Р Е Ш Е Н И Е
№ 260085
гр. Кюстендил, 21.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
КЮСТЕНДИЛСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети декември, през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Костадинова
Елисавета Деянчева
и при участието на съдебен секретар Любка
Николова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева в.гр.д. № 466 по описа на ОС-Кюстендил за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивната жалба на С. Й. П.,
чрез пълномощника й адв. Кр. К. против Решение № 413/2020 г. на Районен съд –
Дупница (ДРС), постановено по гр.д. № 2210/2019 г.
Във въззивната жалба се сочи, че атакуваното съдебно
решение е недопустимо, неправилно и постановено в нарушение на процесуалните
правила. В него липсвали мотиви, а заключението на вещото лице било прието без
да е спазен срокът по чл. 199 от ГПК. Освен това самото заключение не било
обсъдено от съда. Твърди се също, че основанието на установителния иск не било
съответно на посоченото в заповедното производство. Самият договор и
приложимите общи условия били нищожни поради липса на воля и съгласие по см. на
чл. 26 от ЗЗД. Приложените фактури нямали връзка с процесния договор. Оспорва
истинността на договора и дрогите писмени доказателства с искане за откриване
на производство в т.см.
В срока по
чл. 263 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от „Теленор България“ ЕАД, с който се оспорват
изложените в жалбата обстоятелства, като се иска атакуваното решение да бъде
потвърдено.
В съдебно заседание
въззивникът и въззиваемата страна не се изпратили процесуални представители, но
са изразили писмени становища, с които въззивната жалба се поддържа, съотв.
оспорва от ответната по неа страна.
Съдът, след като се запозна с материалите по делото
приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
При извършване на контрол за законосъобразност
и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната
жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред
първата и пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Районен съд-Дупница е бил сезиран с искова молба, депозирана от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ***, против
С.И.П., за установяване съществуването на вземания на
дружеството срещу ответника, които са предмет на издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1769/2019г. по описа на РС-Дупница, в общ размер на
397,67 лева, неплатени абонаментни такси и използвани услуги, за което били
издадени фактури с №№ **********/15.06.2018 г. № **********/15.07.2018 г. и №
**********/15.09.2018 г. съгласно Договор № *********/27.02.2018 г., досежно
ползван от клиента мобилен номер **********, ведно със законната лихва върху всички суми, считано
от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Ответникът е оспорвал исковата претенция, поддържайки
становище, че искът е недопустим, т.к. предмет на заявлението пред ДРС била
сума в размер на 392,67 лв., дължима по Договор за мобилни услуги №
*********/27.02.3018 г., а
предмет на установителния иск суми по фактури, като във всяка фактура били
начислени вземания по различни договори, както сам ищецът сочел в исковата си
молба. Твърдял е още, че искът е и неоснователен. Сочел е, че договор от 3018
г. не бил подписван от ответника. Както договорът, така и общите условия към
него били нищожни по см. на чл. 146 от ЗЗП, а и поради липса на съгласие и воля
по см. на чл. 26 от ЗЗД. Предмет на първите две фактури били суми за дължима
„Такса спиране“, с което било ясно, че услуга не е доставяна. Третата фактура
била за дължима неустойка, както и за телефонен апарат, без твърдения за
предаван такъв.
РС-Кюстендил в постановеното решение по спора е приел,
че са налице всички основания за основателност на претенцията и е постановил
съдебен акт, с който я е уважил.
Преценявайки
гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК,
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта
му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от
надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от
съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо. Налице е издадена заповед за
изпълнение в хода на заповедното производството за
вземането, предмет на настоящата искова молба, против
която е депозирано възражение
по чл. 414, ал. 1 от ГПК в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като е разпоредена процедура по чл. 415 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя по реда на чл. 415 ГПК
са съответни на предприетото оспорване, като е спазен и срокът за
предявяване на установителния иск.
Не се споделя твърдението на въззивника за липса на
идентичност в предявените вземания пред заповедния и в исковото производство.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Целта на тази
законова фикция е да се допусне настъпване на определени последици към един
по-ранен момент (касаещи прекъсване на давностни срокове, прехвърляне на
спорното право и др.). В тази връзка
действително е недопустимо да липсва пълен идентитет между заявлението,
респективно заповедта и исковата молба по чл.422 ГПК.
В случая обаче, заявено по
реда на чл. 410 от ГПК вземане е било индивидуализирано в т. 9а от заявлението в размер
на 392,67 лева. В т.9в от него е било пояснено, че паричното задължение е
дължимо по Договор № *********/27.02.2018 г., а неудовлетворените вземания са
индивидуализирани във фактури с №№ **********/15.06.2018 г. №
**********/15.07.2018 г. и № **********/15.09.2018 г. В т. 12 пък са изложени
обстоятелствата, от които произтичат вземанията, като се сочи, че вземанията по
№ **********/15.06.2018 г. са досежно ползван от клиента мобилен номер
**********, в общ размер на 99,71, в т.ч. месечна такса, такса спиране, както и
ползвани услуги; по № **********/15.07.2018 г. – месечна абонаментна такса,
такса спиране, временно възстановяване на изходящ трафик на стойност 33,37 лв.
по и № **********/15.09.2018 г. – дължима неустойка за предсрочно прекратяване
на договор за мобилни услуги, досежно ползван от клиента мобилен номер **********,
в размер на 259,59 лв.
В исковата си молба ищецът-заявител в заповедното производство, е
отправил искане за установяване дължимостта на сумата от 392,67 лева, дължими
суми по издадени фактури с №№ **********/15.06.2018 г. № **********/15.07.2018 г.
и № **********/15.09.2018 г. В изложените фактически обстоятелства е посочил,
че паричното задължение е дължимо по Договор № *********/27.02.2018 г., а
неудовлетворените вземания са индивидуализирани във фактури с №№
**********/15.06.2018 г. № **********/15.07.2018 г. и № **********/15.09.2018
г., в т.ч. по № **********/15.06.2018 г. са досежно ползван от клиента мобилен
номер **********, в общ размер на 99,71, в т.ч. месечна такса, такса спиране,
както и ползвани услуги; по № **********/15.07.2018 г. – месечна абонаментна
такса, такса спиране, временно възстановяване на изходящ трафик на стойност
33,37 лв. по и № **********/15.09.2018 г. – дължима неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги, досежно ползван от клиента мобилен
номер **********, в размер на 259,59 лв.
Така следва да се приеме, че налице идентичност на предявеното пред
исковия съд вземане, със заявеното такова в хода на заповедното производство.
За пълнота на изложението ще се отбележи също, че действително мотивите
на първоинстанционния съд са лаконични, но това обстоятелство не води до
недопустимост на проверявания акт, както смята жалбоподателят. Пороците при формиране
на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, водят до
неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати
процесуални нарушения, но не и до неговата недопустимост или нищожност. В този
смисъл Решение № 432/26.10.2010 год. по гр.дело № 826/2010 год. на ВКС, ГК-ІІ
г.о.; Решение № 157/01.07.2011 год. по гр.дело № 1125/2010 год. на ВКС, ГК-ІІІ
г.о. и др.
Исковата претенция е
предявена по реда на чл. чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к.
Съгласно правилата на чл. 154 ГПК в тежест на
ищеца в случая е било да установи със средствата на ГПК наличието на валидна
облигационна връзка между страните - твърдените договори за предоставяне на
мобилни (далекосъобщителни) услуги, съдържанието на това облигационно
правоотношение - цена на предоставяните услуги, както и че по силата на
договорите, за които са издадени процесните фактури, тези услуги действително
са доставени на ответника.
При това по делото е установимо, че страните са били в
облигационни отношения, като ответникът е била потребител на услугите, предоставяни
от ищцовото дружество. Пред въззивната инстанция е била оспорена истинността на
процесния договор, приложимите общи условия, както и действащата ценова листа,
което оспорване, с оглед наведените доводи не е прието за такова, предполагащо
откриване на изрично производство по реда на чл. 193 от ГПК. Оспорените
документи са били представени в оригинал, като въззивникът не е оспорвал, че
подписът под тях е негов. Поддържано е само, че страници от тях били подменени,
което възражение по същество касае оспорване на верността им. В т.см. съдът е
изходил от основните правила при оспорване на частни документи, както и това,
че законът не предвижда задължителна доказателствена сила на изявленията и
фактите в тях, заради което не е открил процедура по оспорването им. Така
следва да се приеме, че липсва спор по автентичността им.
Не
може се сподели и твърдението за нищожност на договора по см. на чл. 26 от ЗЗД,
на което се позовава ответницата, т.к. не бе установена липса на воля и
съгласие за сключването му.
Договорът за мобилни
услуги, заедно с декларация-съгласие на потребителя и приложение - ценова листа
за абонаменти планове за частни лица към него, касаят услуги за мобилен номер **********. Не е било спорно, че
този мобилен номер е ползван от ответника за процесния период. По силата на
този договор ответната страна е поела задължение да заплаща за срока на
договора месечна абонамента такса в размер на 30,99 лева. Срокът на договора е 24
месеца, считано от 27.02.2018 г. Доставчикът на услугата пък е поел задължение да
издава фактура на 15-то число на месеца, което води до извод, че отчетният
период е от 15-то число до 14-то число на следващия месеца. В случая такива
фактури са били издадени - с №№ **********/15.06.2018 г. № **********/15.07.2018 г., а в тях са отразени
съответните отчетни периоди.
Представен е и
препис от Общите условия, които по съгласие на страните са част от поетите
задължения по учреденото договорно правоотношение. Общите условия към договора
за мобилни услуги не носят подписа на потребителя, но тяхното приемане е
обективирано в отделно подписана декларация – съгласие, съдържаща
удостоверителното изявление на абоната, че е получил екземпляр от Общите
условия към договора за мобилни услуги.
Не е спорно също, че за процесните периоди
ответникът е ползвал предоставените от мобилния оператор услуги.
Приетото заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, поддържано и пред въззивния съд, установява, че
фактури с №№
**********/15.06.2018 г. № **********/15.07.2018 г., на обща стойност от
133,08 лв., са осчетоводени от оператора в деня на издаването им, като до
22.06.2020 г. сумите по тях не са били платени. Фактура с № № **********/15.09.2018 г., с
която е била начислена неустойка в размер на 259,59 лв. за предсрочно
прекратяване на договора, не е била включена в дневниците за продажби.
Така се налага извод, че основателна се явява
претенцията за сумата по посочените две фактури в общ размер на 133,08 лв. и в
тази част атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Като законна последица от уважаването на предявения иск следва да се
присъди и законната лихва от датата подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в
съда – 20.08.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
Досежно претенцията за установяване
дължимостта на сумите по фактура
№ **********/15.09.2018 г. следва да се вземе предвид, че в нея е отразена
като дължима сума в размер на 259,59 лв., а посоченото основание за това е неустойка.
В принципен план неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Но, изхождайки преди всичко от характерните особености на договора за услуга и вида на
насрещните престации: мобилният оператор се задължава
да предостави на потребителя ползването на мобилни услуги срещу
абонаментна такса, а потребителят – да я заплати, но само срещу предоставената
му услуга,
следва да се приеме, че ако е уговорена
неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер на всички
неплатени по договора абонаментни вноски до края на срока му, мобилният
оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от насрещната
страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да
се предоставя ползването на услугата по договора, като в случая дори в пъти повече,
доколкото неустойката се определя въз основа на стандартната месечна такса, а
не въз основа на индивидуално договорената между страните преференциална месечна
такса. Следователно уговорената по този начин неустойка за
предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните нейни функции, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия услугата
мобилен оператор и нарушава принципа за
справедливост. Такава
уговорка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави на
осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този
смисъл константната практика на ВКС: Решение №110/21.07.2016 по дело
№1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г.
на ВКС , I т.о. и Решение № 219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС , I
т.о.
заради което и в тази част перетенцията е неоснователна.
И доколкото първоинстанционният съд е уважил
изцяло исковата претенция, в посочената част атакуваното решение следва да бъде
отменено като неправилно и незаконосъобразно, като вместо него бъде постановено
друго, с което претенцията в тази част бъде оставена без уважение.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото разноски за първа
инстанция се следват на страните съразмерно с уважената, респ. отхвърлената
част от иска. Съобразно уважената част от предявеният иск дължимите на ищеца
разноски по съразмерност на уважената част на иска за първа инстанция са в
размер на 198,26 лв., а на ответника 198,33 лв.
Насрещните вземания за разноски не могат да
бъдат компенсирани, поради липса на искане в т.см.
С оглед разясненията, дадени в т. 12 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение следва
да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си по установитения
иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за заповедното
производство. С оглед на това, предвид установения размер на вземането в
настоящото производство, съдът намира, че дължимите в заповедното производство
разноски на ищеца са в размер на 130,48 лева – д. т. и адв. възнаграждение. На
длъжника пък се следва сума в размер на 198,33 лв.
Въпреки установената от
въззивния съд частична основателност на въззивната жалба, разноските за
въззивното производство, не следва да се присъждат, поради липса на искания в
т.см.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на
касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на
чл. 280, ал. 3
от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1
от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 413/2020 г. на Районен
съд – Дупница (ДРС), постановено по гр.д. № 2210/2019 г., в частта, в която
исковата претенция е била възприета за основателна за сумата над 133,08 лв. до
пълния предявен размер от 392,67 лв., както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата
претенция на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, вписано
в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. ***, "***" сграда ***,
против С.И.П., с
ЕГН**********, с адрес ***, над сумата от 133,08 лв. до пълния предявен
размер от 392,67 лв., (която разлика е в размер на 259,59 лева (двеста петдесет и
девет лева и петдесет и девет стотинки) и представлява задължение по фактура №
**********/15.09.2018 г., (начислена неустойка)), съгласно Договор № *********
от 27.02.2018 г., досежно ползван от клиента мобилен номер **********, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на заявлението – 20.08.2019 г., до
изплащане на вземането,
като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, вписано в ТР при АВ с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк. ***
ДА ЗАПЛАТИ НА С.И.П.,
с ЕГН**********, с адрес ***, сумата в размер 198,33 лв. (сто деветдесет и осем
лева и тридесет и три стотинки), представляваща
деловодни разноски за исковото производство, както и сумата в размер на 198,33 лв. (сто
деветдесет и осем лева и тридесет и три стотинки), деловодни разноски направени в хода
на заповедното производство по ч.гр.д.
№ 1769/2019 г. на ДРС.
ОСЪЖДА С.И.П., с ЕГН**********,
с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ НА, „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
вписано в ТР при АВ с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр. София, ж.к. ***, сумата
в размер 198,26 лв. (сто
деветдесет и осем лева и двадесет и шест стотинки), представляваща
деловодни разноски за исковото производство, както и сумата в размер на 130,48 лв. (сто
и тридесет лева и четиридесет и осем стотинки), деловодни разноски
направени в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 1769/2019 г. на ДРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 413/2020 г. на Районен съд
– Дупница (ДРС), постановено по гр.д. № 2210/2019 г., в останалата му
обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационна обжалване – арг. от чл. 280, ал.
3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:
(съдия
Росица Савова)
1.______________
(съдия Татяна Костадинова)
2.______________
(съдия Елисавета Деянчева)