Р Е Ш Е Н И Е №
25.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
7026 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 143619 от 17.06.2019 г. по гр.д. № 14329/ 2018 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 234910 от 07.10.2019 г., Софийски районен съд, 144
състав осъдил Г. Ф., БУЛСТАТ *********, да заплати на Б.Н.К., ЕГН **********, на
основание чл. 557, ал. 2, б. „а“ КЗ сумата от 2 000 лева - обезщетение за
неимуществени вреди от случило се на 16.08.2017 г, около 22:50 часа в гр.
София, бул. „Ф. Аврамов“ в кръстовище с ул. „Бъдник“ ПТП, при което водачът на лек
автомобил „Ситроен Ц5“ с рег. № *********– А.И.С., нарушил правилата за
движение по пътищата, като при маневра наляво не изчакал и станал причина за
сблъсък с насрещно движещия се водач на МПС „Ямаха РЖ“ с рег. №*********– Б.Н.К.,
ведно със законовата лихва за забава от датата на увреждането – 16.08.2017 г., до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърлил иска за разликата над
2 000 лв. до пълния му предявен размер от 12 000 лв. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 283 лева –
разноски по делото съразмерно с уважената част; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
е осъден да заплати на ответника сумата 104 лева – разноски съразмерно с
отхвърлената част. Решението е постановено при участието на А.И.С., като трето
лице помагач на ответника.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете главни страни.
Ищецът Б.Н.К. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен за
разликата над 2 000 лв. до пълния му предявен размер от 12 000 лв., с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. В нарушение
на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, първоинстанционният съд
определил обезщетение в занижен размер за претърпените от ищеца неимуществени
вреди, установени от заключението на СМЕ и свидетелските показания. Всяко от
претърпените травматични увреждания довело до затруднения, болки и страдания за
ищеца, и предвид преживения психически стрес, по всяка вероятност цял живот щял
да бъде повлиян от случилото се в отрицателен аспект. Следвало да се вземе
предвид и икономическата и обществена конюнктура в страната не само към момента
на ПТП, но и към настоящия момент. От влизане в сила на КЗ лимитите на
отговорността на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите била увеличена неколкократно. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо това
постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за
двете инстанции.
Насрещната страна по жалбата Г. Ф.с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата на ищеца и моли съда да потвърди решението в отхвърлителната му
част. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Г. Ф.обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е
присъдена законна лихва върху обезщетението от 2 000 лв. от датата на ПТП
– 16.08.2017 г., до завеждане на исковата молба в съда на 01.03.2018 г., с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В нарушение на чл. 558, ал. 1 КЗ районният съд присъдил законна лихва върху
главницата от датата на ПТП. Датата, от която Ф.ът дължал лихва за забава била
нормативно определена и тя била от момента на произнасяне, който в случая бил
установен – 14.02.2018 г. – писмо изх. № 24-01-752/14.02.2018 г., което твърди
да е приложено като доказателство по делото. В случая обаче считал, че не
следвало да дължи лихва за забава преди датата на подаване на исковата молба в
съда, тъй като видно от цитираното писмо било, че от ищеца били искани
доказателства, установяващи основанието и размера на извънсъдебната му
претенция, които той не представил. Т.е. Ф.ът не бил изпаднал в забава, а бил
поставен от ищеца в обективна невъзможност
да се произнесе и да определи и изплати извънсъдебно обезщетение за
неимуществени вреди. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение в атакуваната от него част. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Насрещната страна по жалбата на ответника - Б.Н.К., с отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК заявява, че жалбата на ответника е частично основателна, като
лихвата следвало да се дължи от датата на сезиране на Гаранционния Ф.със
заявление – 17.11.2017 г. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ответника - А.И.С., не взема становище по жалбите.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 557, ал.
1, т. 2, б. „а“ КЗ за сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, причинени на
ищеца при ПТП, състояло се на 16.08.2017 г. в гр. София по вина на водача на лек
автомобил „Ситроен Ц5“, рег. № *********– А.И.С., чиято гражданска отговорност към
момента на ПТП не била застрахована. Съгласно уточнението на исковата молба с
молба от 20.03.2018 г., ищецът претендира законната лихва върху главницата,
считано от 15.02.2018 г. – деня, следващ произнасянето на Гаранционния Ф., до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск по основание и размер. Твърдял е, че е отказал плащане
на обезщетение поради непълнота на представените от ищеца доказателства, а
такива не били представени и по делото. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в
частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата от 2 000 лв. за
периода от датата на ПТП – 16.08.2017 г., до 14.02.2018 г. включително.
Съгласно уточнението на исковата молба, ищецът претендира законна лихва от 15.02.2018 г., поради което в
нарушение на диспозитивното начало в процеса районният съд е присъдил такава за
периода от 16.08.2017 г. до 14.02.2018 г. вкл. В тази част решението е
процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено.
В останалата обжалвана част, макар районният съд да е допуснал в
диспозитива техническа грешка относно правната квалификация на претенцията –
чл. 557, ал. 2, б. „а“ КЗ (ал. 2 няма б. „а“) вместо правилната чл. 557, ал. 1,
т. 2, б. „а“ КЗ (посочена в мотивите), съдът е разгледал правопораждащите
спорното право факти и решението е допустимо. Въззивният съд го намира обаче за
частично неправилно по следните съображения:
Съгласно
чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, Гаранционният Ф.изплаща
на увредените лица от Ф.а за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и неимуществени
вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество,
причинени на територията на Република България, на територията на друга държава
членка или на територията на трета държава, чието национално бюро на
застрахователите е страна по Многостранното споразумение, от моторно превозно
средство, което обичайно се намира на територията на Република България и за
което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. Съгласно чл. 558, ал. 5 КЗ, увреденото лице може да предяви
претенцията си за плащане пред съда, ако Гаранционният Ф.не е платил в срока
по чл. 496,
откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на
определеното обезщетение, като се прилага и чл. 380.
В случая първоинстанционното решение в необжалваната му
осъдителна част е влязло в сила и същото със сила на пресъдено нещо установява
наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Спорен
пред настоящата инстанция е само въпросът какъв е справедливият размер на
обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД с оглед доказаните по делото вреди,
както и въпросът от кой момент е дължима лихва върху обезщетението. Предвид
частичното обезсилване на решението, спорен е въпросът дали лихвата се дължи от
претендирания от ищеца момент - 15.02.2018 г., или от завеждане на исковата
молба в съда на 01.03.2018 г. Заявеното от ищеца за първи път във въззивното
производство, че лихва се дължала от датата на сезирането на Ф.а - 17.11.2017
г., не следва да се обсъжда предвид направеното с молбата от 20.03.2018 г.
уточнение на тази претенция.
От приетата медицинска документация и изготвеното въз
основа на нея и след личен преглед на ищеца заключение на СМЕ се установява, че
след процесното ПТП ищецът е бил приет по спешност в УМБАЛ „Св. Анна“ с
диагноза: Контузия на стъпало, охлузни рани на двете длани, контузия с оток и
кръвонасядане в дясна половина на гърба, контузия в поясно - кръстната област с
оток, охлузване и кръвонасядане, охлузване на дясното коляно, кръвонасядания и
оток в глезенно – петната област на левия крак. В деня след инцидента, на
17.08.2017г. ищецът е амбулаторно прегледан и е установена контузия на стъпало,
охлузни рани на двете ръце. На същия ден е направено и контрастно рентгеново изследване
и са установени суспектни данни за фрактури на 7 – 8 ребро вдясно дорзално,
като по анамнестични данни на ищеца се касае за стара травма преди ПТП. Вещото
лице е дало заключение, че при процесното ПТП ищецът е получил следните
травматични увреждания: Контузия на стъпало, охлузни рани на двете длани,
контузия с оток и кръвонасядане в дясната половина на гърба, контузия в поясно
– кръстната област с оток, охлузване и кръвонасядане, охлузване на дясното
коляно, кръвонасядане и оток в глезенно – петната област на левия крак. Характерът
на получените увреждания отговаря на механизма на ПТП - при падане на ищеца от
мотоциклета, плъзгане и контакт върху твърд терен. Възстановителният период е
бил до 30 дни, като ищецът е бил в отпуск за временна неработоспособност 14 дни
(видно и от приетия болничен лист). Лечението е било консервативно – с
превръзки на охлузванията и раните и приемане на обезболяващи.
Съдът кредитира заключението на СМЕ като обективно и компетентно.
Същото не е оспорено от страните.
Свидетелката С.П., която живее с ищеца на съпружески
начала установява, че вечерта, когато се случило ПТП, й се обадил техен
приятел, който й казал, че Б. претърпял тежко ПТП с мотоциклета. Отишла на
мястото в кв. „Младост“, където бил моторът, бил много счупен, а Б. вече бил
откаран в болница. Когато отишла в болницата й казали, че ищецът не е в много
добро състояние. След прегледа го освободили. Б. не изглеждал добре, бил силно
блед, изпитвал силни болки в крака, кръста, дясната страна на кръста, гърбът му
бил много поразен. На левия крак изобщо не можел да стъпи, бил отекъл, дясното
коляно също много го боляло. Имал охлузвания и кръвонасядания по гърба. Не
можел да се движи, изпитвал много силни болки. В болницата бил час или два,
докато му направят всички изследвания. След ПТП се наложило да излезе в
болничен. Не можел да се обслужва сам, двете длани на ръцете му били много
поразени и не можел да прави нищо с тях, което наложило свидетелката да си
вземе отпуск, за да може да се грижи за него. Около 10 дни ищецът не бил в
състояние да се грижи за себе си. От инцидента имал белези в областта на крака,
кръста, доста сериозни видими белези от дясната страна на кръста, както и на
гърба, на дясното коляно, както и на левия глезен. При промяна на климата
изпитвал болки в областта на глезена, на кръста и на коляното. След
катастрофата бил доста изплашен, през нощта се будел от силни болки и повече от
седмица бил на обезболяващи. След инцидента вече не управлявал мотоциклет,
защото се страхувал, управлявал автомобил.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, кредитира като
цяло показанията на свидетелката като преки, достоверни и кореспондиращи с
останалите събрани доказателства.
По размера на обезщетението:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Според т. 11 на ППВС № 4/1968 г., както и съгласно
константната практика на ВКС (решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г.,
решение № 93/26.03.2011 г. по т.д. № 566/2010 г., ІІ ТО, решение № 59/29.04.2011
г. по т.д. № 635/2010 г., ІІ ТО, решение № 25/17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г.,
ІІ ТО, решение № 111/01.07.2011 г. по т.д. № 676/2010 г., ІІ ТО, решение №
16/06.03.2012 г. по т.д. № 461/2011 г., ІІ ТО, решение № 129/29.11.2012 г. по
т.д. № 346/2011 г., ІІ ТО и др.), понятието „справедливост” по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това могат да бъдат обемът,
характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на
търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за
увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване на здравето,
осакатявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези телесни и
психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и
страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални
изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен
период от време. Съгласно константната съдебна практика, при определяне на
справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да
се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Въззивният съд, като взе предвид броя, вида и характера на причинените на
ищеца при процесното ПТП травматични увреждания - контузия
на стъпало, охлузни рани на двете длани, контузия с оток и кръвонасядане в
дясната половина на гърба, контузия в поясно – кръстната област с оток, охлузване
и кръвонасядане, охлузване на дясното коляно, кръвонасядане и оток в глезенно –
петната област на левия крак; търпените
от ищеца болки и страдания в резултат на травмите; възстановителния период от до
30 дни, като по-интензивни и налагащи прием на обезболяващи са били болките в
първите 10 дни; фактът, че след 14 дни отпуск за временна неработоспособност
ищецът се е върнал на работа; търпените в първите 10 дни след ПТП битови
неудобства, негативни психически и емоционални изживявания; че от травмите са
останали белези, както и възрастта на пострадалия към датата на ПТП - 32
години, намира, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер
на 3 000 лв.
За неоснователни съдът намира доводите в жалбата на ищеца
справедливият размер на обезщетението да е 12 000 лв. От заключението на
СМЕ се установи, че данните за фрактури на 7 и 8 ребро са от стари травми;
Ищецът е изпитвал по-интензивни болки и битови неудобства в първите 10 дни след
инцидента, а след 14 дни отпуск се е върнал на работа, като напълно се е
възстановил в период до 30 дни, като няма данни за настъпили трайни увреждания.
По делото не са ангажирани доказателства и в резултат на ПТП ищецът да е имал
негативни психически изживявания, по-големи от обичайните в такива случаи. Само
по себе си обстоятелството, че след
ПТП ищецът вече не карал мотоциклет, а само автомобил, не може да обуслови
такъв извод. Установените лимити на застрахователна отговорност нямат
самостоятелно значение и не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД, а следва да бъдат съобразени като израз на
икономическите условия към релевантния момент - моментът на настъпване на
увреждането. В случая въззивният съд намира, че предвид доказаните по делото
вреди, обезщетение от 3 000 лв. е съобразено и с обществено-икономическата
конюнктура в страната към момента на увреждането – 16.08.2017 г.
Поради частично несъвпадение на изводите на въззивния съд
с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която искът с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ е
отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до 3 000 лв. и вместо това бъде
постановено друго, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 1 000 лв. Съответно
решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати
на ответника разноски за първоинстанционното производство над сумата от 93.75 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски за първата инстанция в размер на още 140.75 лв.
Доводите в жалбата на въззивника-ответник за недължимост
на лихви за периода от 15.02.2018 г. (от която дата са претендирани) до деня,
предхождащ завеждането на исковата молба в съда – 28.02.2018 г., съдът намира
за неоснователни.
Според 558, ал. 1 КЗ, лихвите за забава върху изплащането
от Гаранционния Ф.обезщетение се изчисляват и изплащат при спазване на чл. 497 КЗ; За определянето и изплащането на обезщетенията от Гаранционния Ф.съответно
се прилагат глава четиридесет
и шеста и глава четиридесет
и седма – ал. 2 на чл. 558; Според ал. 3, събирането на допълнителни
доказателства, определянето на размера и изплащането на обезщетението на
увреденото лице се извършва от Гаранционния Ф.съгласно ал. 2.
Съгласно разпоредбата на чл. 497, ал. 1 КЗ, към която чл.
558, ал. 1 КЗ препраща, застрахователят (респ. Гаранционният Ф.) дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал. 3;
2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен
в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от
застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3.
Според разпоредбите на чл. 496, ал. 1 и ал. 2 КЗ, които
следва да се прилагат съответно, срокът за окончателно произнасяне по претенцията
от Гаранционния Ф.не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване,
като в този срок той трябва да определи и изплати размера на обезщетението, или
даде мотивиран отговор по предявените претенции – когато отказва плащане, или
основанието на претенцията не е било напълно установено, или размерът на
вредите не е бил напълно установен. Ал. 3 на чл. 496 предвижда, че застрахователят
(съответно Гаранционният Ф.) не може да откаже да се произнесе по основателността
на претенция за обезщетение, когато за удостоверяването на пътнотранспортно
произшествие е бил представен някой от изброените в т. 1 до т. 5 документи,
между които по т. 2 - протокол за пътнотранспортно произшествие. Когато
документите по ал. 3 са недостатъчни за удостоверяване на съществени
обстоятелства във връзка с настъпването на пътнотранспортно произшествие,
застрахователят може да изисква представянето на документи и доказателства,
изготвени от други компетентни органи или лица – ал. 4 на чл. 496.
В случая по делото не се спори и се установява, че на
17.11.2017 г. ищецът е подал заявление до Гаранционния Ф.. Като приложение към
заявлението са описани протокол за ПТП, медицинска документация и извадка от ИР
на ГФ. Не се спори също, че на 14.02.2018 г., в тримесечния срок по чл. 497 ал.
1 КЗ, Ф.ът е отказал плащане. Противно на поддържаното в жалбата на ответника,
писмото, в което е обективиран този отказ, не е представено по делото, нито има
данни, че ответникът е изисквал от ищеца допълнителни доказателства извън
приложените към заявлението му. Поради това, и с оглед диспозитивното начало в
процеса, лихва за забава се дължи от ответника от момента, от който е
претендирана – 15.02.2018 г., до окончателното плащане.
Поради това
решението в частта му относно законната лихва върху обезщетението следва да
бъде потвърдено в допустимата му обжалвана част за периода 15.02.2018 г. –
28.02.2018 г. вкл.
По разноските за въззивното производство: И двете страни
са претендирали разноски, каквито им се следват съразмерно с уважената и
отхвърлената част от жалбите. Доказано направените от въззивника – ищец разноски
са в размер на 240 лв. – държавна такса, и съразмерно с уважената част от тази
жалба въззивникът-ответник му дължи 24.00 лв.; Въззивникът-ответник е заплатил
държавна такса в размер на 25 лв. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. – за защита срещу жалбата на
ищеца, и на 100 лв. – за въззивната жалба на ответника. Съразмерно с уважената
и отхвърлената част от жалбите, въззивникът – ищец следва да му заплати
разноски в размер на 188.11 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 143619 от 17.06.2019 г., постановено по гр.д. № 14329/2018 г. на
Софийски районен съд, 144 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
234910 от 07.10.2019 г. в частта, с
която Г. Ф., БУЛСТАТ *********, е осъден да заплати на Б.Н.К., ЕГН **********,
законната лихва за забава върху главницата от 2 000 лв. за периода от
датата на увреждането – 16.08.2017 г., до 14.02.2018 г. включително, като
недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 143619 от 17.06.2019 г., постановено по гр.д. № 14329/2018 г. на
Софийски районен съд, 144 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
234910 от 07.10.2019 г. в частта, с
която предявеният от Б.Н.К., ЕГН **********, срещу Г. Ф., БУЛСТАТ *********,
иск с правно основание чл. 557 КЗ е отхвърлен за разликата над 2 000 лв.
до 3 000 лв., както и в частта,
с която Б.Н.К., ЕГН **********, е
осъден да заплати на Г. Ф., БУЛСТАТ *********,
разноски за първоинстанционното производство над сумата от 93.75 лв., и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. Ф., ***, да заплати на Б.Н.К.,
ЕГН **********,***, на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ сумата от още 1 000 лв. (хиляда лева),
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, състояло се на
16.08.2017 г. в гр. София, заедно със законната лихва върху тази сума от
15.02.2018 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 143619 от 17.06.2019 г., постановено по гр.д. № 14329/2018 г. на
Софийски районен съд, 144 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
234910 от 07.10.2019 г. в частта, с
която предявеният от Б.Н.К., ЕГН **********, срещу Г. Ф., БУЛСТАТ *********,
иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ е отхвърлен за разликата
над 3 000 лв. до 12 000 лв., както
и в частта, с която Г. Ф.,
БУЛСТАТ *********, е осъден да заплати на Б.Н.К., ЕГН **********, законна лихва
за забава върху обезщетението от 2 000 лв. за периода от 15.02.2018 г. до
28.02.2018 г. включително.
ОСЪЖДА Г. Ф., ***, да заплати на Б.Н.К.,
ЕГН **********,***, на основание чл. 78 ГПК сумата от още 140.75 лв. (сто и четиридесет лева
и 75 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното производство, и
сумата 24.00 лв. (двадесет и четири лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Б.Н.К., ЕГН **********,***, да
заплати на Г. Ф., ***, на основание чл. 78 ГПК сумата 188.11 лв. (сто осемдесет и осем лева и 11 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 14329/2018 г. на Софийски
районен съд, 144 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на А.И.С., ЕГН **********,
като трето лице помагач на страната на въззивника – ответник Г. Ф..
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.