Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………
гр. Карлово, 06.11.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
на осми октомври две хиляди и
осемнадесета година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ДИМИТРИНА МИНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 320 по описа за 2018 година
и за да се
произнесе, взе предвид
Производството е по установителен иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр. чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 9 и сл. от ЗПК, предявен от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и
адрес управление ***, със законен представител – С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г.–
управители, чрез пълномощника – юрисконсулт
Г.С. - К., с която се иска от съда да признае за установено, че
ответницата Е.Т.Ш., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:*** дължи на
дружеството сумата от 3193.55 лева (три хиляди сто деветдесет и три лева и
петдесет и пет стотинки), представляваща остатък от неизплатена главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 30.12.2013г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението
по чл.410 от ГПК в съда – 20.10.2017 г., до окончателното плащане на сумата.
Претендират се направените разноски по делото, включително и тези в заповедното
производство.
В исковата молба се твърди, че на 30.12.2013 г. бил сключен Договор за
потребителски кредит (ДПК) № **********, между „П.К.Б.“ ЕООД като кредитор, от
една страна и Е.Ш. като длъжник от друга страна. Параметрите на договора кредит
били както следва: общо задължение по договора: 8064,48 лева; сума на кредита:
2000.00 лв.; срок на кредита: 48 месеца; размер на месечната вноска: 168,01
лева; дата на погасяване на вноска по време на изплащането на заема: 20- то
число на месеца; годишен процент на разходите (ГПР %) 157.76; годишен лихвен
процент: 98.52; лихвен процент на ден: 0.27.
Твърди се, че „П.К.Б.“ ЕООД изпълнявало точно и в срок задълженията си
по договора, като била преведена парична сума в размер на 2000.00 лв. по
посочената от длъжника Е.Ш. банкова сметка. ***ние да погасява предоставения
заем с равни месечни вноски, в размер и срокове, според погасителния план,
който бил неразделна част от Договора за потребителски кредит.
Първоначално, съгласно посочените от КЛ в ДПК параметри, бил изготвен
погасителен план с определени 48 равни погасителни вноски. Впоследствие, по
писмена молба на клиента и съгласно уговореното в т. 7.5 от ОУ, е поискано
безплатно отлагане на вноски, поради прекратяване на трудовото правоотношение
на КЛ. Молба била уважена от „П.К.Б.” ЕООД и бил изготвен нов погасителен план,
в който вноските се увеличавали до 51. Увеличаването броя на вноските се
дължало на факта, че по ДПК № ********** KЛ длъжникът поискал отлагане на три
вноски – № 13, 14 и 15. Поради тази причина в новия погасителен план броят на
вноските нараствал до 51, тъй като отложените вноски се отбелязвали като 0.00
лв. и се измествали в края на погасителния план. Общият размер на задължението
оставало непроменен след отлагането на вноските.
Договорът бил подписан при Общи условия /по-нататък наричани за краткост
„ОУ“/. ОУ били неразделна част от договора, предадени били на клиента при
подписването им и той декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги
приема, няма забележки към тях и се задължава да ги спазва.
В исковата молба се твърди, че Е.Ш. не била изпълнила задължението,
което поела по договора и преустановила е плащанията на вноските. Направила 28
пълни погасителни вноски, а частично плащане в размер на 166.65 лв. имало по
29-тата погасителна вноска. Общата сума на направените плащания по ДПК
********** била в размер на 4965.79 лева. С нея била погасена сума в размер на
4870,93 лв., съгласно задължението на ответника по погасителен план. В общата
сума на получените плащанията били включени и плащанията на начислените лихви
за просрочие на вноските по погасителен план – 94.86 лв. Поради плащане на
вноските със забава били начислени лихви в размер на 99.59 лева, за периода от
изпадане на длъжника в забава до прекратяване на договора, които били заплатени
частично.
В настоящото производство ищцовото дружество се отказвало да търси
лихвите за просрочие в размер на 4.73 лв.. поради липса на материален интерес и
претендира само законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане
на вземането.
След като били отразени направените плащания, оставащото неизплатено
задължение съгласно погасителния план към Договор по потребителски кредит №
********** било в размер на 3193,55 лв.
Предвид обстоятелството, че длъжникът не изпълнявал поетите договорни
задължения и направил само 29 погасителни вноски, след изпадането му в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в чл. 12.3 от Общите условия към
Договора за потребителски кредит, а именно: „В случай, че КП/СД просрочи една
месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост.... “ на
20.12.2016г. Договорът му за кредит бил прекратен автоматично от страна на
„П.К.Б.” ЕООД, за което ответникът бил уведомен чрез Уведомително писмо на
посочения от него адрес в договора, въпреки, че в случая се касаело за договор
за кредит с небанкова финансова институция, по отношение на който не намирало
приложение т. 18 на TP № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента на
настъпване на предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит.
Тук следвало да се има предвид, че настъпването на предсрочната
изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
била абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на установителния иск
/Решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., II т. о., ТК/ и
в този смисъл било от значение към кой момент е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита, но обявяването й в случая не била задължителна
предпоставка за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. С оглед
уговореното между страните, нямало пречка предсрочната изискуемост да настъпи
автоматично с просрочие на една вноска по кредита с повече от 30 дни, без нужда
от уведомяване, както било записано в чл.12.3 от ОУ към договора, подписани от
двете страни. В случая, предсрочната изискуемост настъпила преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съгласно уговореното в Общите условия към Договора за потребителски
кредит, след прекратяване на ДПК размерът на кредита ставал предсрочно
изискуем, като оставало в сила задължението на клиента да заплати всички
дължими суми.
В съответствие с изложеното ищецът счита, че предявеният иск бил
основателен и доказан и следвало да бъде уважен. От представеният по делото ДПК
било видно, че същият е сключен в размер според посочените от ответницата
параметри в раздел VI на ДПК „Параметри на договора за потребителски кредит“.
След извършена преценка съгласно вътрешни правила, попълненият и подписан от КЛ
договор бил подписан и от страна на кредитора, съответно влизал в сила.
„П.К.Б.” ЕООД изпълнявало точно, съгласно ОУ към Договор за потребителски
кредит № **********, задължението си като превеждало по посочена от КЛ в ДПК
банкова сметка ***. По силата на сключения Договор общата дължима сума била
посочена в т. VI от ДПК като общо задължение.
Видно било, че параметрите на договора са посочени от ответницата в
бланката на ДПК и впоследствие били одобрени от „П.К.Б.” ЕООД. За тези
параметри Е.Т.Ш. била наясно, изразила воля и съгласие да поеме задължението и
била запозната с размера на общодължимата в края на периода сума за връщане.
Освен това, още преди ДПК да бъде сключен на КЛ била предоставена
изчерпателна преддоговорна информация с цел за вземане на информирано решение
от негова страна, и същата декларирала в т. Г от ДПК, че е получила такава под
формата на Стандартен европейски формуляр в ДПК непосредствено преди полагането
на подписите.
Видно от начина на сключване на договора, разписан в ОУ към ДПК, било че
още при подписване на искането за кредит, потребителят бил информиран за
общодължимата сума по ДПК. Следователно налице било наличие на съгласие по отношение
на размера на ГПР, ГЛП и общо дължимата в края на периода сума, тъй като била
изразена воля от страна на потребителя за приемането им.
Следвало да се отбележи също, че ответницата в настоящото производство
имала възможност да се откаже от договора при условие, че не я удовлетворява,
за който отказ да уведоми дружеството и да върне по сметка на същото
преведената сума, като заплати лихвата, начислена за периода от датата на
усвояване на средствата по ДПК до датата на връщане на главницата, съобразно
регламентираното в т. 7 от Общите условия и Закона за потребителския кредит.
Ответницата имала и възможност да измени договора чрез предсрочно погасяване на
кредита, съобразно ОУ и ЗПК, като не се възползвала и от това право. Поела
изпълнение на уговореното в ДПК съгласно погасителния план към него, като
изплащала погасителните вноски със забава, видно от представеното извлечение по
сметка. Освен това ответницата се възползвала и от предвидената в чл. 7.5 от
Общите условия възможност за отлагане на вноски. От тези обстоятелства можело
да се направи обоснован извод, че ответницата била запозната с условията на
сключения с П.К.Б. договор за потребителски кредит и започнала изпълнение по
същия.
Ответницата се съгласила с цената на кредита на преддоговорния етап с
получаването на Стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и със сключването на договора, към който момент била наясно с
общата сума, която трябвало да върне, така и с необективиране на желанието си
да се откаже от сключения договор, така и с погасяването на кредита.
С оглед на гореизложеното моли съда да уважи иска и да присъди на
ищцовото дружество разноските по делото
Ответницата, представлявана от мл. адв. К.К.Д., преупълномощен от адв.
М.К.Р., оспорва изцяло предявения иск и всички твърдения за факти и
обстоятелства, изложени от ищеца в исковата му молба. Обстоятелствата, от които
произтичат възраженията на ответницата, са следните:
Оспорва на 30.12.2013 г., между нея и „П.К.Б.“ ЕООД и ответницата да е
сключен Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът
да ѝ предоставял банков кредит в размер на 2000 лева.
На следващо място, оспорва ищецът фактически да ѝ е предал сумата
от 2000 лева, както и оспорва тя фактически да е получавала и усвоявала сумата
от 2000 лева.
Оспорва на 24.02.2015 г., ответницата да е подавала молба за отлагане на
погасителни вноски и оспорва, на 27.02.2015 г. да е сключила с ищеца Анекс № 1
към Договор за потребителски кредит № **********
Оспорва да е извършила всички твърдяни от ищеца действия и да е
участвала в съставянето на всички твърдяни от ищеца документи, съпътстващи
твърдяния Договор за потребителски кредит № ********** и приложени към исковата
молба.
Оспорва съществуването, автентичността и авторството на Договор за
потребителски кредит № ********** от 30.12.2013 г., Декларация от 27.12.2013
г., Карта на клиента от 21.12.2013 г. към Договор № **********, Общите условия
на „П.К.Б.“ ЕООД, версия 12.11.2013 г., Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити от 27.12.2013 г., Документ
за преводно нареждане за сума 2000 лв. от 30.12.2013 г. и 02.02.2018 г.,
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ********** от
26.02.2018 г., Справка за начислени лихви за забава по ДПК **********, Молба за
безплатно отлагане на погасителни вноски от 24.02.2015 г., Заповед за
прекратяване на трудов договор № 353 от 14.02.2015 г., Анекс № 1 към Договор за
потребителски кредит № ********** за безплатно отлагане на вноски от 27.02.2015
г., Коригиран погасителен план към Договор за потребителски кредит № **********
от 27.02.2015 г., Уведомително писмо за обявяване на предсрочна изискуемост от
21.12.2016 г., които документи ищецът е представил в копия, като, на основание
чл. 183 от ГПК моли съдът да приложи процедурата, регламентирана от чл. 183 от ГПК, като задължи ищеца да представи всички горепосочени документи в оригинал,
тъй като оспорва съществуването на документите в този им вид в правния мир,
както и тяхната автентичност и авторство, включително авторството на подписите
в тях и на подписа на ответницата
С оглед гореизложеното оспорва да е налице твърдяната от ищеца
облигационна връзка между него и ответницата с твърдяното от него съдържание и
задължения. Оспорва иска изцяло по основание. Оспорва го и по размер.
Алтернативно, в случай, че ищецът докаже и съдът приеме, че ответницата
е страна по процесния договор за потребителски кредит, излага следните
съображения:
Налице било очевидно несъответствие между размера на главницата по твърдяния
Договор за потребителски кредит № ********** от 30.12.2013 г. и размера на
главницата, претендирана от ищеца в заповедното и исковото производство. Видно
от приложените по делото книжа, размерът на главницата по твърдяния Договор за
потребителски кредит № ********** от 30.12.2013 г. /отпуснатият заем/ бил 2000
лв. Видно от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, от самата
Заповед за изпълнение от 25.10.2017 г., издадена по ч. г. д. № 1629 по описа на
Карловския районен съд, III гр. състав, за 2017 г., както и от исковата молба,
ищецът претендирал установяване на задължение за главница по Договор за
потребителски кредит № ********** от 30.12.2013 г. в общ размер 3193,55 лв.
Доколкото по делото липсвали твърдения ищецът да е предоставял сума в размер
по-голям от 2000 лв. до претендираните 3193,55 лв., както и доказателства за
това, то следвало, че размерът на главното задължение за връщане на
предоставената по твърдяния процесен договор за кредит сума няма как да
надвишава отпусната кредитна сума, а именно 2000 лв.
С оглед формулираната претенция в заповедното и в исковото производство
за установяване на дължимост единствено и само на главница, то искът за сумата
над 2000 лв. /размерът на отпуснатата кредитна сума по твърдяния процесен
договор за кредит/ до 3193,55 лв. е очевидно неоснователен. Това е така, тъй
като главното задължение /главница/ е задължението за връщане именно на
предоставената в заем сума и не включва в себе си акцесорните задължения за
лихви и разходи по кредита, както и съответстващите им пропорции в анюитетните
вноски.
На следващо място, налице било и несъответствие между размера на
твърдяната от ищеца в исковата му молба непогасена главница, сравнено дори със
собствените извънсъдебни твърдения на
дружеството досежно размера на погасената и непогасената
Главница, обективирани в Извлечение по сметка към Договор за
потребителски кредит № ********** от 26.02.2018 г.
В оспорения и изискан в оригинал, по реда на чл. 183 от ГПК, документ,
озаглавен Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит №
**********, се съдържали единствено едностранни твърдения на ищеца, които, по
принцип, оспорва, а и този документ не притежавал доказателствена сила в полза
на ищеца, тъй като, съгласно основния правен принцип, наследен още от римското
право, никой не може да доказва правнорелевантни факти в своя ползва с
документ, изходящ от самия него, като заинтересована по делото страна. Освен че
твърдял неща в своя полза, в това извлечение ищецът правел и признания на
неизгодни за него факти.
След сумиране на сумите по колона № 6, по колона № 7 и по колона № 8 от
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № **********, се
установявало, че общият размер на твърдяните извънсъдебно от ищеца платени
суми, обективирани в колона № 6, озаглавена „Платено“, от Извлечение по сметка
към Договор за потребителски кредит № **********, е 4870. 93 лв. /сумирано от
ред № 1 до ред № 32 включително на колона № 6/. Общият размер на твърдяната
извънсъдебно от ищеца платена главница, обективирана в колона № 7, озаглавена
,Платена главница“, от собственото му Извлечение по сметка към Договор за
потребителски кредит № **********, бил 499.99 лв. дори по твърденията на самия
ищец /сумирано от ред № 1 до ред № 32 включително на колона № 7/.
Това означавало, че видно дори и от собственото извлечение на ищеца, от
твърдяните задължения на ответницата за главница следвало да бъдат приспаднати
/дори и при най-лош за нея развой на делото/ още 499,99 лв., тъй като самият
ищец твърдял и признавал извънсъдебно сума за главница в размер на 499.99 да е
била платена от и погасена от нея. Позовава се на това изрично извънсъдебно
признание на ищеца в собственото му извлечение по сметка и моли, съдът да го
вземе предвид и да приспадне и тази сума от претендираните от ответника.
Общият размер на твърдяната извънсъдебно от ищеца платена лихва,
обективирана в колона № 8, озаглавена „Платена лихва“, от собственото му
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № **********, бил
4371.03 лв.. дори по твърденията на самия ищец. Ответницата счита че не е
дължала тези огромни и незаконосъобразно начислени лихви /при годишен лихвен
процент - 98.52 %. и ГПР - 157.76 %/, редът на погасяванията не бил такъв,
какъвто го представял ищецът и платената сума в размер на 4371,03 лв., отнесена
от ответника за погасяване на тези незаконосъобразни и противоречащи на добрите
нрави лихви, всъщност била предназначена за погасяване на главницата. В
резултат – главницата не само че била изцяло погасена, но и били надвнесени
суми, които ищецът събрал от ответницата без правно основание.
При всички положения, обаче, с оглед горните аргументи, при вземане
предвид размера на реалната главница по твърдяния договор за кредит – 2000 лв.,
а не, както се твърдяло в исковата молба — 3193,55 лв., и при вземане предвид
признанието на ищеца, че дори по неговите твърдения била заплатена най-малко
сумата от 499,99 лв. /съгласно представеното от ищеца извлечение по сметка/, то
искът на ищеца бил очевидно неоснователен за горницата над действителната
главница по твърдяния договор за кредит до претендираната в исковата молба сума
за главница /горница в размер на 1193,55 лв./, както и искът бил неоснователен
и за разликата между действителния размер на главницата по твърдяния договор за
кредит и твърдяната от ищеца в извлечението по сметка платена главница /2000 –
499,99 = 1500,01 лв./. От изложеното следвало, че несъмнено предявеният иск е
неоснователен за горницата над 1500,01 лв. до 3193,55 лв..
Съобразно с извънсъдебните изявления на ищеца в колона № 3, озаглавена
„Главница“, от собственото му Извлечение по сметка към Договор за потребителски
кредит № **********, остатъчният размер на неплатената според него главница бил
дори още по-малък - 1468,15 лв., дори по твърденията на самия ищец /сумирано от
ред № 32 до ред № 51 на колона № 3/.
Съгласно сумираните суми в колона „Платено“ от горепосоченото извлечение
по сметка, ищецът твърдял извънсъдебно ответницата да е платила сумата от
4870,93 лв. по процесния твърдян договор за потребителски кредит, а в исковата
си молба ищецът твърдял тя да е заплатила дори повече – 4965.79 лв. С оглед признанието, че ответницата е платила 4965,79
лв., направено от ищеца в исковата му молба, това следвало да е сумата, която
да бъде приета за платена по твърдяния процесен договор за кредит. Не ставало
ясно, обаче, как е разпределена платената сума и за погасяване на кое
задължение са отишли тези големи плащания от нея. Тази неяснота произтичала и
от липсата на първоначален погасителен план към процесния договор за потребителски
кредит. Ответницата твърди, че с тези 4965,79 лв. била погасена цялата главница
от твърдяния процесен договор за потребителски кредит – поради липсата на
погасителен план към договора, който да определи поредността на погасяванията,
както и поради нищожността на клаузите за лихви и разходи. Следователно цялата
главница била погасена с извършените плащания в размер на 4965,79 лв., а предявеният от ищеца иск бил
напълно неоснователен и недоказан.
На следващо място, ответницата сочи, че твърдяният процесен договор за
потребителски кредит бил без двустранно подписан погасителен план, видно от
доказателствения материал по делото. Липсата на погасителен план било абсолютно
основание за недействителност на договора за потребителски кредит, изрично уредено
като такова в чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Недействителността на процесния договор за
потребителски кредит било основание за отхвърляне на предявения иск.
Твърди, че процесният договор за потребителски кредит бил нищожен, на
основание чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, тъй като противоречал на закона. Това
било така, тъй като, съгласно чл. 430, ал. 1 от Търговския закон, с договора за
кредит кредитодателят се задължава да отпусне на заемателя парична сума с
определена цел. В случая не е налице никаква цел, която да е определена в
договора и за която кредитът да се отпуска. Поради това твърдяният процесен
договор за потребителски кредит противоречал на императивната норма на чл. 430,
ал. 1 от ТЗ.
Твърди, че процесният договор за потребителски кредит противоречал и на
добрите нрави. Това важало най-вече по отношение на клаузите за уговорени лихви
и ГПР. Счита, че всички клаузи за определяне на лихви – както възнаградителна,
така и наказателна, били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД –
поради противоречие с добрите нрави.
Счита, че всички клаузи за определяне на разходите по кредита и ГПР били
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД — поради противоречие с
добрите нрави.
Добрите нрави били нравствени императиви, изисквания за добросъвестност
и морални правила, чрез които законът рамкира свободата на договаряне и които
законът привлича като допълнителен, метаюридически, критерий за валидност на
правните сделки.
Уговорките за лихви и разходи по твърдяния процесен договор за
потребителски кредит били в груба колизия с добрите нрави, тъй като
противоречали на моралните императиви, справедливостта, еквивалентността на
престациите и не можели да се оправдаят от поетия от кредитора риск при
отпускане на кредита.
Противоречала на добросъвестността, на справедливостта и на морала
уговорка за възнаградителна лихва на годишна база в размер на близо 100 % от
отпуснатата главница. При кредит със срок 4 години, това означавало, че
уговореното възнаграждение на кредитодателя е близо 400 % / 4 х 98,52 %/, което
се равнявало на възнаграждение четири пъти по-голямо от отпуснатата сума.
Налице била явна нееквивалентност на насрещните престации по процесния договор
за потребителски кредит, при която нееквивалентност кредитодателят получавал в
замяна суми, многократно надвишаващи размера на разумното възнаграждение за
отпуснатия кредит, от което следвало, че той се обогатява неоснователно за
сметка на кредитополучателя.
Годишният процент на разходите бил още по-висок – 168,01 %, което за
целия четиригодишен срок на договора означавало, че кредитополучателят е
заложил да получи 672,04 % от главницата под формата на разходи /4 х 168,01 % =
672,04 %/. Освен това разходите по кредита по никакъв начин не или определени и
не отговаряли на императивните законови и морални изисквания.
Противоречала на добросъвестността и наказателната лихва, която също се
изчислявала по неясна методика. Счита, че е налице и анатоцизъм – олихвяване на
изтекли лихви, което било запретено от закона.
С оглед всичко гореизложено, ответницата прави възражение за нищожност
по отношение на всички клаузи за възнаградителна лихва, наказателна лихва и
ГПР, поради противоречие на добрите нрави – на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД.
От горното следвало, че сумата от 4870,93 лв., която ищецът признава да
е платена по твърдяния процесен договор за потребителски кредит, можело да се
отнесе за погасяване само и единствено на задължението за главница в размер на
2000 лв., но не и за нищожните, поради противоречие с добрите нрави, задължения
за възнаградителна лихва, наказателна лихва и разходи по кредита.
Че с тези 4870,93 лв. е погасена главницата по кредита следвало и от
закрепения в чл. 20 от ЗЗД, във връзка с чл. 44 от ЗЗД принцип, че едностранните
изявления и актове, каквито едностранни актове са плащанията на задължения
следва да се тълкуват с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. Очевидно било, че при нищожност на клаузите за лихви и
разходи, от целта на договора, от обичаите в практиката и от добросъвестността,
както и при вземане предвид, че погасителен план към договора за кредит
липсвал, то плащането можело да се отнесе единствено за погасяване на
главницата.
Тоест следвало да бъде отчетено, че ответницата е предпочела да заплати
действителното си задължение /за главница/, а не това, което било нищожно и не
съществувало, поради противоречие с добрите нрави.
На основание чл. 76, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 20 от ЗЗД и
чл. 44 от ЗЗД, следвало да се приеме, че с оглед липсата на погасителен план, с
оглед целта на договора и духа на закона, както и с оглед добросъвестността,
със самия акт на плащане, ответницата е избрала да погаси именно съществуващото
задължение за главница в размер на 2000 лв., а не нищожните задължения за лихви
и разходи.
Освен това, съгласно чл. 76, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, в случай, че липсва
изрично посочване кое задължение се погасява, в такъв случай се погасявало най-
обременителното. При нищожност на задълженията за лихви и разходи по кредита,
поради противоречие с добрите нрави, то най-обременителното задължение оставало
единственото действително задължение, а именно – задължението за главница. С
оглед на това, със заплатените 4870,93 лв. било погасено именно единственото действително
задължение за главница.
Ответницата твърди, че била налице недействителност на твърдяния
процесен договор за потребителски кредит, поради противоречие с императивните
норми на Закона за потребителския кредит, както и нищожност на неравноправните
клаузи за лихви по смисъла на ЗЗП.
Към твърдяния процесен Договор за потребителски кредит била приложима
регламентацията на Закона за потребителския кредит /в ред, ДВ бр. 30 от
26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./. ЗПК уреждал договора за потребителски
кредит като формален договор и императивно регламентирал определени изисквания
към съдържанието му /особено тези, предвидени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 от ЗПК, установени като критерии за действителност на договора/.
Видно от представеното от ищеца копие от твърдяния процесен договор за
потребителски кредит, този договор не отговарял на изискванията на ЗПК. В него
липсвали съществените уговорки и яснота по отношение на претендираните от
кредитодателя лихви — както възнаградителни, така и наказателни. Оспорва
начисляваните от ищеца спрямо ответницата лихви и тяхната законосъобразност.
Оспорва и клаузите за лихви – начислявана договорна лихва в размер 98,52 % на
годишна база, както и начисляваната наказателна лихва. Оспорва начисляваните и
претендирани от ищеца лихви както по основание, така и по размер.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
следвало да съдържа, и то на разбираем език, следната информация относно
възнаградителната /договорна/ лихва:
1. лихвения процент по кредита;
2. условията за прилагането му;
3. индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент;
4. периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент;
5. ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
Процесният договор не съдържал дори минимална яснота относно
действителния размер на лихвения процент, който следва да бъде прилаган през целия
период на действие на договора, нито относно условията за прилагането му, нито
обективен индекс или обективен референтен лихвен процент, които е свързан с
първоначалния лихвен процент.
В процесния договор липсвали и клаузи относно периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент.
Периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент
следвало да имат обективен характер и да са посочени в договора, но
кредитодателят не бил направил това в предварително и едностранно изготвените
от него условия по твърдяния процесен договор.
В договора не се съдържали и условията за издължаване на кредита по чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Това поставяло потребителя в неяснота относно размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и въобще
относно наличието на задължение на потребителя да погасява периодично твърдяния
кредит, съобразно с определени по размер и падеж погасителни вноски.
На практика процесният договор за потребителски кредит не съдържал
словесно и на ясен език никаква информация относно условията за издължаване на
кредита по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в това число и за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и въобще относно
наличието на задължение на потребителя да погасява периодично твърдяния кредит,
съобразно с определени по размер и падеж погасителни вноски.
Този порок на договора не можело да се преодолее от евентуално наличие
на погасителен план, тъй като погасителният план не бил самостоятелен документ,
а представлявал представени в табличен вид математически и счетоводни данни,
разбирането на които изисква определени технически умения, които потребителят
не е длъжен да притежава. Още повече, че никъде в процесния договор за кредит
нямало изрична клауза, която да препраща словесно към погасителен план или да
предвижда задължение за ответницата да изплаща погасителни вноски, съобразно с
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
предвидени отделно с погасителен план.
От горното следвало, че процесният договор за потребителски кредит не
отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Договорът изобщо нямал погасителен план, видно от доказателствения
материал по делото, което само по себе си било основание за недействителност на
договора - чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Процесният договор за потребителски кредит не съдържал и задължителната
информация по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, а именно – информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, посочващ дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания, разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи, а когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, посочващ ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е
валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните
разходи съгласно договора за кредит.
Ответницата твърди, че съгласно чл. 22 от ЗПК липсата на информацията по
чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, а именно – информацията относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, е толкова съществен и фундаментален порок на договора за
потребителски кредит, че този порок, на собствено и самостоятелно основание,
обуславя нищожност на целия договор за потребителски кредит.
В случая този порок бил налице – никъде в процесния договор за
потребителски кредит не се съдържала задължителната информация за правото на
потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК.
В процесния договор за потребителски кредит не се съдържала и
информацията по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, а именно – информацията относно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на
лихвения процент на ден.
В процесния договор за потребителски кредит не се съдържала и
информацията по чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, а именно – информация относно
условията за усвояване на кредита и по-точно начина и способа на усвояване.
Всички горепосочени пороци, липси и пропуски на процесния договор за
потребителски кредит били фундаментални и обуславяли нищожността на процесния
договор, на основание чл. 22 от ЗПК, който предвиждал, че, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т, 7 — 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В случая не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, чл.
11,ал. 1, т. 9 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК
и чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, като всички тези пороци обуславяли
недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.
22 от ЗПК.
Ответницата твърди, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, а
чистата стойност на кредита в случая била погасена чрез плащането на сумата в
размер на 4870,93 лв., което плащане се признавало от ищеца.
Твърдяният процесен договор за кредит не съдържал и лихвения процент,
който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, начините за неговото променяне, както и стойността на
всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора. Не бил предвиден
обективен критерий за промяна на този лихвен процент. Това било в разрез с чл.
11, ал. 1, т. 15 от ЗПК.
Съгласно чл. 24 от ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагали
и чл. 143 - 148 от Закона за зашита на потребителите..
Редакцията на ЗЗП, приложима към процесния договор за кредит, била тази,
изменена с ДВ бр. 56 от 24.07.2012 г.
В чл. 143 от ЗЗП било регламентирано кои клаузи в потребителските
договори са неравноправни. Съгласно чл. 143, т. 10, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а съгласно т. 19
неравноправни клаузи са и други подобни условия.
В процесния случай неравноправни били следните клаузи от договора и
общите условия към него: уговорките по раздел VI от договора, както и клаузите
чл. 4.1, чл. 4.2, чл. 4.3, чл. 5.1, чл. 5.2, чл. 5.3, чл. 5.3.1, чл. 5.3.2, чл.
6.1, чл. 12.1, чл. 12.2, чл. 12.3, чл. 12.4, чл. 12.5 от Общите условия. Видно
от тези клаузи било, че както възнаградителната /договорна/, така и наказателната
лихви, на практика се определяли едностранно от банката. Договорните и
наказателните лихви, освен огромни, били и променливи величини, поставени във
властта и подчинени единствено на едностранно изразената субективна воля на
банката. В договора или в общите условия нито била предвидена и разписана
обективна методика и обективна процедура за изменение на лихвените проценти,
нито лихвеният процент бил привързан към ясни, точни и конкретни променливи
фактори с обективен социално-икономически характер.
Ответницата твърди, че съгласно чл. 58 от Закона за кредитните
институции, при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена
форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко:
1. данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи,
пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на
които тези разходи могат да се изменят;
2. лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита.
Кредитодателят обаче, въпреки изричната регламентация на ЗПК, ЗЗП и ЗКИ,
не бил представил на ответницата никаква методика за изменение на лихвените
проценти и другите разходи по твърдяния кредит, която да е основана на ясни
обективни икономически критерии и да не зависи единствено от волята на банката.
Поради гореизложеното, счита всички горепосочени клаузи за уговорки във
вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като позволяват на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, т. е. тези клаузи били неравноправни.
Ответницата твърди, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл. 146, ал.
4 от ЗЗП, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
Ответницата твърди, че горепосочените и оспорени от нея като
неравноправни клаузи са предварително и едностранно изготвени от ищеца и не са
уговаряни индивидуално по никакъв начин.
Моли, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във връзка с чл. 143, т. 10 от
ЗЗП и чл. 143, т. 19 от ЗЗП, съдът да приеме за нищожни горепосочените клаузи
от процесния твърдян договор за потребителски кредит, както и от общите
условия.
Поради нищожността на клаузите, на практика не били налице валидни и
действителни уговорки относно възнаградителната и наказателната лихва по
твърдяния процесен договор за кредит. От това следвало, че поради
неопределеността им, претендираните от ищеца лихви – както възнаградителни,
така и наказателни, били недължими. Същото се отнасяло и до разходите по
кредита.
Клаузите за лихви и разходи по кредита били нищожни като неравноправни
независимо дали, кога и колко пъти кредитодателят е изменял в действителност
лихвения процент и самите лихви. Нищожността на неравноправните клаузи не
зависела от фактическото им прилагане и от фактическото изменение на лихвите, а
произтичала от самото им закрепване и формулиране в договора и в общите условия
и от иманентното им качество – неравноправност по смисъла на ЗЗП. Дори и при
липса на фактическа промяна в лихвения процент и в лихвите, неравноправните
клаузи си оставали такива и са все така нищожни. А поради нищожността на тези
клаузи и „определените“ с тях лихви си оставали все така недължими, а
претенциите за заплащането им – неоснователни.
Все пак ответницата твърди, че кредитодателят и фактически бил изменял
едностранно лихвите и лихвените проценти, както преди, така и след твърдяното
сключване на процесния договор, като не бил я уведомявал за това по никакъв
начин. Освен това счита, че самото формиране на наказателната лихва било проява
на анатоцизъм – олихвяване на лихви, което било забранено от закона спрямо
лица, които не са търговци. Видно от чл. 12.1 от процесиите Общи условия,
самото формиране на наказателната лихва представлявало олихвяване на
възнаградителни лихви с наказателна надбавка, което било форма на анатоцизъм,
още повече, че възнаградителни лихви се начислявали отделно от кредитодателя и
на собствено основание, а в наказателната лихва присъствали за втори път – като
съставен компонент – видно от използваното общо понятие „вноски“, от което
следвало, че лихви се начисляват и върху лихвената част от вноските.
От горното следвало, че, тъй като клаузите за лихви и разходи по кредита
са неравноправни и нищожни, то платените суми можело единствено да се отнесат
за погасяване на главницата.
На следващо място, ответницата оспорва счетоводните записвания на ищеца,
освен в тези части, в които той прави признания за неизгодни за него факти –
например извършени плащания и др.
Ответницата също така твърди, че към датата на подаване на процесното
заявление за издаване на заповед и изпълнение и иницииране на заповедното
производство /октомври 2017 г./, не е била настъпила изискуемостта на всички
претендирани от ищеца вземания за главница. Това било видно и от представеното
извлечение по сметка – задълженията за главница по редовете от 45 до 51 от
извлечението от сметка, тоест задължения за над 500 лв. главница /сумарно/ не
били все още изискуеми, тъй като със сигурност били падежирали след подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – след 20.10.2017 г.
Освен това, поради липсата на погасителен план /който не можел да се
замести от извлечение по сметка, невръчено на ответницата, от дата 26.02.2018
г., както и от коригиран погасителен план от по-късна дата/, счита, че никое
задължение по твърдяния процесен договор за потребителски кредит не е било
установено по ясен начин, ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на
заповедта за изпълнение.
Така нареченото уведомително писмо /оспорено от ответницата/ въобще не
било достигнало до ответницата и нямало доказателства за това. То и не можело
да произведе ефект, поради липсата на обективните предпоставки за предсрочна
изискуемост и липса на падежиране, която пък била обусловена от липсата на
погасителен план към процесния договор.
С оглед горното нито била налице предсрочна изискуемост, нито било
налице уведомяване на ответницата за такава, нито дори била налице обикновена
изискуемост на цялото твърдяно задължение за главница към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
От горното следвало, че – по аргумент на т. 18 от Тълкувателно решение №
4/2013 г„ на ОСГТК, постановено на 18.06.2014 г. по т. д. № 4 от 2013 г., искът
се явявал неоснователен и на това основание. Това било така, тъй като правото
на кредитора следвало да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и това била абсолютна
предпоставка за основателност на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
При условията на евентуалност и само в случай, че съдът прецени иска на
ищеца за изцяло или частично основателен, ответницата прави възражение за
прихващане с дължими ѝ от ищеца суми за неоснователно обогатяване.
Твърди, че била заплатила на ищеца без основание, а ищецът получил без
основание, сума в общ размер на 4965,79 лв., в периода от 20.02.2014 г. до 20.09.2016
г. Тези суми ответникът отнесъл за погасяване на възнаградителна лихва,
наказателна лихва и разходи по процесния договор за потребителски кредит.
Платените от нея суми се доказвали от признанията на ищеца в исковата му молба,
както и от извлечение по сметка към процесния договор за потребителски кредит.
Тъй като клаузите за определяне на процесиите лихви и разходи по
процесния кредит били нищожни, поради противоречие с добрите нрави и били
неравноправни по смисъла на ЗЗП, а освен това и самият процесен договор за
потребителски кредит бил недействителен по смисъла на ЗПК – по изложените
по-горесъображения, то лихвите и разходите по процесния договор за
потребителски кредит били не дължими. От това следвало, че всички платени от
ответницата суми в общ размер на 4965.79 лв., които ищецът бил отнесъл за
погасяване на възнаградителна лихва, наказателна лихва и разходи по кредита,
били платени без основание /при евентуалност — на отпаднало основание/, което
пораждало насрещното право за нея да иска от ищеца връщане на неоснователно
платеното.
Моли, съдът, в случай, че намери искът за изцяло или частично
основателен, да прихване евентуалното дължимо от ответницата задължение за
главница към насрещното ѝ вземане за неоснователно обогатяване, като се
прихване до размера на по-малкото задължение.
С оглед всички гореизложени аргументи, в обобщение, ответницата оспорва
да е сключвала процесния договор за кредит, оспорва, ищецът да ѝ е
предоставил фактически, тя да е усвоила в действителност каквито и да е суми по
процесния договор за потребителски кредит.
С оглед всичко изложено, моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч. гр. д. №1629/2017 г. по описа на РС Карлово се
установява, че по заявление на „П.К.Б.“ ЕООД на 25.10.2017 г. е издадена
заповед №1053 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е
разпоредено ответницата (длъжник в заповедното производство) Е.Т.Ш. да заплати
на кредитора (ищцовото дружество) следните суми: 3193.55 лева – главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 30.12.2013 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 20.10.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането; 4.73 лева – обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва за периода от 21.09.2016 г. – датата на изпадане на длъжника в
забава, до прекратяване на договора – 20.12.2016 г.; 63.97 лева – разноски по
делото за заплатена държавна такса; 50.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е
постъпило възражение от длъжника и съдът на осн. чл.415, т.2 от ГПК е дал
указания на кредитора да представи доказателства за предявен в едномесечен срок
от съобщението иск срещу нея, като довнесе дължимата държавна такса. Кредиторът
е сторил това, като е ангажирал съответните доказателства.
С исковата молба ищецът е представил писмени доказателства в подкрепа на
твърдението си, че ответницата му дължи сумите, за които е издадена заповедта
за изпълнение по ч. гр. д. №1629/2017 г. по описа на РС Карлово.
В първото по делото открито съдебно заседание, по искане на пълномощника
на ответницата съдът е задължил на основание чл.183 от ГПК ищцовото дружество
да представи в оригинал следните документи, които е приложил в заверен препис
към исковата си молба: Договор за потребителски кредит № ********** от
30.12.2013 г.; Декларация от 27.12.2013 г.; Карта на клиента от 21.12.2013 г.
към Договор № **********; Общите условия на „П.К.Б.“ ЕООД, версия 12.11.2013
г.; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити от 27.12.2013 г.; Документ за преводно нареждане за сума 2000
лв. от 30.12.2013 г. и 02.02.2018 г.;
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № ********** от
26.02.2018 г.; Справка за начислени лихви за забава по ДПК **********; Молба за
безплатно отлагане на погасителни вноски от 24.02.2015 г.; Заповед за
прекратяване на трудов договор № 353 от 14.02.2015 г.; Анекс № 1 към Договор за потребителски кредит
№ ********** за безплатно отлагане на вноски от 27.02.2015 г.; Коригиран
погасителен план към Договор за потребителски кредит № ********** от 27.02.2015
г.; Уведомително писмо за обявяване на предсрочна изискуемост от 21.12.2016 г.
Ищцовото дружество не е представило документите в оригинал и в следващото
съдебно заседание, проведено на 08.10.2018 г., на основание чл.183, изр. 2-ро
от ГПК преписите от тях, представени с исковата молба са изключени от
доказателствата по делото.
Само въз основа на изложеното дотук съдът счита, че без да влиза в
допълнителен правен анализ на следващите възражения на ответницата,
обективирани в отговора на искова молба, при липса на доказателства относно
съществуване на валидно облигационно отношение между страните, произтичащо от
договор за потребителски кредит, изпълнение на поетите от ищцовото дружество
задължения по договора и изискуемостта на вземането в твърдения размер се
налага извода, че искът е останал напълно недоказан и като такъв следва изцяло
да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответницата
следва да се присъдят направените по делото разноски, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 850 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес управление ***, със
законен представител – С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г.– управители, чрез
пълномощника – юрисконсулт Г.С. – К., иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Е.Т.Ш., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:*** дължи на
дружеството сумата от 3193.55 лева (три хиляди сто деветдесет и три лева и петдесет
и пет стотинки), представляваща остатък от неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 30.12.2013г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК
в съда – 20.10.2017 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед №1053 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 25.10.2017 г. по ч. гр. д.
№1629/2017 г. по описа на РС Карлово.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес
управление ***, със законен представител – С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г.–
управители, чрез пълномощника – юрисконсулт
Г.С. – К., да заплати на Е.Т.Ш., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, направените по
делото разноски – 850.00 лв. (осемстотин и петдесет лева) за платено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Сн.Д.