Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 632 23.02.2018 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII
състав, в публично заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря София Чаушева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 14493 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ.
Ищецът А.И.С., ЕГН ********** *** е предявил против А.А.Д.,
ЕГН ********** *** иск за признаване на установено, че ответникът дължи
присъдената със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК №
5476/ 20.06.2017 г., по частно гр. дело № 8871/ 2017 г. на ПдРС, 4 бр. с-в,
сума от 4000 лв., дължима по запис на заповед,
издаден на 11,11,2016 г., с падеж 25,11,2016 г., ведно със законна лихва
считано от 16,06,2017 г.
В исковата молба ищецът твърди, че на 11,11,2016 г. в
полза на ищеца е издаден запис на заповед от ответника с падеж
25,11,2016 г. Предвид изискуемостта на вземането, се образувало заповедно
производство, като с настоящото такова се целяло установяване съществуването на
присъдената сума. Претендират се и разноските по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор, с който оспорва предявения иск. Твърди че процесният запис на
заповед не е обезпечава валидно задължение по каузално правоотношение. Твърди,
че записът на заповед бил подписан под натиск и измама и обезпечава задължение
по изработка на врати. Ответникът изпълнил изцяло задълженията си по каузалната
сделка. Прави възражение за прихващане със сумата от 4000 лв., с която ищецът
се е обогатил. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като
прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приложеното ч.гр.д. № 8871/ 2017 г. на ПдРС, 4-ви
бр. с-в се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК № 5476/ 20,06,2017 г. и изпълнителен лист против ответника за
сумата от 4000 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 11,11,2016 г., с падеж 25,11,2016
г., ведно със законна лихва считано от 16,06,2017 г., както и сумата от 380 лв.
разноски по делото. Срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника,
подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, като след това ищецът е предявил иск по
чл. 422 за установяване на вземането си. Искът е предявен в срока по чл. 415,
ал. 1 ГПК.
В приложеното ч. гр. дело № 8871/ 2017 г. на ПаРС се
намира оригиналът на процесната запис на заповед, според съдържанието на който
ответникът като издател на ценната книга
се е задължил да заплати на ищеца в гр. П. следната суми: 4000 лв. на
25,11,2016 г.
По делото като свидетели са разпитани Т.В.Ч. и М.Н.Д..
От показанията на свидетеля Ч. се установява, че през лятото на 2016 г.
ответникът, заедно с А. ***, за да вземат поръчка за изработка на вътрешни
интериорни врати, които А. е поел ангажимент да изработи. При взимането на
поръчката се вписвали размерите в изпълнителен лист, който е по поръчка. Там се
описвали всички врати, на които са взели размери, като се посочвало размер и
стойността на всяка една врата. Вратите били пет броя с обща стойност някъде
около 5000 лв. В деня на взимането на размерите А. е дал 600 лв. на А. като
първоначално капаро за изработването на тези врати. След това А. е дал на А.
още 400 лв.
Според свидетелката Д., която работи във фирма
„Строймаштранс” ЕООД, чийто ******** е А.С., ответникът, в началото на месец
ноември 2016 г., е поискал и получил от ищеца в заем сумата от 4000 лв., за
която е била издадена запис на заповед.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
В конкретния случай, основанието за издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК /вземането, по която е предмет на
установяване в настоящото производство/ е издаденият от ответника в полза на
ищеца запис на заповед от 11.11.2016 г.
Записът на заповед е едностранна формална абстрактна
сделка от една страна ,а от друга страна е ценна книга, която материализира
задължение за плащане на определена сума пари при настъпването на падежа.
Записът на заповед като едностранна абстрактна сделка няма за задължителен
реквизит основание за издаването му. Разпоредбата на чл. 535 ТЗ посочва
задължителните реквизити, които трябва да съдържа запис на заповед. Настоящият
съдебен състав намира, че приложения към
частното гр.дело № 8871/ 2017 г. на ПдРС, оригинал на запис на
заповед, издаден 11,11,2016 г. за сумата от 4000 лева съдържа всички
изискуеми реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което е редовен от външна страна.
Падежът на задължението е настъпил/25,11,2016 г./, поради което съдът приема,
че документът удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на ищеца срещу
ответника.
Записът на заповед е абстрактна сделка и наличието на
основание не е елемент от фактическия й състав. Единствено и само ако някоя от
страните навежда твърдения за паралелно наличие на каузално правоотношение, то
тогава съдът е длъжен да изследва съществуването на твърдяното правоотношение и
да се произнесе по него. В противен случай - съдът проверява само
редовността на менителничния ефект. В този смисъл е Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.
С оглед указанията, дадени в т.17 от Тълкувателно
решение № 4 / 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на
делото по предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК в хипотеза на
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът –
кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на
релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника
за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба
обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да
доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При
заявено от ответника – издател на ефекта относително възражение, обуславящо
несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже
фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. В този случай, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което, според него, е издаден записът
на заповед /в исковата молба или с оглед отговора на ответника на исковата
молба/, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава
твърденията си. Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях
различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа
на заповед, няма за последица погасяване / несъществуване на вземането по
менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на
ответника ищецът не дължи доказване на възникване / съществуване на каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи
установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника.
Ответната страна твърди, че процесният записа на
заповед е издаден с цел да обезпечи задължение по договор изработка на врати.
Сключването на договор за изработка на стойност 5000
лева, е допустимо да се установява със свидетелски показания - аргумент чл. чл.164, ал.1, т.3 ГПК тълкувана по аргумент за противното.
Доказването на
релативното възражение на ответника по менителничния иск, основано на договор
за изработка, е обусловено от конкретните му фактически твърдения.
В разглеждания казус
издателят на менителничния ефект е направил възражение, че записът на заповед е
издаден във връзка с постигнато съгласие за сключване на договор за изработка,
по който е изпълнил своите задължения. В тази хипотеза ответникът не дължи сумата
по записа на заповед, ако докаже наличието на договор за изработка по които е
изпълнил своите задължения и връзка между този договор и издаването на ценната
книга в полза на поемателя – ищец, установяването на която може да стане
включително и с гласни доказателства, поради липсата на законова забрана за
това. Издателят на менителничния ефект носи тежестта на доказване. Договорът за
изработка е консенсуален, двустранен, възмезден и неформален договор.
Консенсуален, защото страните по него са обвързани щом постигнат съгласие,
двустранен, защото създава задължение за едната страна да изработи нещо, а за
другата да го приеме и заплати, и възмезден, защото срещу това което
изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждение. За
действителността на договора не се изисква специална форма, която да е част от
фактическия състав на сделката.
При доказателствена тежест за ответника, същият не
установи, твърдяното от него каузално правоотношение – договор за изработка по
който ответникът е изпълнител. Напротив от показанията на св. Д., който съдът
кредитира изцяло се установява, че процесният запис на заповед е издаден във
връзка с наличието на договор за заем. При пряк менителничен иск, когато
възражението на издателя се основава на каузално отношение между страните по
спора, ищецът не е длъжен, нито да сочи кауза, нито да доказва наличие на свое
вземане по каузално отношение, обезпечено от записа на заповед, и още по-малко
– да установява съществуване на наведено от противната страна каузално отношение,
на което последната основава възраженията си срещу дълга по ценната книга.
Фактите, съставляващи съдържание на релативното възражение на ответника,
подлежат на доказване от него, според правилото на чл.154, ал.1 ГПК.
С оглед основателността на иска, съдът дължи произнасяне и по
направеното от ответника възражение за прихващане, което принципно е направено
при условията на евентуалност. Възражението за прихващане може да се изразява в
материално-правно изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни
вземания съгласно чл.103,вр. с чл.104,ал.1 ЗЗД. С него се твърди, че вече са
настъпили последиците на прихващането като насрещните вземания са се погасили
до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл.103 ЗЗД. Ако насрещното вземане, с което се прихваща е спорно, т.е. неликвидно, с
процесуалното възражение за прихващане се установява компенсируемостта на
насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване (изискуемост и
ликвидност), като ефектът на прихващането ще се прояви след влизане на
решението в сила. Или най-съществената разлика между материалното и
процесуалното възражение за прихващане е, че първото предпоставя ликвидност на
насрещните вземания, а процесуалното възражение за прихващане е допустимо и основателно,
даже когато тези вземания или едното от тях са неликвидни, като особеното е, че
ефектът от него настъпва занапред – на основание чл.298,ал.4 ГПК по него
занапред се формира сила на присъдено нещо (вж. т.6 от ТР №1/04.01.2001г. по
т.гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС).
Възражението за прихващане черпи своето основание от твърденията в
отговора, че ищецът дължи на ответника сума 4000 лв. стойността на пет вари, с която сума
ищецът се е обогатил неоснователно. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е
длъжна да
установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение
относно осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В
противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на
доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за
нестанало. В настоящия казус ответникът не доказа твърденията си, че е изпълнил
задълженията си по така сключения между страните договор за изработка на 5 бр.
вари, че е упражнил надлежно правото си да прекрати така възникнало между
страните облигационно правоотношение, че стойността на изработени врати възлиза
на сумата от 5000 лв.
Ето защо възражението за прихващане е неоснователно и следва да се
остави без уважение.
С оглед горното, съдът приема за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 лв.
по запис на заповед от 11.11.2016
г., с падеж на плащане 25.11.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от 16.06.2017 г. до окончателното изплащане
на задължението, за която сума е издадена заповед №
5476/ 20.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 8871/ 2017 г. по описа на ПPC.
По отношение на разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен
по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада. Поради изцяло уважаване на
предявения установителен иск за вземанията, за които ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 8871/2017 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат присъдени и
изцяло разноските по производството по последното, които възлизат на 80 лева-
държавна такса и 300 лева – адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на делото, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски в пълния им
направен размер. Такива надлежно се претендират, като са налице и
доказателства, че те са реално заплатени. В тях се включват внесената държавна
такса в размер на 80 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 5476/20.06.2017 г., издадена по
частно гр. дело № 8871/ 2017 г. на ПдРС, IV бр. с-в, А.А.Д., ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на А.И.С.,
ЕГН ********** *** сума от 4000 лв.-
главница, дължима по запис на заповед,
издаден на 11,11,2016 г., с падеж 25,11,2016 г., ведно със законна лихва
върху главницата, начиная от 16,06,2017 г.
ОСЪЖДА А.А.Д., ЕГН ********** ***, да заплати на А.И.С.,
ЕГН ********** *** направените по делото разноски в размер на 80 лева, както и направените
по ч.гр. дело № 8871/2017 г. по описа на Районен съд –Пловдив разноски в общ
размер от 380 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
Д.К.