РЕШЕНИЕ
№ 1864
гр. Варна, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Стаматов
при участието на секретаря Ана Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Мартин Стаматов Гражданско дело №
20213110115032 по описа за 2021 година
Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от Д. М. ЗЛ., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр.В., ж.к В. В., бл.***, вх. *, ап.***, с която се
претендира да бъде прието за установено по отношение на „С." ****, ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление в гр. Н. п., ул. „В. Л. " №***, вх.*, ет. *, ап. *, че е
нищожна клаузата на т.17 ал.1 от Договор за потребителски кредит № ****, за
заплащане на неустойка в размер на 751.77 лева, като накърняваща добрите нрави, а в
условието на евентуалност поради неравноправността й по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
В исковата молба се сочи, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем от ****г. Съгласно чл.1 от Договора за
кредит кредитодателят предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 600.00
лева, а кредитополучателят се задължава да върне сумата от 750.35 лева. ГПР по
кредита е в размер на 42.58 %, а ГЛП 36 %. Съобразно чл.17 ал.1 от договора, ако
заемателят не предостави в 3-дневен срок от датата на сключване на договора
обезпечение изразяващо си в поръчителство на трето лице или банкова гаранция,
дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, а съгласно ал.2 неустойката се заплаща с всяка погасителна
вноска. На това основание на заемателя е начислена неустойка в общ размер на 751.77
лева, разпределена на 12 месечни вноски към дължимата главница и лихва по Договора
1
за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска е 125.18 лева. Счита,
че клаузата за неустойка, предвидена в чл.17 от Договор за предоставяне на кредит е
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143
ЗЗП поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение водеща до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане
неоправдана изгода на кредитора. Сумата за неустойка е повече от кредита, което
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост предвид неоснователното
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г.
на ВКС по т. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави,
е тази клауза за неустойка, уговорена, извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1
от ЗПК. Счита, че клаузата на чл.17 ал.1 от Договора не е уговорена индивидуално по
смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Тя е част от стандартни и бланкетни,
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да
влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл
е и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Представени са писмени доказателства. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който
предявеният иск се оспорва. Не се оспорва, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по реда на Закона за потребителски кредит (ЗПК),
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), съобразно
договор за паричен заем № *****г., по силата на което ответникът в качеството му на
кредитор е предоставил на ищцата в качеството й на кредитополучател сумата от 600
лева, която следвало да бъде върната съобразно погасителен план за срок от 12 месеца,
с краен падеж 25 март 2022г., при общ размер на задължението от 750.35лв., от които
600.00лв. – главница и възнаградителна лихва от 150.35лв. годишен лихвен процент от
36.00%. и годишен процент на разходите (ГПР) 42.58%. Не оспорва, че в договора за
паричен заем е включена и клауза за неустойка, която намира за валидно уговорената.
Излага възражения, че преди подписване на договора за паричен заем, на ищцата е
2
представен стандартен европейски формуляр, в който изрично било посочено, че при
непредставяне на обезпечение в лицето на поръчител, ще бъде начислена неустойка в
размер равен на процесния. При тези съображения намира, че за клаузата за неустойка
ищцата е била уведомена предварително, преди възникване на облигационното
правоотношение, като е приела това условие на договора. Счита, че клаузата на чл.6 от
договора за паричен заем е индивидуално уговорена с ищцата, като същата е била под
условие, в случай, че не бъде изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение
под формата на поръчител, което обстоятелство е следвало да бъде осъществено в 3
дневен срок от сключване на договора. Счита, че ищцата със собственото си поведение
е допринесла до действието на тази разпоредба от договора, тъй като неустойка се
дължи единствено за периода, в който заемателя реално не е предоставил обезпечение
и причина за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено
виновното поведение на ищеца. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави
следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на
размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. Ответникт е спазил
задължението си да извърши оценка на кредитоспособността на ищеца. На 25.03.2021г.
/денят на кандидатстване и отпускане на кредита/, е извършил справка в Централния
кредитен регистър /ЦКР/ към БНБ, като след това е преценил при какви условия може
да сключи договор с насрещната страна по делото и какви са рисковете. Неустойката е
фиксирана по размер, определен е падежа на плащане на това задължение, като
уговорката реализира свободата на договаряне между страните. Излага възражения,
като посочва, че уговорената неустойка не е включена в ГПР по договора за паричен
заем, намира същата за действителна и непротиворечаща на добрите нрави. Клаузата
не заобикаля нормата на чл. 33 от ЗПК, тъй като тази норма урежда последиците от
забава на изпълнението на главното задължение, но не и на акцесорните.
Задължението за предоставяне на обезпечение представлява непарично задължение, а
законната лихва за забава се дължи единствено при неизпълнение на парично
задължение. Претендират се разноски.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:
От писмените доказателства – копия на договор за кредит с № *****. с
погасителен план; заявка за кандидатстване; уведомление за одобрение на кредита,
линк за активиране на кредита с прикачени СЕФ, извадка от административен панел с
електронно изявление от Д. М. ЗЛ. в качеството на автор и титуляр за потвърждение на
договор за потребителски кредит № *****г. /from ***** to *****)/; справка от ЦКР;
оценка за кредитоспособността; платежно нареждане от С. К., се установява, че: на
****г. между Д. М. ЗЛ., като заемател и „С.-К." *** като заемодател е сключен договор
за кредит за сумата от 600.00 лева. ГПР по кредита е уговорен в размер на 42.58 %, а
ГЛП 36 %. Съобразно чл.17 ал.1 от договора, ако заемателят не предостави в 3-дневен
3
срок от датата на сключване на договора обезпечение изразяващо си в поръчителство
на трето лице или банкова гаранция, дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 %
(нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение, а съгласно ал.2 неустойката
се заплаща с всяка погасителна вноска. На това основание на заемателя е начислена
неустойка в общ размер на 751.77 лева, разпределена в погасителния план на 12
месечни вноски към дължимата главница от 600 лв. ведно с 150,35 лв. лихва, като по
този начин общата месечна погасителна вноска е уговорена на 125.18 лева, а общо
дължимата сума е 1502,12 лева.
Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като
съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявените установителни искове, според изложения от ищеца петитум са
главен с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и евентуален с
правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 143 ЗЗП.
Процесният договор за заем представлява договор за потребителски кредит,
поради което се регулира от нормите на Закона за потребителския кредит и Закона за
защита на потребителите, които са императивни и за спазването им съдът следи
служебно (арг. от чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 7 ал. 3 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение по
тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Задължението на правораздавателния орган да
гарантира законността като основен принцип в гражданския процес е уредено и с
общоевропейския стандарт на закрилата на потребителите, разяснен в практиката на
СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00).
Предвид правната квалификация на исковете, в доказателствената тежест на
ищеца е да установи положителните факти, от които черпи изгодни за себе си правни
последици – пороци водещи до нищожност на т.17 от договора, респ. в тежест на
ответника е да докаже обстоятелството, че по сключения между страните договор е
уговорена действителна и съответстваща на императивните норми на ЗЗД и ЗЗП клауза
за неустойка
По делото е прието на осн. чл. 146 ал. 1 т. 4 ГПК за безспорно и ненуждаещо се
от доказване обстоятелството, че между страните е бил сключен договор за паричен
заем № 679139 / 25.03.2021г., по силата на който ответникът в качеството му на
кредитор е предоставил на ищцата в качеството й на кредитополучател сумата от 600
лева, която следвало да бъде върната съобразно погасителен план за срок от 12 месеца,
с краен падеж 25 март 2022г., при общ размер на задължението от 750.35лв., от които
600.00лв. – главница; възнаградителна лихва от 150.35лв.; годишен лихвен процент от
36.00%. и годишен процент на разходите (ГПР) 42.58%.
Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на
общоустановените нравствено-етични правила на морала. Накърняването на добрите
4
нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава
правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в
гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект
съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с
цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния казус.
В случая неустойката е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, но е предварително предвидена да се
кумулира в точен размер към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката би следвало да
се включи в годишния процент на разходите. Налага се извода, че тази клауза от
договора противоречи на добрите нрави, като директно уговорена във вреда на
потребителя и не отговаряща на изискването за добросъвестност предвид целта й -
заобикаляне изискванията на ЗПК. Това води до нищожността й и като такава на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК - непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
Доколкото, както беше посочено по-горе, съдът е длъжен и служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори /какъвто е и
процесния/, следва в случая да се произнесе, но само в мотивите си по арг. от ТР №
1/2020 от 27.04.2022 год на ОСГТК на ВКС, за съответствието на оспорваната клауза и
със специалната норма на чл. 143 ал. 1 т. 5 ЗЗП /въведено като евентуален иск/,
независимо, че е прието за основателно възражението въведено като главен иск за
противоречието й с добрите нрави по см. на общата норма на чл. 26 ал.1 пр. 3 ЗЗД.
Систематичното тълкуване на чл.10а, чл.19, ал.3 и ал.4 чл. 21, ал.1 от ЗПК
налага извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски
кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но
икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична
услуга, предоставяне на потребителя. Предварително разпределена и пресметна на
отделни вноски неустойка, събирана по начин, идентичен с лихвата несъмнено налага
квалифицирането на това споразумение към потребителски договор като средство за
заобикаляне на императивна забрана и неравноправно разпределяща задълженията по
договора за кредит в ущърб на потребителя на финансови усулги.
Нормата на чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Същевременно претендираното вземане за неустойка, произтича от чл. 6 на договора за
кредит, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че заемателят не предостави в
5
тридневен срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си
посредством поръчителство или банкова гаранция в размер на общо дължимата сума
по договора. Съдът намира, че такава клауза де факто прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, вменени й с нормата на чл. 16 ЗПК, върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Т.е.
клаузата за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, цели да
заобиколи цитираната норма и респективно по силата на чл. 21, ал. 1 ЗПК е нищожна.
Затова нищожна се явява и уговорената неустойка по чл. 17 за неизпълнение на това
договорно задължение. В случая е видно, че неустойката е уговорена и разпределена в
погасителните вноски още при подписване на договора. Допълнително, неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума,
излиза и извън присъщите си функции и цели само и единствено да постигане
неоснователно обогатяване на икономически по силната страна в правоотношението за
сметка на потребителя.
При така изложените доводи искът следва да бъде уважен.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски, които според приложения списък по чл. 80
ГПК и доказателствата за реалното им извършване – вносна бележка за държавна такса
са в общ размер от 50лева. Съобразно приложения договор за правна помощ,
адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА на
представлявалия ищеца адвокат, като съдът предвид фактическата и правна сложност
на спора, вида и обема на извършените процесуални действия по делото, го определя в
минималния размер посочен в чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС – 300 лв.
Действително оказването на безплатна правна помощ не е посочено в представеното по
делото адвокатско пълномощно, но е посочено в приложен по делото изричен писмен
договор между ищеца и процесуалния му представител. От ответника не са наведени
твърдения или представени доказателства, че спрямо ищеца не са налице
предпоставките за приложимост на цитираната разпоредба по ЗА – в т.см. пр.
Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 година на ВКС,
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д. № 2340/2015 г. на ВКС и др.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 3
ЗЗД по отношение на Д. М. ЗЛ., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.В., ж.к. "В. В.",
бл.***, вх. *, ап.***и „С.-К." *, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление в гр.
6
Н. п., ул. „В. Л.“ №**, вх. *** ет. *, ап. * че е нищожна клаузата на т.17 ал.1 от
Договор за потребителски кредит № *****г., за заплащане на неустойка в размер на
751.77 лева, поради противоречието й на добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК "С.-К." ***, ЕИК: *** да заплати на
Д. М. ЗЛ., ЕГН ********** сумата от 50 лева, представляващи разноски по
настоящото дело.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА "С.-
К." *** ЕИК: ****** да заплати на адвокат Д.В. М. от ПАК сумата от 300 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7