Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 16.03.2022 година

            В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                               мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5908 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

           С решение №52091 от 26.02.2020г., постановено по гр.д.№32336/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че С.Ж.Ш. дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 1338.91 лв., представляваща незаплатена топлинна енергия за периода м.08.2014г. до м.04.2015г., както и сумата от 21.41 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода м.08.2014г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.09.2017г. до окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 265.66 лв., представляваща лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода 16.09.2015г. до 29.08.2017г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. №62249/2017г. на СРС, І Г.О., 35-ти с-в, като е отхвърлен иска за главница за потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 1338.91 лв. до пълния предявен размер от 2175.87 лв. и за периода м.05.2013г. до м.07.2014г., както и иска за главница за дялово разпределение за разликата над уважената част от 21.41 лв. до пълния предявен размер от 35.69 лв., както и иска за лихва върху главницата за потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 265.66 лв. до пълния предявен размер от 514.87 лв., като погасени по давност, както и иска за лихва върху главницата за дялово разпределение за сумата от 9.10 лв., като неоснователен и недоказан. С решението е осъден С.Ж.Ш. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 478.63 лв., представляваща направени в исковото производство разноски, както и сумата от 62.24 лв., представляваща направени по ч.гр.д. №62249/2017г. на СРС, І Г.О., 35-ти с-в разноски, които са изчислени съразмерно на уважената част на исковете.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №52091 от 26.02.2020г., постановено по гр.д.№32336/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за главница, стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013г. до м.07.2014г., за услугата "дялово разпределение", за обезщетение за забава върху главниците, както и в частта на неприсъдените в цялост разноските. Инвокирани са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че вземанията за главница за част от исковия период са погасени по давност, без да отчете факта, че в случая се претендират вземания за периода 01.05.2013г. – м.04.2014г. и за периода 01.05.2014г. – м.04.2015г. по издадени общи фактури на 31.07.2014г., съответно на 31.07.2015г., като вземанията по тези фактури, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на 16.09.2014г., респективно на 16.09.2015г., от които дати започва да тече и погасителната давност и към датата на подаване на исковата молба в съда – 07.09.2017г. не е изтекла. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове срещу ответника за главница и обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

            Въззиваемата страна - С.Ж.Ш., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез назначен особен представител адв.М. взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението на СРС в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Твърди се, че правилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно част от претендираните от ищеца вземания за главница и обезщетение за забава. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно решението на СРС в частите, предмет на  обжалване с въззивна жалба от ищеца.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба на ищеца.

          Постъпила е въззивна жалба от ответника - С.Ж.Ш. срещу решение №52091 от 26.02.2020г., постановено по гр.д.№32336/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и в частта на възложените разноски. Изложени са доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че претендираните от ищеца вземания за главница и обезщетение за забава за целия исков период са погасени по давност, което е основание да се отхвърлят изцяло предявените искове. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ответника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба от ответника.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу С.Ж.Ш. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на подадените въззивни жалби от страните, съдът  приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №62249/2017г. на СРС, І Г.О., 35-ти състав, въззивникът –ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 07.09.2017г. и е постановена на 20.09.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу С.Ж.Ш. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - С.Ж.Ш. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса, срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, в частта, в която са уважени предявените искове срещу ответника - С.Ж.Ш., първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на предявените искове, са дължими поради проведено доказване на релевантните за спора факта, а именно, че ответникът в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот се явява потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия, през съответния период на основание чл.153, ал.1 ЗЕ  и §1, т.2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012г./ и между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за доставка на топлоенергия, като количеството и стойността на доставената топлинната енергия е установено от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. За да постанови обжалваното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените искове срещу ответника - С.Ж.Ш., първоинстанционният съд е приел, че досежно част от претендираните вземания за главница и обезщетение за забава за част от исковия период от м.05.2013г. – м.07.2014г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд както в частта, в която са отхвърлени предявените искове, така и в частта, в която са уважени предявените искове, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени във въззивните жалби следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответникът в качеството на собственик се явява ползвател на доставяната в имота му топлинна енергия през процесния период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивните жалби, че неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно претендираните вземания за главница за част от исковия период. В случая СРС е отхвърлил иска за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2013г. – м.07.2014г. вкл.,  отразени в общи фактури, издадени на 31.07.2014г. и съответно на 31.07.2015г., за процесния топлоснабден имот, тъй като е приел, че тези вземания са погасени по давност. Правилно първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената съдебна практика е приел, че вземанията на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответника представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба на ищеца, съдът счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет-страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно, задълженията за периода от м.05.2013г. – м.07.2014г. вкл. са погасени по давност – за последния месец от посочения период задължението е станало изискуемо на 01.09.2014г., като тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди подаване в съда на заявлението по чл.410 от ГПК - 07.09.2017г.. По тези аргументи СРС правилно е приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно процесните вземания, предвид на което са отхвърлени предявените искове за главница - стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2013г. – м.07.2014г., отразени в общи фактури, издадени на 31.07.2014г. и съответно на 31.07.2015г., за процесния топлоснабден имот, като погасени по давност. Относно размера, до който са уважени, респективно отхвърлени предявените искове, правилно е изчислен от СРС съобразно нормата на чл.162 от ГПК и при съобразяване с приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което правилно е кредитирано като обективно и компетентно изготвено.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която са отхвърлени предявените искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия  и върху цената на услугата дялово разпределение за част от исковия период. Във въззивните жалби няма конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в тези части, предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни.

В подадените въззивни жалби няма наведени други конкретни оплаквания досежно незаконосъобразността на обжалваното решение. Доколкото въззивният съд е обвързан само от доводите във въззивните жалби, намира, че в случая по делото е доказан и размера на реално доставеното количество топлинна енергия в жилището на ответника, както и размера на начислените и претендирани от ищцовото дружество суми. Мотивите на СРС в частта относно доказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия са правилни, съответстват на събраните по делото писмени доказателства.  

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция в полза на страните не се дължат разноски и направените такива остават в тежест на всяка от тях така както са сторени.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №52091 от 26.02.2020г., постановено по гр.д.№32336/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :            

 

 

                                                ЧЛЕНОВЕ : 1./        

 

 

                                                                        2./