№ 535
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20241000501298 по описа за 2024 година
Образувано е по въззивна жалба на Столична община (СО) чрез юрк. Д. против
решение от 29.02.2024 г. по гр.д. 1364/2022 г. на СГС, с което общината е осъдена да заплати
на Ф. Ф. Ф. с ЕГН: ********** от гр. София сумата от 15 000 лв. на основание чл. 49 ЗЗД,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, получени вследствие непозволено
увреждане, настъпило на 20.09.2020 г. от пропадане в шахта на ул. „Радецки” в гр. София
ведно със законната лихва от датата на деликта – 20.09.2020 г. до окончателното изплащане.
Исковата претенция е отхвърлена до горницата от 26 000 лв., а съдът се е произнесъл и по
отговорността за разноски по чл. 78 ГПК и е определил възнаграждение по чл. 38 от Закона
за адвокатурата (ЗА) в полза на процесуалния представител на ищеца.
Във въззивната жалба са налице оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради неточно приложение на материалния закон – чл. 52
ЗЗД. Акцентира се върху несправедливостта на присъденото обезщетение за болки и
страдания досежно това, че същото е необосновано високо. Отделно от изложеното счита, че
претенцията е недоказана с оглед недоказването на наличие на непозволено увреждане.
Намира още, че се твърди пропадане в шахта, в която минавали кабели на експлоатационни
дружества и СО не следвало да отговаря на вредите от шахти, за които не било нейно
задължение да ги поддържа в годност. Затова се иска от САС отхвърляне на исковете в
цялост или, в условията на алтернативност - намаляване на обезщетението за
неимуществени вреди като размер. Претендира разноски.
1
С писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК, процесуален представител на ищеца Ф.
оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение в атакуваната му част. Претендира за присъждане на възнаграждение по чл. 38 ЗА.
Пред САС нови доказателства не са събирани, а съгласно чл. 269 ГПК за
валидността и допустимостта на обжалваното решение въззивният съд следи служебно.
Относно останалото, той е обвързан от оплакванията в жалбата.
В този контекст, съдът счита, че обжалваното решение на СГС е изцяло валидно и
допустимо според изискванията на гражданскопроцесуалната теория, а именно –
произнесено в писмена форма, от лице, заемащо съдийска длъжност, от родово и местно
компетентен съд, по допустими и редовно предявени искови претенции, от и срещу
процесуално легитимирани страни в производството.
По спорните пред въззивната инстанция въпроси съобразно жалбата, настоящият съдебен
състав намери следното:
По въпроса доказан ли е деликт, осъществен на 20.09.2020 г. спрямо Ф. Ф., очертан с
фактическите твърдения в исковата молба, съдът приема, че тези твърдения са доказани при
цялостна и съвкупна преценка на доказателствения материал – писмени данни, СМЕ,
изготвена от в.л. Б. Б. и приета от първоинстанционния съд, както и показанията на свид. З.
Д. - Ф., която е била очевидец на инцидента и е видяла самото пропадане на пострадалия в
шахтата.
По въпроса в жалбата кой следва да носи отговорност за непозволеното увреждане,
причинено на въззиваемия Ф., доколкото е налице правоизключващо възражение, че
отговорност трябвало да носят съответните експлоатационни дружества (за ел.енергия,
далекосъобщителни услуги и др.), кабелите на които, преминавали през тези щахти, вкл.
процесната, в която станал инцидента. Тук следва да се отбележи, че отговорността на
общината произтича от закона – чл. 11 ЗОбС, чл. 31 ЗП и пар. 1, т. 14 от ДР на ЗП и чл. 167,
ал. 1 ЗДвП, в която насока са изложени убедителни мотиви от градския съд, към които САС
препраща, за да не повтаря същото. Твърденията на въззивника в жалбата му са свързани с
това, че не той е собственик на процесната шахта и не е бил длъжен да я стопанисва поради
това, че за това отговаряло експлоатационно дружество, макар и да не е ясно кое точно е
това дружество (самият въззивник не знае и изброява няколко такива лица в жалбата си).
Това възражение е могло лесно да бъде доказано от СО, доколкото именно в общината или
други общински органи или служби се съхраняват документите, свързани с подобни
елементи на инфраструктурата. Доказване на подобно възражение обаче няма проведено,
респ. то следва да се приеме за недоказано.
Няма оплакване в жалбата по отношение на отхвърленото от СГС възражение за
съпричиняване от пострадалия, поради което САС не може да провери дали това отхвърляне
е правилно (така чл. 269, изр. второ ГПК).
2
Последното оплакване в жалбата е по приложението на чл. 52 ЗЗД.
При определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди следва да бъде
съобразено задължителното за прилагане ППВС № 4/1968 г., т. 11, според което същите се
възмездяват от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При причиняването на смърт от
значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и
редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В
постановени по реда на чл. 290 ГПК редица решения на ВКС като № 749/05.12.2008 г., по
т.д. № 387/2008 г. на ІІ т.о.; № 124 от 11.11.2010 г., по т.д. № 708/2009 г. на ІІ т.о.; №
59/29.04.2011 г., по т.д. № 635/2010 г. на ІІ т.о.; № 66 от 03.07.2012 г., по т.д. № 619/2011 г. и
други, се излага становището, че понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания,
формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на
лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние, както и че критерият за
справедливост, поради паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от
съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на
даден етап от развитие на самото общество в конкретната държава. При определянето на
обезщетението към датата на увреждането съдът следва да отчита конкретните
икономически условия към момента на увреждане на пострадалия.
С оглед изложеното съгласно чл. 52 ЗЗД на увреденото лице се дължи обезщетение за
причинените от деянието неимуществени вреди, които в конкретния случай имат характера
на претърпени болки и страдания вследствие на извършеното непозволено увреждане.
Доколкото паричният еквивалент на причинените неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост, то настоящият съдебен състав намира, че те следва да бъдат обезщетени в
размер 5 000 (пет хиляди) лв., а не с 15 000 (петнадесет хиляди) лв., колкото е преценил
СГС.
При определяне на обезщетението, съдът съобрази обективни факти, като възрастта на
пострадалия, годината на непозволеното увреждане, данните от приетата пред първата
инстанция СМЕ съобразно която, не е имало счупване, а само разкъсно-контузна рана от 7.5
3
см с липсваща кожа и охлузвания. Лечебният и възстановителен период е бил кратък, а
възстановяването – пълно, като се изключи наличието на остатъчен траен белег с дължина
около 7 см. Доколкото обаче, вещото лице е посочило, че този белег не е на част от тялото,
която е постоянно видима, а и предвид възрастта на пострадалия, наличието на подобен
белег не е от естество да срине самочувствието му или да се търпят особено тежки болки и
страдания от това. Данни за определяне на по-високо обезщетение за неимуществени вреди
не се събират и от гласните показания за неимуществените вреди, дадени пред
първостепенния съд.
Ето защо, въззивната жалба е частично основателна. Решението на СГС следва да се
отмени за сумата от 10 000 лв. обезщетение за болки и страдания ведно с мораторната лихва
за забава, считано от 20.09.2020 г. и за тази сума исковата претенция да се отхвърли като
неоснователна. В останалата обжалвана част решението е правилно и ще следва да се
потвърди.
При изводите за размера на обезщетението, направени от САС, разноските за първите
две инстанции възлизат, както следва: за СГС - възнаграждение по чл. 38 ЗА в полза на
процесуалния представител на ищеца – 960 лв. с ДДС (върху уважената част от главния иск
за обезщетение за вреди); разноски на ищеца Ф. – 267.30 лв.; за ответника СО – 63,46 лв. за
юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК; за САС - възнаграждение по чл. 38 ЗА
в полза на процесуалния представител на ищеца – 960 лв. с ДДС (върху неуважената част от
жалбата); разноски на Ф. Ф. - няма; разноски на ответника – 266.67 лв. (при изчисленията,
освен държавната такса, е включено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.).
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, седми състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 29.02.2024 г. по гр.д. 1364/2022 г. на СГС в частта, в която е
уважена исковата претенция по чл. 49 ЗЗД, предявена от Ф. Ф. Ф. с ЕГН: ********** от гр.
София против Столична община за сумата от 10 000 (десет хиляди) лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди във връзка с непозволено увреждане, настъпило на
20.09.2020 г. от пропадане в шахта на ул. „Радецки” в гр. София ведно със законната лихва от
датата на деликта – 20.09.2020 г. до окончателното изплащане, в частта, в която е определено
възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата в полза на адв. А. Г. от САК за сумата от
930 лв. (разликата над 960 лв. до 1890 лв.), както и в частта, в която Столична община е
осъдена да заплати на Ф. Ф. съдебно-деловодни разноски в размер на 534.62 лв. (разликата
между 267.30 лв. и 801.92 лв.) и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна и недоказана исковата претенция по чл. 49 ЗЗД,
предявена от Ф. Ф. Ф. с ЕГН: ********** от гр. София против Столична община за
заплащане на сумата от 10 000 (десет хиляди) лева, представляваща обезщетение за
4
неимуществени вреди във връзка с непозволено увреждане, настъпило на 20.09.2020 г. от
пропадане в шахта на ул. „Радецки” в гр. София ведно със законната лихва от датата на
деликта – 20.09.2020 г. до окончателното изплащане на основание чл. 49 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.02.2024 г. по гр.д. 1364/2022 г. на СГС в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Столична община, гр. София, ул. „Московска” 33, ЕИК: ********* да
заплати на адв. А. Г. от САК на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата сумата от 960 лв.
с ДДС възнаграждение за втората инстанция.
ОСЪЖДА Ф. Ф. Ф. с ЕГН: ********** от гр. София със съдебен адрес: гр. ***, ул. „***”
**, ет. * да заплати на Столична община, гр. София, ул. „Московска” 33, ЕИК: ********* на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата от 266.67 лв. разноски във втората инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5