№ 5901
гр. София, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Златка Чолева
Членове:К. Мазгалов
Цветелина Ал. Костова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от К. Мазгалов Въззивно гражданско дело №
20241100501059 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20090897 от 16.05.2023г., постановено по гр.дело №36992/2020г. по описа
на СРС, ГО, 151 с-в, са отхвърлени предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
******* срещу К. В. В. с ЕГН:********** и Е. В. В. с ЕГН:********** искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.150, ал.1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: за сумите от по 638,77 лв.- главница,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода от м.05.2016г. до
м.04.2019г. и сумите от по 18,87 лв. за дялово разпределение за периода от 01.02.2017г. до
30.04.2019г., ведно със законната лихва върху главниците за периода от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 05.03.2020г. до окончателното
изплащане, както и за сумите от по 88,06 лв.- законна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 24.02.2020г. и сумите от по 3,59 лв.- законна
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.03.2017г. до
24.02.2020г. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца- “Т.С.”ЕООД с ЕИК:*******
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че по делото били
представени здоказателства, че наследодателят на ответниците е собственик на
топлоснабдения имот и съответно- ответниците са потребители на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Твърди допуснато процесуално
1
нарушение от първостепенния съд в тази връзка. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете- уважени изцяло. Претендира направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по жалбата и в производството пред първата инстанция, първият лично, а
вторият- чрез назначения от съда особен представител, с подадените в срок отговори на
въззивната жалба оспорват същата като неоснователна и излагат подробни съображения за
правилност на обжалваното решение. Твърдят, че не са допуснати процесуални нарушения и
не е установено наличието на облигационно правоотношение между страните по делото. Не
претендират разноски за въззивната инстанция.
Третото лице- помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Основният спорен във въззивното производство въпрос е свързан с това дали между
страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди през исковия период.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение №2/2017г. на ВКС по т.д.№2/2017г. на ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР–
чл.150, ал.1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови
нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ /чл.149,
чл.150, чл.153, ал.1 и §1 ДР/, които регламентират страните по договора при публично
известни общи условия. Съгласно чл.149 и чл.150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР
ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който купува енергия за собствени
битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год. редакции на чл.
149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за
2
битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за
домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и
ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се
извършва въз основа на писмен договор /чл.138, ал.1 ЗЕ и чл.29–36 от Наредба №16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие
договор при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на
топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди
ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия
за битови нужди.
Въззивният съд приема, че съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по
делото не обуславя несъмнения и категоричен извод, че ответниците са титуляри на вещни
права по отношение на процесния недвижим имот, както твърди въззивникът- ищец. С
отговорите на исковата молба ответниците изрично са оспорили това обстоятелство. Съдът
изрично е указал при разпределяне на доказателствената тежест между страните с
определението по реда на чл.140 от ГПК, че в тежест на ищеца е да установи наличието на
облигационно правоотношение между страните, в това число и правото на собственост
върху топлоснабдения имот. Единственият представен по делото документ в тази връзка е
писмо от СО- „Надежда“ до ищеца, в което се посочва, че процесният топлоснабден имот
бил закупен от В.Ц. В. и И.Ц. В.а на 10.07.1970г. Така представеният документ е частен по
смисъла на чл.180 от ГПК и не удостоверява правото на собственост на ответниците или
дори на техните наследодатели. В този смисъл и при правилно приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест,
първоинстанционният съд е приел, че ответниците не притежават качеството на потребители
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на закона. Това обстоятелство е
правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало
да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
3
От друга страна не се установява първостепенният съд да е допуснал каквото и да било
процесуално нарушение при разглеждането на спора.
Следователно ответниците не дължат на ищцовото дружество претендираните суми по
предявените искове. Релевираните претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски, а ответниците по
жалбата и в производството пред първата инстанция не претендират такива.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20090897 от 16.05.2023г., постановено по гр.дело
№36992/2020г. по описа на СРС, ГО, 151 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
“Т.С.”ЕООД.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4