Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 07 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 27.09.2019 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Христова, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 3114/19 г., намери за установено следното:
Защитникът на подсъдимия К.Д.К.
(ЕГН: **********) – адв. В.М., е подал в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК
въззивна жалба срещу постановената на 27.02.2019 г. присъда по н.о.х.д. №
10082/18 г. на СРС (НО, 5 с.), с която К. е бил признат за виновен в
престъпление по чл. 129, ал.2, вр. ал.1 НК, наказан с 9 месеца лишаване от
свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за три години) и осъден да заплати
разноските по делото.
Жалбата е с искане по чл.
336, ал.1, т.3 НПК и развити в негова подкрепа аргументи за допуснати от СРС
съществени процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата,
които са рефлектирали и върху правилното изясняване на фактите: а)
незаконосъобразен отказ да бъдат допуснати до разпит като свидетели поискани от
защитата лица (Г.Т.и И.М.); б) липсата на очевидци на процесния
инцидент и противоречивите данни (показания) за неговото протичане; в)
липсата на конкретни доказателства, че именно подс. К. е блъснал пострадалияП.по
начин, че да предизвика инкриминираната контузия; г) необоснованото
игнориране на приложения в досъдебното производство снимков материал на св.П.няколко
дни след случая; д) съмнения в неговата свидетелска годност поради установената
параноидна шизофрения, от която е страдал.
Прокурорът при СГП пледира,
че жалбата е неоснователна.
СГС прецени, че следва да
потвърди в цялост обжалваната присъда.
Основното оплакване на
защитата касае начина, по който са били изяснени фактите, но в тази насока
въззивната инстанция намери, че изводите на първостепенния съд са обосновани,
защото кореспондират с доказателствата и не се налага за първи път в това
производство да бъдат установявани „нови фактически положения“ (чл. 316 НПК). При
възникнал на 18.08.2016 г. първоначално словесен конфликт между св. Д.П.и подс.
К. К., последният заявил на пострадалияП.незабавно да напусне двора на
кооперацията (разположен на административен адрес в гр. София, пл. „********и
да изнесе от въпросното място количката си със стока (предимно – книжна
продукция), която често оставял там на съхранение. В хода на възникналия спор
подсъдимият започна да блъска физически в гърба св. П., за да го избута
по-бързо по тясната пътека към изхода на двора. При едно от изблъскванията в
гръб пострадалият загубил равновесие, залитнал, ударил лявото си рамо в стената
и паднал на земята. При удара и падането му били причинени такива травматични
увреждания (предна луксация на главата на лявата раменна кост от съответната
артикулираща ставна повърхност на лопатката, съпроводено с фрактура на една от
структурите в горния край на раменната кост), които по своята съвкупност и локация
довели до трайно затрудняване (за повече от 30 дни) на движението на левия
горен крайник.
Проведеното в първата
инстанция съдебно следствие е осигурило необходимия обем от доказателства,
които да послужат за формирането на горепосочените изводи. Ето защо, и
оплакванията на защитата за начина, по който са били допускани, събирани,
проверявани и оценявани отделните доказателствени източници, са неоснователни,
като в тази насока СГС прецени, че следва да формулира за всяко едно от тях
дължимия по силата на чл. 339, ал.2 НПК отговор.
На първо място, не е вярно, че по делото липсват преки
доказателства за начина, по който е била причинена телесната повреда поради
това, че не са установени свидетели – очевидци на самото деяние. Напротив,
очевидец на изследваните факти е самият пострадал и неговите показания (пред
СРС – л.25/26 от н.о.х.д., вкл. и прочетените на осн. чл. 281, ал.4, вр. ал.1,
т.2 НПК – л. 11 от д.п.) са осигурили в производството именно преки
доказателства за времето и мястото на деянието, за неговото авторство и за
обстоятелствата, които са го предхождали и последвали. Въззивният съд също не
намери причина да третира тези показания като недостоверни, предубедени,
тенденциозни или най-общо казано – като ползван от св.П.метод за целенасочено
набедяване на подсъдимия. Като се остави настрана фактът, че пострадалият
изобщо е отказал да встъпи като страна в съдебното производство, са налице
редица други индиции за достоверността на неговия разказ. Данните за психично
налудно разстройство, от което 52-годишниятП.е страдал, не са разколебали
свидетелската му годност, защото Районният съд е изследвал изрично този въпрос
и служебно допуснатата СППЕ (л. 40 от н.о.х.д., приета в с.з. на 28.11.2018 г.
– л. 51 от н.о.х.д.) е констатирала, че „…към
настоящия момент е в състояние да дава показания“, респ. – че не е налице
хипотезата на чл. 118, ал.3 НПК.
Освен това, поведението
на пострадалия е било изключително последователно и житейски логично. Незабавно
след конфликта си с подс. К. той е уведомил чрез няколко поредни позвънявания
операторите на националния център „112“ за нанесения му побой и е поискал
изпращане на линейка. Проведената по този повод телефонна комуникация е била
записана, приложена по делото (на общо основание – като веществено
доказателство по смисъла на чл. 109 НПК) и изследвана чрез изготвената
фоноскопна експертиза (№224/17.03.2017 г. – л. 42/45 от д.п., приета в с.з. на
28.11.2018 г. – л. 52 от н.о.х.д.). Успоредно с това, минути след падането си
на земята и получаване на травмата, св.П.е разяснил причината за нея пред своите
познати, които най-напред е срещнал. Поради това, версията му намира подкрепа и
в показанията на свидетелите М.Т.(л. 52, гръб от н.о.х.д., вкл. и прочетените
от д.п. – л. 19), К.И. (л. 53 от н.о.х.д., вкл. и прочетени от д.п. – л. 20), К.Н.(л.
53, гръб от н.о.х.д., вкл. и прочетените от д.п. – л.23) и А.Л.(л. 127 от
н.о.х.д., вкл. и прочетените от д.п. – л. 21), които съдържат производни
доказателства (разказани им от самия пострадал факти) за изследваните събития и
кореспондират помежду си. Колебливото процесуално поведение на друг свидетел – Б.Д.(оценен
от СРС като лице, пред което подс. К. е разказал личната си версия), е дало
повод на първата инстанция да съпостави непосредствено изслушаните му показания
с тези от досъдебната фаза. И тъй като в разпита си в с.з. на 11.12.2018 г. (л.
72, гръб от н.о.х.д.) св. Д.е отрекъл подсъдимият да му е съобщавал, че е
блъснал св. П., се е наложило прочитане на казаното от него пред разследващия
орган на 28.02.2018 г. (л. 83 от д.п.), от което е видно, че в деня на
инцидента К. е споделил пред въпросния свидетел, че е „избутал навън“ пострадалия. След предприетото процесуално действие
по чл. 281, ал.4 НПК св.Д.не само е потвърдил, че прочетеното е вярно, но
приобщените негови досъдебни изявления в много по-голяма степен съответстват на
разказите на останалите разпитани лица, поради което могат да бъдат възприети с
доверие и от втората инстанция. Още повече, че непосредствено дадените пред
съда показания не се ползват с по-голяма доказателствена тежест от тези пред
разследващия орган, стига при събирането на последните да са били спазени
процесуалните правила, а при оценката им – да се съблюдава ограничението по чл.
281, ал.8 НПК.
Изобщо, синхронът и
взаимовръзката между показанията на гореспоменатите свидетели са формирали
достатъчна доказателствена основа, от която бъдат изведени фактите по делото и
по тази причина Районният съд закономерно е отказал да обременява
производството с допълнителни разпити на поисканите от защитата в качеството на
свидетели лица – Т. и М.. Въпреки че двамата са били разпитани в досъдебната
фаза, по своя преценка прокурорът не ги е посочил в приложението към
обвинителния акт. Това, разбира се, не е обвързвало първата инстанция в
преценката си дали ги допусне в съдебната фаза, но отказът в тази насока не е
повлиял на правилното установяване на обстоятелствата. Посочените лица не са
присъствали на събитията при и около инкриминирания инцидент, а са научили за
него няколко дни по-късно.
Изолирани от цялостната
доказателствена съвкупност са останали и обясненията на самия подсъдим (л. 128,
гръб – л. 129 от н.о.х.д.), който до приключването на съдебното следствие пред
СРС неотклонно е поддържал версията си, че не е имало физическо съприкосновение
между него и св.П.и че не е блъскал пострадалия, а само е искал да го изгони от
двора. По тази причина те са били оставени без доверие – преценка, която и
въззивният съд споделя изцяло.
Разказаният от св.П.механизъм,
по който му е била причинена инкриминираната травма, съдържа и своята житейска логика,
защото приетото заключение на допълнителната комплексна СМЕ (л. 87/108 от д.п.,
изслушано в с.з. на 28.11.2018 г. – л. 52 от н.о.х.д) е потвърдило, че увреждането
е възможно да настъпи както при „контакт
с друго физическо лице“ (напр. – нанесен побой), така и „… при съприкосновение на горния крайник (…)
с подвижна или неподвижна твърда повърхност при падане върху нея…“.
Въпросната експертиза е дала обосновано заключение за вида на травматичните
увреждания (предна луксация на главата на лявата раменна кост от съответната
артикулираща ставна повърхност на лопатката, съпроводено с фрактура на една от
структурите в горния край на раменната кост) и за обстоятелството, че същите са
затруднили движението на левия горен крайник на пострадалия за период, по-дълъг
от 30 дни.
Именно във връзка с
последната констатация, защитата на подсъдимия няколкократно (вкл. и във
въззивната жалба) е предявила оплакване, че приложеният в досъдебното досие на
делото снимков материал (л. 63-75 от д.п.) е бил необосновано игнориран, защото
същият „доказвал“, че няколко дни след инцидента св.П.движел ръката си свободно
и извършвал с нея физически труд (с което на практика се оспорва изводът на
тримата експерти за „трайност“ в затрудненото движение на този крайник).
Възражението е
неоснователно.
Представените от самия
подсъдим (с протокол от 04.07.2017 г. – л. 76 от д.п.) фотоснимки на
пострадалия, макар и съставени от частно лице, могат да бъдат третирани като
веществени доказателства, защото по смисъла на чл. 109 НПК те на общо основание
съставляват „предмети (….), които могат да послужат за изясняване на
обстоятелствата по делото“ (р. 390/09-ІІ, 116/10-ІІІ и т.н.). Въпросът е, че
наличието им не разколебава обвинителната теза за последиците от причинената
травма, довела до трайното (за поведе от 30 дни) обездвижване на ръката. Този
проблем е бил изрично изследван от цитираната вече допълнителна СМЕ, от която е
видно, че вещите лица са се запознали със снимковия материал и именно във
връзка с него са констатирали: че след наместване на луксираната става „… могат да бъдат извършвани някои
елементарни движения с горния крайник в съвсем малка амплитуда…“; че „… повечето движения идват от лакътната,
гривнената става, дланта и пръстите, но при условие, че крайникът е допрян до
торса…“; че само на една от 13-те снимки е видно, че „… пациентът е със свалена мека имобилизационна превръзка, с изпъната
лява ръка и подпряна длан. Във връзка с последната констатация е внесено и
уточнението, че от въпросната снимка не може да се направи заключение с каква
тежест е заснетото подпиране на лявата длан, не са визуализирани действия с
наранената лява ръка, както и че недисциплинираното поведение на пациента може
да се отрази на процеса на зарастване на счупването (без обаче да се твърди, че
то заличава характера и степента на самото телесно увреждане).
Първата инстанция е
приложила правилно и материалния закон, квалифицирайки
деянието на подс. К. К. като причинена спрямо пострадалияП.средна телесна
повреда, изразяваща се в „трайно затруднение движението на левия горен крайник“
по смисъла на чл. 129, ал.2, вр. ал.1 НК и в съответствие с тълкуването на
признака „трайност“, формулирано в т.8-10 от П-3/79-Пл. Основателно е била
прецизирана и субективната страна на това деяние, защото при изложени в
обвинителния акт твърдения за пряк умисъл в поведението на дееца, с присъдата е
било обосновано наличието на евентуален такъв. И това е напълно логично, защото
нанасяйки ударите в гърба на св. П., подс. К. не е целял пряко неговото телесно
увреждане, а е преследвал друга цел – да го изгони от двора на кооперацията.
Ето защо, към настъпилия съставомерен резултат той се е отнесъл с безразличие,
като го е допуснал. Теза в същия смисъл (че подсъдимият е бутал пострадалия „с цел да го изгони от двора …“) е
формулирана и в обстоятелствената част на самия обвинителен акт и въпреки това,
от правна страна, прокурорът е поддържал наличието на пряк умисъл. С обжалваната присъда обаче този въпрос е бил
законосъобразно разрешен.
Определеното от СРС наказание
(9 месеца лишаване от свобода) е било индивидуализирано в близост до
минимума. Липсва и „съответен протест“ (чл. 337, ал.2, т.1 НПК) с искане за
неговото завишаване, поради което не се налага обсъждане на установените по делото отегчаващи
обстоятелства. Що се отнася до изяснените смекчаващи факти (чистото съдебно
минало на подс. К., добрите характеристични данни, съществуването на личен
конфликт с пострадалия, което е мотивирало проявената физическа агресия),
същите не са с такава тежест, че да бъдат разглеждани като „изключителни“ или
като „многобройни“ и да налагат замяна на лишаването от свобода с по-лекото по
вид наказание „пробация“ (чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК). Решението на първата
инстанция да отложи изпълнението на санкцията с минималния 3-годишен
изпитателен срок по чл. 66 НК е в интерес на подсъдимия и поради липсата на
насрещно искане за отмяна на проявения толеранс, не се налага неговото
обсъждане и ревизиране.
Правилно са били решени и
въпросите за разноските по делото (закономерна последица от признаването на К.
за виновен).
Във връзка с всичко
изложено дотук и на основание чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 27.02.2019 г. по н.о.х.д. № 10082/18 г. на СРС
(НО, 5 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: