Р E Ш Е Н И Е
град София, 21.06.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на двадесет и трети май
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 14199 по описа
за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие
(ЗЗДН), във връзка с § 1 от
Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273 от Граждански
процесуален кодекс (ГПК) и чл. 248, ал. 3 ГПК.
С Решение № 470770 от
15.08.2018 г., постановено по гр. дело № 51968 по описа за 2017
г., Софийският районен съд, III ГО, 139-ти състав, е отхвърлил молба по чл. 8, т. 1 ЗЗДН, с вх. № 8000356/31.07.2017 г., подадена от Р.С.Р., ЕГН **********, за
издаване на заповед за защита от домашно насилие срещу А. А.М.А.-Д., ЕГН **********,
за акт на домашно насилие от 05.07.2017 г. Отказал
е да издаде заповед за защита.
Молителят Р.С.Р. (въззивник в настоящото производство ) е останал недоволен от така постановеното Решение
и го е обжалвал с въззивна жалба,
вх. № 5145359 от 18.09.2018 г по описа на Софийски районен съд. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт като се поддържа,
че неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свидетеля Т.,
които се покривали с показанията на друг свидетел – И., както и с посоченото в декларацията
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Сочи се, че неправилно не била кредитирана и декларацията
по чл. 9, тъй като същата била годно доказателствено средство и установявала
извършения спрямо жалбоподателя акт на домашно насилие. Съобразно с изложеното
моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и вместо него да постанови
друг, с който да уважи молбата за защита, като постанови по отношение на
ответника А. А.М.А.-Д. мерките за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 5,
ал. 4 ЗЗДН. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззивникът поддържа жалбата в съдебно заседание във въззивната инстанция.
Ответникът по молбата А. А.М.А.-Д.
(въззиваем в настоящото производство) е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, с
който е оспорил същата по изложените
в нея оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като счита
последният за обоснован и правилен. Поддържа оспорването на жалбата в съдебно
заседание във въззивната инстанция, чрез пълномощник. Претендира присъждане на
разноски за въззивната инстанция.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в
срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от
легитимирана за това страна в първоинстанционното производство при наличие на
правен интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим и подлежи на въззивно обжалване по чл.
258 ГПК, във връзка с чл. 17 ЗЗДН.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени доказателствената
съвкупност по делото и обсъди доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За да постанови обжалвания съдебен
акт първоинстанционният Софийски районен съд е приел, че молбата за защита е
неоснователна, тъй като твърденият акт на домашно насилие не е доказан от
кредитираната доказателствена съвкупност. Сочил е, че показанията на свидетеля И.
са обективни, логични и не съдържат вътрешни противоречия. Тези гласни
доказателствени средства установявали, че на процесната дата – 05.07.2017 г.,
между страните имало разговор, но не установявали нито опит за физическо
насилие от страна на ответника по отношение на молителя, нито твърдяната в
молбата за защита вербална агресия. От друга страна, в мотивната част на
обжалвания съдебен акт е обосновано, че показанията на свидетеля Т. не се
кредитират от съда, тъй като съдържали неясноти и противоречия, както и
противоречали на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, представена от молителя Р.,
в частта за стъклената бутилка. Декларацията не следвало да се ползва от
придадената й от чл. 13, ал. 3 ЗЗДН доказателствена стойност, поради това, че
на твърдения акт за домашно насилие са присъствали свидетели, а декларацията е
годно доказателствено средство единствено когато по делото няма събрани други
доказателства. Други доказателства не са обсъждани, тъй като съдът намерил
същите или за неотносими, или не са в подкрепа на молбата за защита и тяхното
обсъждане е безпредметно.
Въззивният съд споделя така установената фактическа
обстановка от първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани
изводи,
като не намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на така
приетата доказателствена съвкупност. Освен това първоинстанционният
съд е събрал всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и
е изяснил изцяло делото от фактическа страна. Настоящата въззивна инстанция
препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги
по този начин част от своя съдебен акт.
Във въззивната
инстанция не са ангажирани други допустими и относими доказателства.
Въззивната
жалба е неоснователна.
Домашно насилие може да бъде
установено само при кумулативното наличие на две предпоставки, а именно: на първо място – осъществен от съответното
лице - ответник по молбата за защита,
противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2, ал.
1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице – молителя в производството по ЗЗДН, и
установен по своето естество, време и място на извършване, и на второ място –
наличие между двете лица на правна, фактическа и/или родствена връзка от
изброените в чл. 3 ЗЗДН. Втората предпоставка не е била спорна между страните в
процесния случай. Молителят Р. твърдял, че ответникът А. А.М.А.-Д., на 05.07.2017 г. в град София, жк“Дружба“ на площадката зад
блок 507, до вх. А, замахнал 2 пъти към главата му, за да удари молителя със
стъклена бутилка от бира, в грамаж от 600 мл., по главата. Твърдял също, че
ответникът го заплашвал с подробно описани думи в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и в самата молба за защита. Между страните не е било спорно по делото, че
за инцидента, станал на 05.07.2017 г., са били уведомени полицейските органи
чрез подаден сигнал, както и че са присъствали като цяло свидетели на случилото
се, извън молителя и ответника по молбата. Тук е мястото да се изясни въпроса
относно доказателствената стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН,
независимо, че първоинстанционният съд е изложил правилни съображения в тази
посока. Действително, съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН когато няма други
доказателства, съдът може да издаде заповед за защита само на основание
приложената декларация по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН. Този облекчен ред за доказване изисква, от една
страна, в декларацията соченият с молбата акт на домашно насилие да бъде
индивидуализиран изцяло – по време, място, начин на извършване и авторство, а
от друга страна, предполага по делото да не са ангажирани никакви други
доказателства – писмени или гласни. В процесния случай в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция са събрани писмени доказателства, включително е
приобщена полицейска преписка № 3383р – 16494/17 г. по описа на 08 РУ – СДВР,
както и гласни доказателства, чието наличие и преценка допълнително изключват
процесуалната възможност първоинстанционният съд да постанови Решението си и да
издаде заповед за защита само въз основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. В хипотеза,
в която когато освен декларацията са налице и други доказателства, последните
могат само да кореспондират изцяло с представената
декларация, да я допълват и от тях да се установяват факти и обстоятелства последващи или
предхождащи извършения от ответника акт на домашно насилие. В тази
връзка, както е мотивирано и по–горе, в първоинстанционното производство такива
кореспондиращи с твърденията в молбата и декларацията доказателства не са
ангажирани от страната, носеща доказателствената тежест да установи твърдения
акт на домашно насилие – въззивникът Р.Р.. В тази връзка
въззивният съд намира, че не е налице и
твърдяното процесуално нарушение при преценка на гласните доказателствени
средства, довело до поддържаната с въззивната жалба необоснованост на изводите
на първоинстанционния съд. Свидетелските показания, на които решаващият състав
на съда е дал вяра, изхождат от незаинтересовано от изхода на делото лице –
полицейския служител Н.И. И., който заедно с друг колега, след подаден сигнал,
отишли на мястото, посочено в молбата за защита от Р.Р.. Изложеното от този
свидетел опровергава твърденията в
молбата, в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, а впоследствие се превръща
и в опора на извода, че свидетелските показания на И.Т. – приятелка на молителя
Р., са противоречиви и съдържат неясноти. Свидетелят И.
категорично е заявил при разпита му, че не е видял никакъв жест на заплаха от
страна на ответника А. А.М.А.-Д., не чул и размяна на реплики (обидни), макар, че уточнил, че все пак когато тръгнал към страните бил на
разстояние от тях. Сочил е обаче, че не е откъсвал поглед от тях, тъй като му
било известно вече, че единият е баща на бившата съпруга на другия и с оглед да
предотврати евентуален конфликт между тях, когато ги видял близко един до друг.
Заявил, че между молителя и К.Д.– бившата му съпруга, разпитана също като
свидетел по делото, имало спор относно виждането на детето, родено от брака им.
В този ред на мисли следва да се посочи в допълнение, че свидетелите имат
процесуална функция да съдействат за установяване на обективната истина като
излагат пред съда устно своите непосредствени, лични и безпристрастни
възприятия за релевантни за предмета на делото факти. Поради тази причина и
съдът не е кредитирал показанията на другите свидетели, извън тези на И., макар
да не е изложил съображения за преценка по реда на чл. 172 ГПК. В тази връзка въззивният
съд намира за нужно да обоснове, че свидетелят Т. (сочена от
молителя), и свидетелите К.Д.(дъщеря на ответника и бивша съпруга на молителя), и свидетелят О.Р.Б.– сочени от
ответника, установяват всеки от тях тезата на страната, ангажирала тези
доказателствени средства, бидейки в някаква родствена или близка връзка с тази
страна, съответно – Т. като настояща приятелка на молителя, а К.Д.като негова
бивша съпруга и дъщеря на ответника А. А.М.А.-Д., а свидетелят Б.е приятел на К.Д..
Ето защо правилно съдът не е възприел и обсъждал тези гласни доказателствени
средства, събрани чрез разпит на посочените свидетели.
За пълнота следва да се обърне внимание и на това, че от приобщените по
делото множество писмени доказателства може да се направи извод, че между
молителя Р.Р. и свидетелката Дали има влошени отношения след прекратяване на
брака им, поради налични спорове относно режима на лични отношения на бащата Р.
с детето Е., в което неразбирателство и родителски конфликт очевидно са
въвлечени и техни близки и роднини.
Поради тази причина може обосновано да се заключи, че не се касае в процесния
случай за домашно насилие.
Въззивният съд намира, че описаните
действия в молбата за защита, които
следва да изпълват фактическия състав по
чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН не са установени пълно и главно от въззивника - молител Р.Р., а за
съда недоказаният факт е неосъществил се факт по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, както и съобразно правилно разпределената от първоинстанционния съд доказателствена
тежест.
По тези аргументи,
като приема първоинстанционното
Решение за правилно, Софийският градски съд следва да остави въззивната жалба без
уважение, и да потвърди обжалвания съдебен акт.
По разноските.
С оглед оставянето на
въззивната жалба без уважение и съобразно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. с чл. 18, ал. 1, вр. с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивникът Р.Р. следва да бъде
осъден да заплати, по сметка на Софийски градски съд, държавна
такса по въззивната жалба в размер на 12.50 лева.
Претенцията на въззивника Р.Р. за
присъждане на направените разноски пред двете инстанции следва да бъде отхвърлена, като неоснователна,
предвид изхода от делото.
Въззиваемият
А. А.М.А.-Д. е претендирал присъждане на сторените в настоящото производство разноски и такива
следва да му бъдат присъдени. Същият своевременно е релевирал искане за присъждане на
разноски за въззивната инстанция и с оглед изхода на делото. На въззиваемия
следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 200.00 лева за
възнаграждение за един адвокат в настоящата инстанция (арг. чл. 78, ал. 1 ГПК), видно от представения договор за
правна защита и съдействие, съставляващ и съответна разписка.
Така мотивиран, Софийски градски съд, на основание чл. 17, ал. 5, изр. 1, предл. 1 ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №
470770 от 15.08.2018 г., постановено по гр. дело №
51968 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, III Гражданско
отделение, 139-ти състав.
ОСЪЖДА Р.С.Р., ЕГН **********,
да заплати, по сметка на
Софийски градски съд, държавна такса в
размер на 12.50 лева (дванадесет лева и петдесет стотинки).
ОСЪЖДА Р.С.Р., ЕГН **********,
да заплати на А. А.М.А.-Д., ЕГН
**********, сумата от 200.00 (двеста) лева, представляваща разноски за въззивната
инстанция.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на Р.С.Р. за присъждане на направените
разноски по делото пред първата и въззивната инстанция, като
неоснователна.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.