О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
740 29.07.2020 г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД І
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на
29 юли две хиляди и двадесета година
в
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ……………………… ………………………………………………...
Прокурор ……………………………………………………………………......
като
разгледа докладваното от съдия-докладчика УРУКОВ
в.ч.гр.дело
№ 1430 по описа за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.413,
ал.2 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по частна жалба на „Т.Б.“
ЕАД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к.“*****представлявано
от законен представител: Д.К.К.– изпълнителен директор, чрез адв.З.Ц.против
разпореждане № 2883 от 05.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 995/2020 г. по описа на Казанлъшки
районен съд, с което е отхвърлено заявлението на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. ****против С.Х.Х., ЕГН **********,***,
за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК в частта, с която се отхвърля изцяло заявлението за издаването на
Заповед за изпълнение общо в размер на сумата от 478,73 лева, представляваща както
дължимата главница и лихвите по нея, така претенциите за неустойката и изискуемия
остатък от лизинговите вноски, като неоснователно.
Твърди се, че обжалваното разпореждане
е неправилно, т.к. е постановено в противоречие с материалния закон и при
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, а също е и необосновано.
Претендира се изцяло за отмяната на
обжалваното разпореждане и постановяването на съдебен акт, с който се разпореди
издаването на заповед за изпълнение за всички тези вземания. Претендират
разноски за настоящото въззивно производство.
Препис от частната жалба не се връчва
на насрещната страна.
След преценка на становищата на страните и
като взе предвид доказателствата по делото, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Частната
жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално-легитимирано лице, в
предвидения срок за обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт.
Разгледана
по същество жалбата е отчасти основателна, поради следните съображения:
Ч.гр.д.№ 995/2020 г. по описа на КРС
е било образувано по заявление на „Т.Б.“ ЕАД – гр.С. срещу С.Х. *** за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК общо за сумата
от 478,73 лв.
С
обжалваното разпореждане съдът е приел, че не са налице предпоставките за
уважаването му, изцяло относно искането на заявителя за присъждане на цялата
претендирана сума в размер на 478,73 лева, представляваща претендираните от
жалбоподателя суми с процесното заявление по реда
Посочил
е, че съгласно чл.411, ал.2, т. 4 от ГПК съдът издава заповед за изпълнение,
освен когато длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на РБ.
В мотивите на разпореждането си съдът посочва, че
при направена справка по Наредба № 14 от 18.11.2009г. се установява, че
длъжникът от 05.03.2004г. е с настоящ адрес в Руската федерация. В следващото
изречение обаче, съдебният състав посочва, че основанието за отказ от издаване
на заповед за изпълнение е липсата на постоянен адрес на територията на страната.
Налице е в случая съществено противоречие в мотивите
на съда за отхвърляне на подаденото от „Т.Б.“ ЕАД заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК.
Понятията за постоянен и настоящ адрес съгласно
действащото законодателство са легално дефинирани в Закона за гражданската
регистрация /ЗГР/. Съгласно чл. 93, ал. 1 от ЗГР постоянен адрес е адресът в
населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на
населението. Съгласно чл. 94, ал.1 от ЗГР настоящ адрес е адресът, на който
лицето живее. Действащата редакция на Гражданския процесуален кодекс - чл. 411,
ал. 2, т. 4 посочва, че се отказва издаването на заповед за изпълнение, когато длъжникът
няма постоянен адрес на територията на Република България, т.е. когато не е
вписан в регистрите на населението на нито едно населено място.
Предпоставка за издаване на заповед за изпълнение е длъжникът да има формална
или фактическа връзка с територията на Република България: при физическите лица
- постоянен адрес. Видно от изисканата от първостепенният съд справка по
Наредбата № 14 от 18.11.2009г. се установява, че длъжникът от 05.03.2004г. действително
е с настоящ адрес в Руската федерация, но същият длъжник С.Х. *** и той е
именно на територията на РБ. В Руската федерация се намира само настоящият
адрес на лицето.
В конкретния случай не са изложени аргументи за
липсата на постоянен адрес като отрицателна процесуална предпоставка за
издаването на заповед за изпълнение, а напротив посочва се единствено и само липсата
на настоящ адрес на длъжника на територията на Република България, което според
действащата редакция на разпоредбите на ГПК не е пречка за издаването на
заповед за изпълнение. Още повече че длъжника има известен, конкретен и ясен постоянен
адрес на територията на РБ.
С оглед на изложеното, съдът счита, че поради
съществено противоречие в мотивите на съда, изложени в Разпореждане под №
2883/05.0б.2020г., неправилно е отказано издаването на заповед за изпълнение
въз основа на подадено от заявителя „Т.Б.“ ЕАД заявление за издаване на заповед
за изпълнение срещу С.Х.Х., ЕГН **********.
В тази връзка въззивният съд следва да отмени по
принцип постановеното Разпореждане № 2883/05.06.2020г., с което е постановен
отказ за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Настоящият
въззивен съд следва да изложи съображенията си, че уговорените по същество в
чл. 11, ал. 2 от общите условия на договорите за лизинг неустойки в размер на оставащите и неплатени
до края на срока им на действие месечни лизингови вноски с ненастъпил падеж към
датата на предсрочното им прекратяване, за които в случая се иска издаване на
заповед за изпълнение, се явяват нищожни. Следва също да се посочи, че неоснователно
в заявлението се твърди, че тези лизингови вноски не били неустойка по чл. 11,
ал. 2 от ОУ на договорите за лизинг, а предсрочно изискуеми на основание чл.
12, ал. 2 от ОУ на същите договори, до края на срока им на действие.
Предсрочната изискуемост е само изменение на договора (т. 18 ТР 4-2014-ОСГТК).
Поради това е несъвместима с развалянето/прекратяването му. Поради това и
уговорената в чл. 12, ал. 2 от ОУ на договорите за лизинг автоматична
предсрочна изискуемост на лизингови вноски е обективно невъзможна при
разваляне/прекратяване на същите договори за лизинг.
Развалянето/прекратяването на договорите
преустановява действието им, а предсрочната изискуемост е възможна само при
непрекратени/неразвалени договори, защото представлява изменение, а не
прекратяване/разваляне на договора (т. 18 ТР 4-2014-ОСГТК). След като се твърди
в заявлението, че поради неизпълнение операторът е развалил договора, то е възможно да се претендира само
неустойката по чл. 11, ал.2 от ОУ, а както приема Окръжният съд, клаузата, с
която е уговорена тази неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В
тази връзка не следва да бъде издавана Заповед за изпълнение относно общо
сумата от 277.78 лева, по фактура с № **********/05.11.2018 год. с настъпилия
падеж на датата 20.11.2018 год., включващо неустойките поради предсрочното
прекратяване на договорите в размер на 211.98 лева и предсрочно изискуемия
остатък от лизинговите вноски в размер на 65.80 лева.
Предвид
горното съдът приема, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение за
горепосочената сума от 277.78 лева следва да бъде отхвърлено като
неоснователно, като за останалите претендирани със заявлението суми и за
разноските, съразмерно уважената част, следва да бъде издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
При
така установените обстоятелства въззивният съд следва да направи и следните
правни изводи:
Съобразно чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК заповед за
изпълнение не се издава ако съдът прецени, че искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави. Многобройна е
съдебната практика в този смисъл, тъй като се приема, че по този начин
мобилният оператор по вече развалените договори за лизинг получава имуществена
облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил и ако те не бяха
развалени, без обаче да предоставя ползването на лизинговата вещ, защото при
развалянето на договора за лизинг се дължи връщането й, което води до
неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост (в този
смисъл Р 253-2015-I т.о., Р 219-2016-I т.о., Р 110-2016-I т.о., Р 193-2016-I
т.о.).
Точно
такъв е и настоящият случай, поради което ОС- Стара Загора, следва да откаже
частично издаването на исканата заповед. В казуса за отказ на съда е достатъчно
да се констатира наличие на тези обстоятелства. Съдът е обосновал преценката си
и изводите му намират опора в тълкуването на закона и на съдебната практика. Ето защо приложението
на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е
законосъобразно. Ако заявителят намира, че изводите на съда са неправилни, то
за него остава възможността да си докаже правата по потребителския договор по
исков ред, като в този случай спорът ще бъде решен със сила на пресъдено нещо.
Разноски
за настоящото производство не се дължат, тъй като то се развива без участието
на длъжника по аргумента на чл.413, ал.2 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви и на основание
чл.278, ал.4 от ГПК вр. чл.271, ал.1 пр.І-во от ГПК Старозагорския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТменя
отчасти разпореждане № 2883 от 05.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 995/2020 г. по
описа на Казанлъшки районен съд, в частта му, с която този съд е отказал
да издаде Заповед за изпълнение по заявлението на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. ****против С.Х.Х., ЕГН **********,
с настоящ адрес ***, за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК в частта, с която се претендира заплащането на
неизплатено задължение в размер на 40.68 лева по фактура с №
**********/05.08.2018 год. с настъпил падеж на 20.08.2018 год. и неизплатено
задължение в размер на 160.27 лева по фактура с № **********/05.09.2018 год. с
настъпил падеж на 20.09.2018 год., като неправилно и незаконосъобразно в тази
му част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА
СЕ издаДЕ
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
заявлението на „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК № ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ж.к.“*****представлявано от законен представител: Д.К.К.– изпълнителен
директор, чрез адв.З.Ц.в частта му, с която се претендират следните суми:
1.
неизплатено задължение в размер на 40.68 лева по фактура с №
**********/05.08.2018 год. с настъпил падеж на 20.08.2018 год.
2.
неизплатено задължение в размер на 160.27 лева по фактура с №
**********/05.09.2018 год. с настъпил падеж на 20.09.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
№ 2883 от 05.06.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 995/2020 г. по описа на Казанлъшки
районен съд, в останалата му част.
ВРЪЩА
делото на РС-Казанлък за фактическото и техническото
издаване на горепосочената Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: