№ 658
гр. Стара Загора, 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530101213 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Д. П. М. твърди в исковата си молба, че на 29.06.2022 г. между страните бил
сключен договор за потребителски кредит № .... По силата на договора ответното дружество
се задължило да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 500лв., а
последният се задължил да върне предоставената сума на 12 месечни анюитетни вноски, при
годишен лихвен процент в размер на 41,00 % и годишен лихвен процент на разходите /ГПР/
- 49,65 %. В глава V, чл. 10 от договор за потребителски кредит № ... от 29.06.2022 г. било
предвидено, че кредитополучателя дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай, че
не представил обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20 от договора.
Неустойката била в размер на 3,90 лв. плюс 0,260 % от усвоения размер на кредита, за
първият ден на забава и 0,260 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не бил обезпечен. Обезпечението, което се предвиждало да предостави
ищецът, уговорено в чл.20 от договора било поръчителство за пълния размер на кредита. В
чл.20,ал.2 от договора било посочено, че ищецът се задължавал в срок от 3 работни дни от
сключването на договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице,
което следвало да е одобрено от кредитора и да отговаряло на описаните в чл.20,ал.З от
договора изисквания, като кредиторът не можел да откаже необосновано одобрение на
физическо лице, което отговаряло на тези условия. Общата дължима сума, която ищецът
следвало да върне била в размер на 1 085,56 лв., от които 500 лв. главница и 117,86 лв.
лихва, при условие, че предоставил в срок до 3 работни дни от сключване на договора
поръчителство. В случай, че не представил обезпечението по чл.20, то съгласно чл.10 от
договора, ищецът дължал на ответника неустойка в размер на 3,90 лв. плюс 0,260 % от
1
усвоения размер на кредита, за първият ден на забава и 0,260 % от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не бил обезпечен, или 468.00 лв. за целия
срок на договора. Съгласно чл.9,ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор,
въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на плащане. Доколкото договор за потребителски кредит № ... от 29.06.2022 г. бил договор
на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не
противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена в
разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който били нищожни договорите, които
накърнявали добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД
било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип
била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай,
ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била
чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9.
Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се отговорило на
въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави, се считали тези, които водели
до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се
третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални
средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на
другата. В конкретния случай било налице именно такова несъответствие, доколкото на
ищеца било вменено задължение да представи обезпечение под формата на поръчителство
на едно физическо лице, което обаче следвало да е одобрено от ответника, като в противен
случай дължал неустойка. По отношение на сключения между страните, договор за
потребителски кредит следвало да се прилагат правилата на Закон за потребителския кредит
. В ЗПК било посочено изчерпателно какво следвало да е съдържанието на договора за
кредит. Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а ал.2
посочвала, че кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл.10а, ал.4 от ЗПК видът, размерът
и действието, за което се събирали такси и/или комисиони, трябвало да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В чл.10 от договора било посочено, че при
непредставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в
размер на 3,90 лв. плюс 0,260 % от усвоения размер на кредита, за първият ден на забава и
0,260 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не бил
обезпечен, като общата сума предвидена при непредставяне на поръчителство била 468,00
2
лв. В чл.12 се посочвало, че неустойката се изплащала на падежа на всяка вноска. В Глава
четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откажел сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така
клаузата, съдържаща се в чл. 20 във връзка с чл.10 от Договора, според която се дължала
неустойка при непредставяне на обезпечение в срок до 3 работни дни от сключването на
договора чрез поръчителство на едно физическо лице, се намирала в пряко противоречие с
преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя. Претендираната
неустойка в размер на 3,90 лв. плюс 0,260 % от усвоения размер на кредита, за първият ден
на забава и 0,260 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът
не бил обезпечен, предвиждала задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на обезпечение под формата на поръчителство. Такава уговорка се
явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат кредит получавал
имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престирало от
негова страна, респективно да извършил допълнителни разходи по кредита, което водело до
неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл.16 от ЗПК оценката на
платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва
след предоставяне на исканите обезпечения се сключва договора за кредит. Чрез цитираната
клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение на кредита, след като
той вече бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараствал, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Същевременно задължението за неустойка
възникнало въз основа на задължение, което не било свързано пряко с претърпени от
кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата
противоречила на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В
този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със
закона съдът следил служебно, като валидността й се преценявала към момента на
сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. С нея се постигало
и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвиждала, че при забава се дължала само обезщетение в размер на законната лихва, а с
процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение - непредставяне на поръчителство на едно физическо лице, от което пряко обаче
не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка
били, че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо.
Поради това клаузата за неустойка, предвидена в чл.10 от договор за потребителски кредит
3
№ ... от 29.06.2022 г. била нищожна. От друга страна в чл.19, ал.4 от ЗПК било посочено, че
максимално допустимия процент на разходите на годишна база по потребителските кредити
следвал да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считали за нищожни. Посочената в чл.10 от Договора неустойка, не била включена
в процента на разходите на годишна база, поради което била добавена, то тя щяла да
надхвърли размера предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК., което отново обуславяло, че клаузата
противоречала на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Съгласно чл. 21 ал. 1
от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, била нищожна. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал
само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното, ищецът не дължал заплащане на неустойка за непредставяне на
обезпечение под формата на поръчителство на едно физически лице, тъй като клаузата за
неустойка, противоречила на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето и водела до заобикаляне на закона за потребителския
кредит, поради което същата се явявала нищожна. Към датата на подаване на исковата молба
в съда, ищецът изплатил изцяло задължението си по договор за потребителски кредит № ...
от 29.06.2022 г., като на 26.10.2022 г. заплатил сума в размер на 713,57 лв., с която заплатил
500 лв. главница, 61,11 лв. лихви за периода 26.06.2022 г. до 26.10.2022 г. и неустойка в
размер на 152,46 лв. Предвид неравноправния характер на клаузата, предвиждаща
заплащане на неустойка и невключването й при изчисляването размера на ГПР, ищецът
дължал връщане само на главницата по договора за кредит, като заплатените над главницата
суми, подлежали на възстановяване. Ответното дружество следвало да възстанови суми в
размер на 213,57 лв., като получени без основание по недействителен договор на осн. чл.23,
във вр. с чл.22 във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 — 9
от ЗПК и чл.26,ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Ищецът моли съда да осъди „МАКРОАДВАНС” АД да
заплати на Д. П. М., сумата в общ размер на 213,57 лв., представляваща платена без
основание недължима сума за периода на ползване на заемната сума по договор за
потребителски кредит № ... от 29.06.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Претендира разноски.
Ответникът „МАКРОАДВАНС” АД, гр. София заявява, че действително между
ищеца и „Макроадванс“ АД бил сключен процесният договор за кредит, съгласно който на
ищеца била отпусната сума в размер на 500 лева. Не оспорва, че на 26.10.2022г. ищецът
заплатил сума в общ размер от 713.57 лева, с която погасил напълно задължението си,
произтичащо от сключения между страните договор за потребителски кредит № ... от
29.06.2022 г. По същество предявеният иск бил неоснователен и недоказан. Разпоредбата на
чл.11, т.10 от ЗПК регламентирала, че при сключване на договора следвало да се уговори
4
годишният процент на разходите по кредита, включващ общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Процесният договор за кредит бил сключен при годишен процент на разходите в размер на
49.65 % и същият бил изчислен съгласно Закона за потребителския кредит. Съгласно
действащото законодатеслтво, единствено бил уреден максималният размер на годишният
процент на разходите по сключените договори за потребителски кредит и същият не
следвало да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задлжения,
определена с постановление на Министерски съвет. Доколкото в годишния процент на
разходите по договорите за кредит се включвали всички разходи по кредита (включително и
уговорената договорна лихва), той не надвишавал нормативно определения максимален
размер. Размерът на ГПР се изчислявал съгласно чл. 19 ал. 2 от Закона за потребителския
кредит, а именно: по формула, съгласно приложение №1, като се вземали предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Посочените от ищеца
клаузи не били нищожни, доколкото били спазени изискванията на закона за размера на
годишният процент на разходите. Неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако
единствената й цел, за която била уговорена излизала извън рамките на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съгласно чл. 10 от Договора за
потребителски кредит, кредитополучателят дължил неустойка с обезщетителен характер, в
случай че не представил обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20, ал.2 от
настоящият договор. Същата се дължала, поради неосигуряването от страна на
кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на едно физическо лице,
което да отговаряло на поставените в общите условия изисквания. Като клауза, уговорена в
договора, неустойката била проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговаряли предварително размера на обезщетението, което
щяла да заплати неизправната страна, в случай че не изпълнила своите задължения, без да
било необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка била ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не можело да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави. Уговорената такава между двете страни била в размер,
който бил изцяло съобразен със законовите изисквания и бил изчислен съгласно условията в
договора. Освен това, договорената неустойка не водела до неравноправие на страните,
защото чрез нея кредиторът обезпечавал и гарантирал своето вземане, без да поставял в
неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора, изразил
своята воля за съгласие, се задължавал да върне съответната сума. При положение, че
присъщ за неустойката бил предварително определен в договора размер на вредите от
неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да било необходимо те да се
доказват, било допустимо отнапред да се уговорил и начин за разсроченото й плащане в
случай на такова неизпълнение. От уговорка за разсрочено плащане на неустойката не
5
можел да се направи извод, че страните отнапред приели, че задължението, чието
неизпълнение било скрепено с неустоечна клауза, нямало да бъде изпълнено и че поради
това в действителност с тази клауза се уговаряло заплащане на суми, които да водели до
надвишаване на максимално допустимия ГПР съгласно императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК при заобикаляне на тази разпоредба. Неустойката била за неизпълнение на
конкретно договорно задължение, а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на
задължението да върнел главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата
на чл. 19. ал. 3. т. 1 от ЗПК тя не се включвала в ГПР по кредита и нейният размер не водел
до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19. ал. 4 от ЗПК, което
съгласно чл. 19. ал. 5 от ЗПК да обусловило нищожността на тази уговорка за неустойка. В
съдебната практика се приемало, че възможността за обявяване на неустойката за нищожна,
поради накърняване на добрите нрави било допустимо единствено, ако тя била уговорена в
много голям размер /например 3 или 5 % на просрочен ден/ и нямало краен срок за
изчислението й, което категорично не било налице в настоящия случай. Всеки порок или
недостатък, който водел до недействителност на даден договор или на отделна негова
клауза, трябвало да съществува към момента на сключването му. Неустойката обаче,
съдържала предварителна и конкретна оценка на вредите, които евентуалното неизпълнение
може да причини. Правно неоправдано било една действителна при сключването на
договора клауза, впоследствие да се трансформирала в нищожна, поради настъпване на един
неправомерен юридически факт - виновното неизпълнение на кредитополучателя.
Допустимостта за обявяване на прекомерната по размер неустойка за нищожна не
съответствало на нейната функция, тъй като при уговарянето й се придвиждало, че се дължи
единствено в хипотеза на виновното неизпълнение на длъжника, а размерът й се определял
от продължителността на неизпълнение. При наличие на възможност за длъжника да се
освободил от договорната отговорност на основание нищожността на неустоечната клауза,
той индиректно се стимулирал не към изпълнение, а към неизпълнение. Съгласно
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не влечала нищожност на
договора в цялост. В конкретния случай договорът можел да бъде сключен без клаузата за
неустойка, която по никакъв начин не засягала уговорките в останалата част, поради което
нямало основания договорът да се приемел за недействителен. С постъпилата сума в размер
на 713.57 лева, ответникът погасил както следва: главница - 500 лева, неустойка - 152.10
лева, 59.77 лева - договорната лихва, 1.70 лева - законна лихва за забава, с оглед на което
ответникът не дължал връщане на претендираната сума от 213.57 лева, доколкото същата не
се явявала получена без правно основание а била заплатена по валидно сключен договор за
кредит. В условията на евентуалност, ответникът не дължал връщане на сумата в пълния й
претендирай размер, защото дори да се приеме, че клаузата за неустойка била нищожна, то
тя не влечала нищожност на договора в цялост и на връщане подежала единствено
заплатено за неустойка в размер на 152.10 лева. Ответникът моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
6
страните, намери за установено следното.
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена
парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква
вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на
основание за това имуществено разместване.
По делото не е спорно, а и от представеното платежно нареждане се установява, че
ищецът е заплатил на ответника сумата 213,57 лв. за неустойка по Договор № .../29.06.2022
г. за потребителски кредит. С оглед на това съдът намира за доказано даването от ищеца и
получаването от ответника на паричната сума, предмет на иска.
По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената
тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за
съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия
състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът
следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са:
Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от
13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на
ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./.
Съгласно чл.10 от договора ищецът е длъжен да заплати неустойка, в случай че не
представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20 от договора –
поръчителство на едно физическо лице. Неустойката е в размер в размер на 3,90 лв. плюс
0,260 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,260 % от усвоения размер
на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Ищецът се позовава на нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-
етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили
се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за всички
правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не
само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили
израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
7
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на
добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна
и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена
от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по чл.10 от Договор №
.../29.06.2022 г. за потребителски кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави -
чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Отделно от това следва да се отбележи, че в случая спорното материално
правоотношение попада в обхвата на легалната дефиниция на договора за потребителски
кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед
на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
8
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер между 49,65 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено вземането
за неустойка. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по
чл.10 от договора, тъй като размерът на неустойката съгласно погасителния план е 468 лв. и
е почти равна на главното задължение на кредитополучателя. С това допълнително плащане
се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които са били
предварително известни на заемодателя, доколкото сключването заплащането на неустойка
при непредставяне на поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит.
Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се има предвид, че неустойката надвишава
значително по размер договорната лихва, то включването й при определяне размера на ГПР
би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до
заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на
ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер
на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 213,57 лв. -
платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит и нищожността неустоечната клауза. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК,
9
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Разпоредбата на чл.34 ЗЗД също предвижда реституция на даденото по нищожна сделка.
При тези обстоятелства се налага изводът, че липсва основание за задържане от
ответника на получената от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1
ЗЗД сума в размер на 213,57 лв. за неустойка по Договор № .../29.06.2022 г. за потребителски
кредит и същата следва да бъде върната на ищеца. Ето защо предявеният иск за заплащане
на получена без основание парична сума, представляваща неустойка по 10 от Договор №
.../29.06.2022 г. за потребителски кредит, е основателен и следва да бъде уважен изцяло в
претендирания размер 213,57 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на иска – 12.03.2024 г., до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва
да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7, ал.2, т.1
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на
адвоката на ищеца се следва сумата 400 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ ЕООД, гр. София, р-н Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147,
ап.14, ЕИК *********, представлявано от В.Г.С., да заплати на Д. П. М. от гр.Стара Загора,
..., ЕГН ********** сумата 213,57 лв., дадена без основание като неустойка по чл.10 от
Договор № .../29.06.2022 г. за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази
сума от 12.03.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 50 лева, представляваща
разноски по делото.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ ЕООД, гр. София, р-н Средец, ул. „Г. С. Раковски” 147,
ап.14, ЕИК *********, представлявано от В.Г.С., да заплати на адвокат В. С. М. от АК –
Варна, със служебен адрес: гр.Плевен, ..., с личен номер ********** сумата 400 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Присъдените суми могат да се заплатят по следните банкови сметки: в полза на Д. П.
М. - IBAN: ...; в полза на адв. В. С. М. - IBAN: ....
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
10
11