 143 ал. 2 т.
5 от ЗЗП, относно индивидуално договаряне на неустоечната клауза, както и за
възможността на длъжника да възрази срещу определени клаузи на договора след
сключването му, от която не се е възползвал. Частният жалбоподател се позовава
на практика на СЕС и ВКС и в заключение иска от въззивния съд да отмени
обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да разпореди издаване на
заповед за изпълнение за посочените в заявлението по чл. 410 от ГПК парични
суми за неустойки, ведно с произтичащите от закона правни последици. Претендира
и направените по делото разноски за държавна такса по делото.
Окръжният съд, като прецени доводите
в частната жалба и представените по делото
доказателства, приема за установено следното:
Частната жалба се явява подадена в
срока по чл. 275 ал. 1 ГПК при наличие на правен интерес за страната от
обжалване на атакуваното разпореждане, поради което е допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да
постанови атакуваното разпореждане, с което отхвърля частично заявлението по
чл. 410 от ГПК, Плевенският районен съд е приел, че вземането на заявителя в
размер на 59,51 лв. – неустойка за
предсрочно прекратяване на договор между страните се основава на нищожна и неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, за наличието на които съдът е
длъжен да следи служебно в заповедното производство при условията на чл. 411 ал. 2 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че клаузата, на
които се основава неустойката е уговорена между страните в противоречие с
добрите нрави, поради което е нищожна при условията на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Съдът е приел, че клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена, а
размера на неустойката надвишава в пъти индидуално уговерената преференциална
цена на услугата доколкото е уговорена на база на стандартната цена на
услугата, излиза извън присъщите на неустойката функции и води до неоснователно
обогатяване на мобилния оператор, което нарушава принципа на справедливостта.
Наред с това районният съд е приел, че клаузата е неравноправна, тъй като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
От т. 12 на заявлението се установява, че заявителят
претендира сумата от 59,51 лв., част
от дължимата сума в общ размер от 248,55
лв. като неустойка, начислена за предсрочно прекратяване на договора. В
заявлението е цитирана клаузата на договора, на основание която е начислена
неустойката.
От представените със заявлението писмени доказателства се установява, че
длъжникът в заповедното производство е сключил със заявителя договор за
предоставяне на мобилни услуги № 619454***/09.02.2018 г., включващ неустоечна клауза при предсрочно
прекратяване на договора преди изтичане на уговорения в т. 11 от договора срок. Съгласно посочената клауза „при предсрочно прекратяване на договора преди изтичане на
уговорения в т. 11 от договора срок по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по
настоящия договор или други документи свъзвани с него, в това число приложимите
Общи условия, последният дължи за всяка СИМ карта, по отношение на която е
налице прекратяване:а/ неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до
изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартни месечни абонаменти. В допълнение на
неустойката по предходното изречение, потребителят дължи и възстановяване на
част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове съответстваща
на оставащия срок на договора; и б/ в случаите, в които е предоставено устройства
за ползване на услуги, съгласно посоченото в този договор или по предходно
подписан документ, чиито срок не е изтекъл, Потребителят дължи и такава част от
разликата между стандартната цена на устойството /в брой, без абонамент/,
съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора и
заплатена от него при предоставянето му /в брой или съответно обща лизингова
цена по договора за лизинг/, каквато съответства на оставащия срок на договора.“
Съгласно
редакцията на разпоредбата на чл. 411 ал. 2 от ГПК към датата на постановяване
на атакуваното разпореждане районният съд разглежда
заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока
по ал. 1, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и
заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от
съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република
България; 5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или
място на дейност на територията на Република България.
Длъжникът в конкретното заповедно производство е потребител по по смисъла на § 13 т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и съдът е задължен преди да издаде заповедта
служебно да извърши проверка по чл. 411 ал. 2 т. 2 и т. 3 от ГПК, както за
съответствието на клаузите в договора със закона и добрите нрави, така и
относно наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП.
Въззивният съд приема, че са налице основанията на чл. 411
ал. 1 т. 2 пр. 2 и т. 3 пр. 2 от ГПК и по отношение на претендираното от
заявителя вземане за неустойка, произтичащо от неустоечната клауза по договора
съществува обоснована вероятност вземането да се
основана на неравноправна клауза, респ. на клауза, която противоречи на добрите
нрави, доколкото неравноправните клаузи са само един от случаите, в
които клаузата може да бъде приета за противоречаща
на закона и добрите нрави. Налице е установена съдебна практика,
съгласно която уговорката за
неустойка в полза на мобилен оператор при
предсрочно прекратяване на договор за услуга поради неплащане на сума по
договора от потребителя, определена в размер на оставащите
абонаментни такси е нищожна, т. к. позволява на оператора да получи престация в значителен
размер за сравнително дълъг период от време, без да предоставя услуга, при
което се създават условия за неоснователно обогатяване и е налице противоречие
с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. С оглед съдържанието на клаузата за неустойка, която предвижда отговорност за
потребителя в различни хипотези, някои от които не кореспондират с основните
уговорки в договора може да се направи
извод, че не е налице
индивидуално уговорена клауза за неустойка между страните, определяща обема на отговорността на потребителя при предсрочно
прекратяване на договора, както и че тази клауза вероятно е неравноправна, тъй
като неустойката при неизпълнение включва както оставащите стандартни месечни
абонаменти не повече от три стандартни
месечни абонамента като максимум, така и други парични суми, обосновани като
отстъпки по договора от абонаменти и продажна цена на предоставени устройства до края на срока на договора и задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
като обща сума необосновано висок размер на неустойка.
Неоснователни
са доводите на жалбоподателя, че действителността на неустоечната клауза е в
зависимост от наличието на уговорени остъпки от стандартни месечни абонаменти и
при липса на такива, както според частният жалбоподател е по конкретния договор
да се приеме, че същата е действителна, тъй като е осъществена единствено една
от хипотезите в клаузата, а именно хипотезата на дължими максимално от три стандартни месечни абонамента. От
съдържанието на договора за мобилни услуги се установява, че страните са
договорили абонаментен план, съответстващ на стандартния абонаментен план в
размер на 24,99 лв. и срок на договора от една година. От съдържанието на
заявлението се установява, че неустойката е начислена в четвъртата фактура, въз
основа на която се претендира плащане на дължимо парично вземане, като фактурата е издадена на 25.12.2018 г., но липсват
твърдения и разграничения за какъв период е начислена тази неустойка, от
неизпълнението на кое от задълженията на потребителя произтича и как е
образувана стойността й, поради което не може да се направи обоснован извод при
начисляването й кои от предвидените в неустоечната клауза компоненти включва тя
и дали това са само компонентите само по б. „а„ на клаузата или и други, тъй
като сумата от 59,51 лв не е кратна на 24,99 лв.. Наред с това съдът счита, че
действителността на клаузата се преценява към момента на сключване на договора,
а не съобразно размера на претенцията за неустойка в заявлението и след като
същата предвижда различни хипотези, които в съвкупност водят до необосновано
завишаване на размера на начисляваната неустойка съдът следва да съобрази
изцяло съдържанието на неустоечната клауза. При наличие на индивидуално
уговорена клауза за неустойка мобилният оператор е следвало да съобрази, че някои
от хипотезите в неустоечната клауза не са относими към конкретния договор и да
не включва в съдържанието на договора кумулативно други хипотетични компоненти
на неустойката завишаващи размера й, а при включването им съдът е длъжен да
съобрази наличието им в договора.
Неоснователни са доводите на
жалбоподателя, че след като е налице свобода на договоряне, обстоятелството, че
клаузата не е индивидуално уговорена, но потребителят не се е възползвал от правото
си да прекрати договора своевременно, порокът на клаузата е саниран, тъй като нищожните
клаузи не пораждат валидно правно действие, а нищожността на клаузата е пречка
за възникване на задължение за неустойка
по договорите. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, съгласно която неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално.
Не следва да се обсъждат подробно
останалите възражения в частната жалба, доколкото въззивният съд споделя изцяло
правните изводи на първоинстанцииния съд и приема, че същите са изложени с
оглед задължението на заповедния съд, възложено му с цитираната по-горе
разпоредба на чл. 411 ал. 2 т. 2 и т.
3 от ГПК.
При
тези правни изводи въззивният съд приема, че частната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното разпореждане на
Плевенския районен съд потвърдено като правилно и законосъобразно.
С
оглед изхода на делото в полза на частния жалбоподател не се дължат разноски по
делото.
Водим
от горното, Съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 4770 от 04.06.2020 г. по
ч.гр.дело № 1746/2020 г. на Плевенския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: