О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ V- 1319 11.07.2019 г. Град Бургас
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На единадесети юли седми август
две хиляди и петнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:1.ГАЛЯ
БЕЛЕВА
2.мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
като разгледа докладваното от съдия Белева
частно гражданско дело № 948
по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по частна жалба, подадена от Н.С.Н. ЕГН:**********, съдебен адрес ***,
централен офис на „Санекс“ ООД, против разпореждане №11120 от 30.05.2019г.,
постановено по ч.гр.д.№4218 по описа за 2019г. на Бургаския районен съд, с
което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл.410 ГПК.
Първото оплакване в жалбата е, че
обжалваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно, понеже заявлението е
редовно от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане за
трудово правоотношение в размер на 21207 лв., представляващо сбора от месечните
трудови възнаграждения за периода 1.12.2016г.-31.12.2018г. Сочи, че с
процесното разпореждане съдът е излязъл извън допустимите предели на проверка
по чл.411, ал.2 ГПК. Заявлението отговаряло на изискванията на чл.410 ГПК, не
противоречало на закона и добрите нрави, а длъжникът имал постоянен адрес на
територията на Република България. Преценката за неоснователност на процесното
вземане не следвало да се прави от заповедния съд, който не бил компетентен да
се произнесе по молба на кредитора на „Санита идеал“ ООД за суброгация в
правата на длъжника „Санита идеал“ ООД по чл.134, ал.3 от ЗЗД, при която
кредитор можело да бъде овластен да подаде възражение по чл.414 от ГПК срещу
издадената заповед за изпълнение. Поради съществуващата възможност трето лице,
извън „Санита идеал“ ООД, имащо правен интерес да оспори процесния дълг с
твърдения, че е неоснователен или недоказан, но едновременно с това да понесе
тежестта на доказването и разноските на бъдещия исков процес по чл.422 ГПК,
жалбоподателят счита, че констатациите на заповедния съд относно липсата на
възможност за оспорване на самото вземане са неправилни, поради което бил
неправилен и изводът, че заявлението не може да бъде квалифицирано като
вероятно основателно. Напротив- в хипотезата на издадена от заповедния съд
заповед за изпълнение на парично задължение срещу „Санита идеал“ ООД, неоспорена
надлежно чрез възражение от нейния управител, отново нямало тъждество на
страната на взискателя Н.Н.- физическо лице и длъжника „Санита идеал“ ООД-
юридическо лице, нито на неговия управител, който носел отговорност пред
дружеството за законосъобразността на своите действия. Затова моли
разпореждането да бъде отменено, а вместо него се постанови издаването на
заповед за изпълнение на парично задължение.
При условията на евентуалност,
моли разпореждането да бъде отменено като постановено при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, като се предостави възможност на страната да
премине към осъдителен иск по отношение на заявената сума, считано от датата на
подаване на заявлението. Излага съображения, че макар чл.4 и чл.9 от Наредба №6
от 20.02.2008г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление
за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното
производство да били отменени с решение по адм.х.д.№2519/2017г. на ВАС, на
основание чл.425, ал.2 от ГПК заповедният съд бил длъжен да даде указания на
заявителя относно приложимия образец на заявление.
Следващото оплакване е, че в
случай на констатирана липса на компетентност на БРС да се произнесе по
процесното заявление, то същото следва да бъде разгледано като предявен
осъдителен иск срещу дружеството, доколкото съдържа всички реквизити на искова
молба по чл.127 и 128 ГПК. В тази връзка счита, че районният съд бил длъжен да
остави заявлението без движение и да даде кратък срок на заявителя да заяви
дали ще се възползва от възможността да премине към осъдителен иск без
доплащате на такса, предвид предмета на защита- неплатено трудово
възнаграждение, а така също да уточни всички фактически и правни твърдения по
исковата молба, след това да препрати вече така предявения осъдителен иск по
компетентност на БРС. Затова моли разпореждането да бъде отменено като
преждевременно постановено, преди и без да са дадени указания относно
възможността за предявяване на осъдителен иск, като се постанови, че процесния
иск следва да се гледа от БРС и делото се изпрати на родово компетентния съд с
указания относно необходимостта от уточняване на правните и фактическите твърдения
на така предявената искова молба, без доплащане на дължимата държавна такса. Представя
като доказателство копие то трудов договор.
Частната жалба е с правно основание
чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ
на обжалване съдебен акт, от страна, която има правен интерес от обжалването. Ето
защо съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе
предвид становището на жалбоподателя и събраните по делото доказателства, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело №4218 по
описа за 2019г. на Бургаския районен съд е образувано по заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от жалбоподателя Н.С.Н. в
качеството на кредитор, срещу длъжника „САНИТА ИДЕАЛ“ ООД, чийто управител е жалбоподателя
Н.. Посочено е и искането на заявителя, а именно- за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист против длъжника за сумата от 21207 лв., ведно
със законната лихва от датата на издаване на заповедта за изпълнение до
окончателното плащане. В т.9, б.“в“ от заявлението е посочено, че вземането е
за трудово възнаграждение по сключен трудов договор с дружеството-длъжник за
положен труд през периода от 1.12.2016г. до 31.12.2018г.
Установява се твърдението на
жалбоподателя, че не е използвал установения образец за заявление по чл.410 ГПК, а такъв, в т.12 от който като „документ, от който произтича вземането“ е
посочено- трудов договор, сключен между Н.Н. и „Санита идеал“ ООД. Според Наредба
№6 /20.02.2008г. за утвърждаване на образците на заповед за изпълнение,
заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието /както в
предходната, така и в настоящата редакция/, в т.12 от заявлението следва да
бъдат изложени обстоятелствата, на които се основа вземането. В т.14 като
допълнителни обстоятелства заявителят е изложил подробна аргументация в
подкрепа на становището си, че не следва са събира държавна такса за
заповедното производството, когато заявител е работник или служител, а
вземането произтича от трудово правоотношение. Положен е подпис на заявителя.
За да отхвърли заявлението като
неоснователно, районният съд е приел в обжалваното разпореждане, че искането за
издаване на заповед за изпълнение е в противоречие със закона. В тази връзка на
първо място съдът е констатирал, че заявителят е и законен представител на
дружеството- длъжник. Посочил е, че целта на заповедното производство, което
има едностранен характер, е да се избегне воденето на дела и събирането на
доказателства за съществуването и размера на неоспорвани от страните вземания,
т.е. предмета им следвало да е безспорен. Законът предоставял възможност за
защита чрез подаване на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, в която хипотеза
горната цел не можело да бъде постигната и се стигало до провеждането на общия
исков процес, в рамките на който да се установи съществуването на вземането. В
конкретният случай обаче правото на възражение следвало да бъде упражнено от
законния представител на дружеството- длъжник, който е и заявител. Това,
очевидно представлявало противоречие в интересите на страните и при липсата на
възражение не можело евентуално да се приеме, че е налице безспорност по
отношение на процесното вземане, респективно- да се издаде изпълнителен лист за
него. Не можело да бъде назначен и особен представител на дружеството- длъжник
по реда на чл.29, ал.4 ГПК, тъй като процесуалните възможности на същия щели да
бъдат ограничени единствено до това да депозира възражение, с което да оспори
претенцията или да не подаде такова, без да може да изрази становище относно
съществуването на задължението /спорно или безспорно/ факт, който нямало как да
знае. Затова съдът е счел, че единственият ред за реализиране на правата на
заявителя е общият исков процес, в рамките на който нямало пречки да бъде
назначен особен представител на длъжника.
Бургаския окръжен съд приема, че
обжалваното разпореждане е неправилно, по следните съображения:
Заповедното производство по
чл.410 от ГПК предоставя на страните- кредитор и длъжник облекчен (като
процедура и разноски) съдебен ред за внасяне на безспорност в правните
отношения помежду им. По тази причина производството е строго формално. Заповедта
за изпълнение по чл.410 ГПК представлява съдебен акт, с който съдът разпорежда
на длъжника да заплати на кредитора конкретна сума само въз основа на
твърденията на кредитора, без да е необходимо същите да са подкрепени с
доказателства. До влизането ѝ в сила тази заповед се приравнява по своето
правно действие на покана към длъжника да изпълни задължението, описано в
заповедта (така- чл.412, т.8 ГПК). За длъжника съществува възможността да
оспори заповедта за изпълнение чрез писмено възражение по реда на чл.414, ал.1 ГПК, което също не следва да се обосновава. За да формира процесуалното си
поведение (дали да оспори или не заповедта за изпълнение) е необходимо
длъжникът да бъде наясно какви са конкретните факти, въз основа на които кредитора
претендира, че в негова полза е възникнало вземането му спрямо длъжника. По
тази причина в разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК законодателят изрично е
предвидил, че не следва да се издава заповед за изпълнение когато заявлението
не отговаря на изискванията на чл.410 ГПК и заявителят не отстрани в тридневен
срок допуснатите нередовности. В чл.410, ал.2 е постановено, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение трябва да отговаря на изискванията на чл.127,
ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК, с което се препраща към реквизитите на исковата
молба. Според чл.127, ал.1 т.4 ГПК, за да е редовна, исковата молба следва да
включва изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Или, в т.12
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК следва да са
конкретно посочени същите факти и обстоятелства, на които би се позовал
кредитора в исковата си молба в случай, че предяви претенциите си по общия
исков ред. Този извод следва и от разпоредбите на чл.415 и чл.416 ГПК, както и
чл.422, ал.1 ГПК, които сочат за наличие на обусловеност между заповедното
производство и последващото производство за установяване на вземането по
заповедта, в случай на възражение от страна на длъжника.
В случая, заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е нередовно, което не е констатирано от
районния съд и съответно същият не е дал възможност на длъжника да отстрани
тези нередовности. Първо, основателно е оплакването в жалбата, че заявлението
не отговаря на предвидения в Наредба №6 образец, поради което съобразно
правилото на чл.425, ал.2 от ГПК заповедният съд е следвало да даде писмено
указание на заявителя да отстрани тази нередовност, като му предостави
съответния образец.
Второ, заявлението не съдържа
изложение на конкретните обстоятелства, от които произтича иска, което се признава
и от жалбоподателя в частната жалба, като същия за пръв път ги е изложил с
жалбата, което е недопустимо. По-конкретно в заявлението не е посочено кога е
сключен трудовия договор между страните, не е посочено уговореното месечно
трудово възнаграждение, липсва дори твърдение, че същото не е било заплащано от
ответника. Това са нередовности по смисъла на чл.411, ал.2, т.1 ГПК във връзка
с чл.127, ал.1, т.4 ГПК, за които съдът е бил длъжен да даде указания на
заявителя, но не е сторил това. Вместо това е пристъпил към преценка по
същество на заявлението, с което е допуснал съществено процесуално нарушение.
Неправилна е преценката на съда и
за това, че в конкретната хипотеза заявителят не разполага с възможност да се
възползва от облекчения ред на чл.410 ГПК, понеже искането му било в
противоречие със закона.
На първо място липсва правна
норма, която да ограничава или да забранява на управителя на едно дружество,
което е и негов кредитор да се възползва от процесуалната възможност да
установи вземането си спрямо същото дружество по реда на чл.410 ГПК. Правилно
районният съд е приел, че в случая има очевидно противоречие в интересите на
дружеството- длъжник и неговия представляващ, който е предявил заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в качеството на кредитор на
същото. По този въпрос е налице безпротиворечива съдебна практика- например
определение №407 от 15.07.2015г. по ч.т.д.№1780/2015г. на ВКС, ТК, второ търг.отд.,
както и актовете, цитирани в него, която се споделя и от настоящата инстанция. Затова
оплакването на жалбоподателя, че нямало идентичност в страните по заповедното
производство е ирелевантно към изложените мотиви от БРС. Но, за разлика от
първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав приема, че единствения начин
това противоречие в интересите на представлявания и представителя да бъде
преодоляно е по законоустановения ред по чл.29, ал.4 от ГПК. Трайна е съдебната
практика, че тази разпоредба не се отнася само за физическите лица, а и за
юридическите лица, в хипотези като процесната. Посочената норма се намира в
общите правила на ГПК, поради което намира приложение за всички съдебни
производство, включително и в заповедното производство. Затова на дружеството –
длъжник следва да се назначи особен представител. Преценката относно
обстоятелството кой следва да заплати разноските на особения представител е на
заповедния съд, който ако счете, че това следва да бъде заявителя, още с
разпореждането за отстраняване нередовностите на заявлението следва да даде и
указания на заявителя да представи доказателства за внесен депозит за особен
представител.
Неправилно е становището на
районния съд, че единствената възможност за особения представител била да
оспори вземането чрез възражение, понеже не бил запознат с действителното
фактическо положение, а така възниквало противоречие със замисъла на
законодателя чрез заповедното производство по чл.410 ГПК да се реализират само
безспорни вземания, за да се избегне исковия процес. Както и по-горе в
изложението беше посочено, в производството по чл.410/417 ГПК всъщност се прави
проверка дали вземането е безспорно, поради което докато не се връчи заповедта
за изпълнение на насрещната страна не може да се счита, че вземането на
заявителя е безспорно. При добросъвестно изпълнение на задълженията, за особения представител не би съставлявало
затруднение /освен при отказ на заявителя да съдейства/ да извърши съответните
справки в счетоводството на дружеството, за да подготви адекватната му защита.
Не може да бъде споделена тезата
на жалбоподателя, че липсва необходимост от назначаване на особен представител
по чл.29, ал.4 ГПК, понеже управителят носел отговорност пред дружеството за
действията си. Последното обстоятелство е вярно, както и твърдението на
жалбоподателя за наличието на други правни възможности за защита на други
кредитори на същото дружество, но това не означава, че на длъжника не следва да
се осигури процесуална възможност за защита по реда на чл.414 ГПК срещу
неоснователни претенции за евентуално несъществуващи вземания на неговия
управител спрямо дружеството, което представлява. Законодателят е предвидил в подобни хипотези
на очевидно противоречие в интересите на представляван и представител, на
представлявания да се назначи особен представител, който да защити интересите на
дружеството. Така напрактика се осигурява равенството на страните в процеса,
което е едно от основните начала на гражданското съдопроизводство.
В обратната хипотеза, при
недобросъвестно в поведение на управителя на дружеството /който същевременно е
и кредитор по евентуална заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/ при неподаване на
възражение по чл.414 ГПК, заповедта за изпълнение би влязла в сила и
дружеството би било лишено от възможност да оспори това вземане.
С оглед изложеното Бургаският
окръжен съд приема, че обжалваното разпореждане е неправилно и
незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. Понеже заявлението е
нередовно /виж изложените по-горе съображения/, делото следва да се върне на
първоинстанционния съд за отстраняване на тези нередовности в изпълнение на
задълженията му по чл.425, ал.2 ГПК и чл.411, ал.2, т.1 във връзка с чл.410
ал.2 ГПК. Едва след това съдът следва да направи преценка за основателността на
заявлението.
За пълнота на изложението, макар
да не са настъпили процесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалните
искания в жалбата, следва да се отбележи, че районният съд не е допуснал
останалите процесуални нарушения, изтъкнати от жалбоподателя. Районният съд не
е имал задължение предварително да дава указания на заявителя да премине към
осъдителен иск. Вместо това правилно, с постановяване на обжалваното
разпореждане, съставът на съда е указал, че след влизане в сила на
определението, ще пристъпи към процедурата по чл.415, ал.1, т.3 ГПК във връзка
с ал.3 ГПК- а именно да даде указания на заявителя да предяви осъдителен иск за
вземането си. Това напрактика е станало невъзможно предвид постъпилата жалба и
изхода от настоящото производство.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане №11120 от
30.05.2019г., постановено по ч.гр.д.№4218 по описа за 2019г. на Бургаския
районен съд и ВРЪЩА делото за
разглеждане от нов състав на Бургаския районен съд, от фазата на преценка за
редовност на заявлението по чл.410 ГПК с оглед изискванията на чл.425, ал.2 ГПК
и чл.411, ал.2, т.1 във връзка с чл.410 ал.2 ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.