Р Е Ш Е Н И Е
№ 753
гр. Пловдив, 14.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД-ПЛОВДИВ, XVIIІ състав, в публично съдебно заседание на двадесети и осми
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН РУСЕВ
при секретаря ТАНЯ КОСТАДИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Й.Русев адм. дело № 3905 по описа на съда за 2019 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.145 и следващите от АПК.
Образувано е по жалба на К.Х.К., гражданин на Виетнам,
роден на *** г., ЛНЧ ********** и ЕГН **********, с адрес: ***, подадена чрез адв. С.В., със съд. адрес:***, против Заповед № 5386з-39 от
05.04.2016 г. на началник сектор "Миграция" при ОД на МВР - Пловдив,
с която е отнето правото на постоянно пребиваване в Р България на лицето К.Х.К.,
ЕГН **********, на основание чл.39а ал.1, чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от Закона за
чужденците в Р България / ЗЧРБ/.
Претендира се
отмяна на акта като незаконосъобразен при постановен при съществени нарушения
на административно-производствените правила и при неправилно приложение на материалния
закон. Излагат се подробни съображения в тази връзка в жалбата до съда,
включително и за немотивираност на административния акт - без да са изложени
съображения по смисъла на чл.44 ал.2 от
ЗЧРБ, както и не са отчетени обстоятелствата относно
установяване или желание за постоянно установяване от страна на лицето. Твърди
се също така, че К. не попада и в категорията на уязвимите лица и няма
образувано производство по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. Предвид
изложеното се настоява да бъде отменена заповедта, като неправилна и
незаконосъобразна.
В съдебно заседание жалбоподателят се
явява лично и с адв. В., като първият моли съда да
уважи жалбата, тъй като иска да бъде при семейството си в България, а вторият
моли съда да отмени процесната заповед, като неправилна и
незаконосъобразна.
Ответникът -
началник сектор "Миграция" при ОД на МВР - Пловдив, редовно призован,
не изпраща представител и не взема становище по основателността на жалбата.
Пловдивският
административен съд, осемнадесети състав, след като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира, че жалбата до съда е процесуално допустима като подадена
против подлежащ на съдебна проверка индивидуален административен акт, при
наличието на правен интерес и в предвидения за това срок /Заповедта е връчена
лично на жалбоподателя на 28.11.2019 г., като жалбата е входирана
чрез ОД на МВР – Пловдив, сектор „Миграция“ на 12.12.2019
г., заведена в съда на 19.12.2019 г./
С оспорената заповед, на
основание чл.39а ал.1, чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от ЗЧРБ на жалбоподателя е
наложена принудителна административна мярка "отнемане на правото на
пребиваване в Р България".
Заповедта е мотивирана с обстоятелството,
че чужденецът има регистрирано отсъствие от страна за периода от 09.09.2010 г. - 09.03.2013 г., като съгласно дадените от него
обяснения същият се е намирал в Унгария, където обаче не е легализирал
пребиваването си. В заповедта се сочи, че К. е приложил писмени доказателства
за причините за отсъствието от Р
България, но документите, издадени в чужбина не са с пълна легализация, а в
паспорта на лицето липсват гранични печати, които да потвърждават, че К.К. се е прибирал в България в посочения период на
отсъствие. Предвид изложеното е отнето правото на постоянно пребиваване в Р
България на К.Х.К..
От фактическа
страна съдът намира за установено следното:
К.Х.К., е
гражданин на Виетнам, роден на *** г., ЕГН **********, притежава статут на
постоянно пребиваващ в РБългария чужденец с решение рег.
№ 44980/22.12.1997 г. и притежава разрешение за пребиваване № *********.
Началото на административното
производство е сложено с подаването на Заявление за издаване на документи за
самоличност и пребиваване на чужденци в Р България рег. № 515/24.09.2015 г.
(л.22), като към заявлението са приложени копие от паспорта на лицето (л.25),
копие на лична карта (л.26), удостоверение за постоянен адрес изх. №
7/23.09.2015 г. (л.29) и удостоверение за вписване в регистъра на населението
изх. № 158/24.09.2015 г. (л.30). Към заявлението са приложени също така
обяснения от К. до началник сектор „Миграция“ (л.31); декларация от съпругата Н.
М. К. (л.37); копия от документи за: регистрация и други на Н. К. в Унгария (л.40); заверен
превод от унгарски на български език на декларация от адвокат д-р В.В.– адвокат на М. К. в Унгария (л.41); заверен превод на
декларация от служба затвори относно контактите на М. К. в затвора с баща му
(л.45).
Във
връзка с това заявление на 01.12.2015 г. инспектор при сектор „Миграция“
изготвя становище рег. № 5386р-2947 (л.54), в което са посочени всички
приложени към заявлението документи и е очертана фактическата обстановка въз
основа на същите. В становището се изразява мнение, че чуждият гражданин е
напълно интегриран в българската социална среда и не бива да му бъде отнето
правото да продължи да пребивава в България, още повече, че отсъствието на К.К. от страната е също свързано със семейни причини, предвид
представените документи.
На
02.12.2015 г. началник сектор „Миграция“ при ОД на МВР – Пловдив изпраща до
дирекция „Миграция“ – София писмо рег. № УРИ 5386р-2960 (л.53 – гръб), с което
изразява мнение, че на К.К. следва да се разреши
издаване на разрешение за пребиваване. Към писмото е приложено и становището на
инспектора при сектор „Миграция“.
На
18.12.2015 г. ВПД началник отдел „МЗБГ“ при дирекция „Миграция“ София изпраща
до началника на сектор „Миграция“ при ОД на МВР – Пловдив писмо рег. № УРИ
5364р-61514 (л.52), с което се изисква да се уточни кога виетнамският гражданин
е пребивавал в страната и да се приложат съответните доказателства.
На
24.02.2016 г. с писмо рег. № УРИ 5386р-442 (л.51) началник сектор „Миграция“
Пловдив връща отново заявлението на К. Хуанг на
дирекция „Миграция“ – София, като сочи, че това са наличните удостоверителни
документи относно пребиваването му в страната.
На
21.03.2016 г. заявлението отново е върнато от дирекция „Миграция“ – София с писмо рег. № УРИ 5364р-14916 (л.49) като са
изискани копия от страницата на националния паспорт на лицето с положени печати
за вход/изход от държава-членКа и всички документи на
чужд език да бъдат преведени.
Във
връзка с последно соченото писмо, на 04.04.2016 г.
инспектор при сектор „Миграция“ прави Предложение рег. № 5386р-778 до началник
сектор „Миграция“ на К.Х.К. да бъде отнет статута на постонно
пребиваване на чужд гражданин, тъй като е отсъствал от територията на Р
България и други държави-членки на ЕС за период по-голям от 12 последователни
месеца.
На
05.04.2016 г. е издаден и обжалваният пред настоящата инстанция административен
акт.
В хода на
съдебното производство е разпитано като свидетел лицето М. К.К., от чийто показания се установява, че е син на
жалбоподателя. Свидетелят сочи, че през периода 2010 – 2013 г. е бил в
следствения арест на Будапеща два пъти – за около една година и за около шест
месеца, а баща му е бил там през цялото време – ходил му на свиждане, грижил се
за него психически и финансово. През това време се е връщал до България и
отново в Унгария се връщал при него. След приключване на делата в Унгария –
2012 или 2013 г. се завърнали в България. Свидетелят сочи, че живее в с.
Иганово, общ. Карлово, баща му живее и работи в София, като един-два пъти в
месеца ходи при него на село и му помага финансово. Имат постоянна връзка с
него – чуват се по телефона. М. К. твърди, че семейството на баща му е в
България, а самият свидетел има приятелка, от която има дете и баща ми
постоянно му помага, най-вече финансово. Не пропуска празници и рождени дни.
При
така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от надлежно
легитимирано лице - адресат на обжалваната заповед, поради което е допустима за
разглеждане. Разгледана по същество е основателна.
Обжалваната
заповед е издадена от компетентен орган – началник сектор „Миграция“ при ОД на
МВР – Пловдив, предвид Заповед рег. № 317з-394/29.01.2018 г. на директора на ОД
на МВР Пловдив (л.60), при спазване на предвидената в закона форма, при липсата
на съществени нарушения на административно-производствените правила.
Заповедта
противоречи на материалния закон.
Съгласно
чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ ( действаща редакиця, ДВ, бр.
108 от 2013 г.) към датата на издаване на обжалвания административен акт,
отнемане правото на пребиваване на чужденец в РБългария
се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно
или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на
Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на
разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16, както и по
отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16.
Аналогично
е съдържанието и на разпоредбата на чл.9 §1 от Директива 2003/109/ЕО, съгласно
която дългосрочно пребиваващия губи правото си на статут на такъв в случай на
отсъствие от територията на общността за период от 12 последователни месеца.
По силата
на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Р България, категориите уязвими лица, наличието на производства
по закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение
за пребиваване или друго разрешение, предстоящо право на пребиваване, семейното
му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с
държавата по произход на лицето.
От
анализа на разпоредбите, посочени по-горе, следва да се направи извод, че за
прилагането на принудителната административна мярка по чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ
не е достатъчно само лицето да не е пребивавало в страната в продължение на 12
последователни месеца. Законодателят е задължил още административния орган да
отчете семейното положение на това лице, както и съществуващите семейни,
културни и социални връзки с държавата на произход. Целта на закона е да бъдат
изяснени всички факти, които имат значение относно съществуването или
несъществуването на „установяване” за постоянно или „желание“ за постоянно
установяване на територията на РБългария, т.е.
създаване на трайни връзки със страната, в която пребивава.
На
последно място, при анализ на фактите по настоящото производство следва да се
вземе предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи. Съгласно цитираната норма, която е част от
вътрешното право, на основание чл.5 ал.4 от Конституцията на РБългария и има предимство пред нормите на вътрешното
право, които й противоречат, всеки има право на зачитане на неговия личен и
семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани
основанията, на които това право може да бъде ограничено, с оглед охраната на
интереси с приоритетна значимост – намесата на държавните власти в ползването
на правото на зачитане на личния и семейния живот е недопустима, освен в
случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в
интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние
на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите. Т.е. намесата в личния
и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона
основание за налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от
изчерпателно предвидените в чл.8, ал.2 КЗПЧОС предпоставки.
В процесния случай не е спорно по делото, че жалбоподателят е
със статут на постоянно пребиваващ в РБългария
чужденец, като този статут е придобит въз основа на изричен акт на дирекция
„Миграция” с № 44980/22.12.1997 г. Страните не спорят и по отношение на факта,
че К. не е пребивавала на територията на РБългария
повече от 12 последователни месеца за периода от 09.09.2010
г. до 09.03.2013 г. Няма спор и по отношение на липсата на производство по
закона за убежището и чужденците. Спорът се свежда до наличието на предпоставки
визирани в чл.44 ал.2 от ЗЧРБ относно семейното положение на жалбоподателя,
отношения със съпругата, наличие или липса на емоционална връзка между него и
сина му и неговото семейството, както и наличието или липсата на трайно
съществуващи семейни, културни и социални връзки с държавата по произход.
В процесния случай съдът счита, че не може да се приеме
наличие за жалбоподателката на трайна семейна и
социална обвързаност с държавата по произход. По делото се установява, че в
тази държава живее единствено братът на К.К., видно
от представеният акт за раждане, в който е посочен деклараторът изискващ
издаването на акта – К. Т.М. Очевидно е, че родителите на лицето, които са
родени през 1923 и 1925 г. не са живи. Няма данни за дружи контакти в родината
на произход, няма и данни К.К. да е пътувал до
Виетнам. Тези обстоятелства сочат, че трайните семейни и социални връзки на К.
се намират в РБългария, а не в държавата по произход.
В тази
насока е и становището на инспектор Димова от 01.12.2015 г.
На
следващо място, видно от представените копия на документи на Николинка К. на
унгарски език, същата е имала регистрация в тази страна, а останалите
доказателства – нейните обяснения, обясненията на сина М. К., декларацията на адв. В. и декларацията от служба „Затвори“ подкрепят
твърденията на К.К., че и той е пребивавал в Унгария
през процесния период. Друг е въпросът защо липсва
печат в личния паспорт на К. за входна виза за тази страна и дали същяият е имал надлежна регистрация в нея. Съдът намира
обаче, че безспорно е установено, че лицето е пребивавало през този период в
държава-членка на ЕС.
В подкрепа на
горното са и показанията на сина М. К., дадени в съдебното заседание, които
съдът кредитира и намира, че те кореспондират със събраните по делото
доказателства.
По делото е
налице противоречие между данните, отразени в становището на инсп. Димова от 01.12.2015 г. и предложението от 04.04.2016 г., за което няма логично обяснения. В крайна
сметка единственият аргумент, заради който се отказва статутът на лицето е, че
е доказал пребиваване в държава-членка на ЕС, като в предложението изобщо не е
извършен анализ на обстоятелсвата по чл.44 ал.2 от
ЗЧРБ. Такъв анализ не е извършен и в оспорената заповед.
Отделно от това, от приложените
по административната преписка документи се установява, че лицето е на
постоянен трудов договор от 30.07.2018 г. във фирма в гр. София,
осигурено е за всички социални рискове и към 2019 г. не се намира
в предизвестие за прекратяване на трудовото му правоотношения;
лицето е с непрекъснати осигурителни права; срещу него няма
обвинения по неприключили наказателни производства; не е осъждано и във СРВиетнам; владее български език; не е осъждано и в България; синът му е роден в България;
от 1996 г. е женен за българка.
Всички тези
установени по делото факти еднозначно обосновават извода, че в процесния случай е налице само едната от двете кумулативни
предпоставки за отнемане правото на пребиваване на жалбоподателката,
а именно наличието на отсъствие от РБългария в
продължение на повече от 12 последователни месеца.
Установените
трайни семейни и социални връзки на Ко К. с РБългария,
а не с държавата по произход, фактът, че той има съпруга, син, който също има
семейство и дете, както и, че между него и семейството на сина му има
емоционална връзка и привързаност, обосновават извод за незаконосъобразност на
обжалваната заповед.
За
пълнота следва да се посочи, че зачитайки правото на личен и семеен живот по
чл.8 от КЗПЧОС, в случая не е налице нито едно от основанията визирани в §2 на
този член, при наличието на които правото на личен и семеен живот може да бъде
ограничено – не са налице данни за засягане на националната или обществена
сигурност или икономическото благосъстояние на страната. Фактите, установени по
делото, нямат отношение към предотвратяване на безредици или престъпление, не
са засегнати правата и свободите на други лица и чрез отнемане правото на
пребиваване на жалбоподателката не би се защитил
здравето и моралът на който и да било.
Или иначе
казано, след като разпоредбата на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ задължава административния
орган, при прилагане на принудителната мярка да отчита всички релевантни за
индивидуалната преценка факти и обстоятелства като спазва принципите на
пропорционалност и ефективност, при липсата на това задължение, съдът намира,
че оспорената заповед е издадена без органът да е преценил налице ли са факти и
обстоятелства, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен
живот по смисъла на чл.8 от ЕКПЧ, като приложената мярка е в противоречие с
нормата на чл.44 ал.2 от ЗЧРБ и се явява несъразмерна по смисъла на чл.6 от АПК
и чл.8 от ЕКПЧОС
Предвид
изложеното съдът счита, че обжалваната заповед следва да бъде отменена като
противоречаща на материалния закон.
С оглед
изхода и предвид липсата на претенции за присъждане на разноски по делото,
съдът намира, че такива не се следват.
Водим от
горното и на основание чл.172 ал.2 от АПК Административен съд – Пловдив, XVIII състав,
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед №
5386з-39 от 05.04.2016 г. на началник сектор "Миграция" при ОД на МВР
- Пловдив, с която е отнето правото на постоянно пребиваване в Р. България на
лицето К.Х.К., ЕГН **********, на основание чл.39а ал.1, чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от Закона за чужденците в Р
България.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ::