РЕШЕНИЕ
№ 736
гр. Пловдив, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300502594 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.124, ал.1 от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от
„*********, със седалище и адрес на управление **********, чрез
юрисконсулт В.Я., с която се обжалва изцяло решение №260290 от 09.08.2021
г., постановено по гражданско дело №527/2021 г. на РС - Асеновград, I гр.
състав, с което е признато за установено по отношение на „*********,
представлявано от А. А., че С. Б. Б., ЕГН **********, от гр. *********, не
дължи сумата от 3329.56 лева, представляваща възнаграждение по договор от
30.01.2019 г. „***********“ ЕООД е осъдено да заплати: на С. Б. Б., ЕГН
**********, сумата от 133.18 лева направени по производството разноски, а
на Адвокатско дружество „***********, сумата от 555 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на С. Б. Б.,
ЕГН **********, от *********, по гр.д. №527/2021 г. по описа на АРС.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че в хода на
първоинстанционното производство са допуснати процесуално недопустими
доказателства съгласно чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. Иска се да се постанови
решение, с което да се отмени атакуваното решение и да се постанови друго
такова, с което да се отхвърли предявения от Б. отрицателен установителен
1
иск като неоснователен и недоказан. Иска се присъждане на разноски пред
въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна С.Б. чрез пълномощника адв. Б., като се
навеждат подробни съображения, че жалбата е неоснователна, а решението на
първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно и следва да се
потвърди. Иска се и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ЗА.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, но е
процесуално недопустимо. Съображенията на въззивния съд, за да достигне
до този извод, са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
124, ал.1 ГПК.
Ищецът С.Б. твърди, че между него и „********“ ООД е сключен
договор за паричен заем №13687/30.01.2019 г. По силата на същия
заемодателят предоставил сумата от 3000 лева, а Б. се задължил да я върне,
ведно с лихва от 40% и ГПР от 49.13% на 52 седмични вноски от 70.22 лева в
срок до 29.01.2020 г. На същия ден бил сключен договор между С.Б. и
„**********, по силата на който ответното дружество поело задължението да
обезпечи задълженията на Б. по първия договор с наличие на парични
средства и готовност за изплащане на дължимите суми. Срещу това Б. се
задължил да му заплати възнаграждение в размер на 3329.56 лева разсрочено
на вноски от 64.03 лева, дължими заедно с всяка месечна вноска по договора
за кредит. Уговорено било плащането да се извършва на „*********“ ООД, а
това дружество да предава парите на „**********“ ООД. Договорът за
паричен заем е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на ЗПК.
В ГПР не е включена сумата, дължима за възнаграждение на поръчителя,
което задължение косвено е свързано с основния договор. Така се стига до
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която определя максимален
размер на ГПР. В договора за кредит липсва коректно посочване на общо
дължимата сума - не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Уговорената лихва надвишава трикратния размер на законната лихва,
клаузата за нея е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като в
договора за заем липсва размер на лихвата и начин за нейното прилагане,
2
което съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. От недействителността
на договора за заем следва и недействителността на втория договор, който по
естеството си е такъв за поръчителство, а такова може да съществува само за
действително задължение. Клаузата за заплащане на възнаграждение по този
договор е недействителна и на още едно основание - с нея се заобикаля закона
и е в противоречие с добрите нрави. Същата цели оскъпяване на кредита над
нормативно установения му размер в чл.19, ал.4 от ЗПК. По тези съображения
задължението за заплащане на възнаграждение на ответника не е изпълнено.
Моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено по
отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 3329.56 лева,
представляваща възнаграждение по договор от 30.01.2019 г. Претендира
направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който
ответникът „*********“ ЕООД оспорва предявения иск. Твърди, че е
недопустим поради липса на правен интерес – между страните не е
възникнало правоотношение от сключен договор за гаранция. Липсват и
доказателства имуществената сфера на ищеца да е застрашена или накърнена
от действия на ответника. Евентуално твърди, че искът е неоснователен. От
приложените към исковата молба писмени доказателства е видно, че
договорът за заем и договорът от 30.01.2019 г. не са подписани от
заемодателя и гаранта. Поради това фактическият състав на същите е непълен
– липсват насрещни изявления на страните по тях. Приложените от ищеца
удостоверения касаят друг договор за заем и друг договор за гаранция /от
2015 г./, а и не са издадени от управителя на дружеството. С договора за
гаранция не се предоставя кредит, като с него няма как да се нарушат
разпоредбите на ЗПК или да се заобиколят същите. Този договор не съдържа
елементи на договор за поръчителство и не следва да се квалифицира като
такъв. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
Възражението за недопустимост на предявения иск е прието за
неоснователно, тъй като за страната по един договор винаги съществува
правен интерес от установяване, че не дължи сумите, посочени в него, поради
неговата недействителност, независимо дали имуществената сфера е
накърнена, тъй като винаги съществува възможност ответника да извърши
действия в тази насока.
Прието е за основателно обаче възражението, че приложените към
исковата молба договор за паричен заем №13687 от 30.01.2019 г. и договор от
същата дата с предмет предоставяне на гаранция, по силата на която
ответникът се задължава към заемодателя по първия договор да отговаря за
изплащане на задълженията на заемателя по него в случай, че той не изпълни
същите изцяло в продължение на шест седмици, са подписани само от
заемател и солидарен длъжник или това са съответно С.Б. и Г. Ц. Липсата на
3
подпис в тях за заемател и гарант води до липса на сключен договор, тъй като
съгласно чл.8 от ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за
да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. В случая
липсват две насрещни изявления, като правна връзка между страните не е
създадена.
Именно в този смисъл са и доводите на ответника, въведени в
производството пред първата инстанция. Независимо от това, и въпреки
твърденията на ищеца, че не дължи суми въз основа на договор, съдът се е
произнесъл по иск, с който не е сезиран – уважил е иска на друго, невъведено
основание, като е приел, че сумата не се дължи, тъй като между страните не е
сключен договор.
Съгласно разпоредбите на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да
предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да
установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение
или на едно право, когато има интерес от това. Предмет на отрицателния
установителен иск е отричаното от ищеца право, правното естество на което
се определя от основанието и петитума на иска и въз основа на правната
норма. Процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове
– положителни или отрицателни, изрично предвидена в текста на чл. 124, ал.
1 ГПК, е наличието на интерес от установяването. При предявен отрицателен
установителен иск правен интерес от установяването е налице, когато се
претендира отричано от ищеца право, тъй като по този начин се смущава
нормалното упражняване правата на ищеца и се поражда нужда от защита, но
само в хипотезите, когато за ищеца няма друга възможност, предвидена в
закона за защита на претендираните права, както и в изрично предвидените от
закона случаи. И теорията, и съдебната практика са категорични, че
интересът, който чл.124, ал.1 от ГПК има предвид като специфична
предпоставка, е конкретното предпроцесуално поведение на ответника,
обосноваващо извод, че защитаваното с иска право е заплашено, смутено и
може да бъде защитено именно чрез СПН на решението, с което би се уважил
отрицателния установителен иск на ищеца. Както е посочено в решение
№360/18.05.2010 г. по гр.д. №1449/2009 г. на ВКС, IV г.о., правният
интерес да бъде съдебно отречено едно парично вземане не отпада в момента,
в който вземането бъде погасено поради изпълнение. В случая обаче не се
установява нито сключен договор, нито изпълнение на такъв.
Ищецът е твърдял, че е сключен договор между страните. Не се
твърди от ответника да са извършвани каквито и да е действия.
Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест,
като е указал на ищеца да установи, че са сключени посочените в исковата
молба договори.
Не се възприемат доводите във въззивната жалба, че съдът се е
позовал на недопустими доказателства – показанията на св. Ц. са изключени
от доказателствения материал. Не са обсъждани и доводите за
4
недействителност, тъй като същите биха имали значение в случай, че между
страните има сключен договор, какъвто ответникът твърди, че няма. От своя
страна ищецът не е доказал, че между страните е сключен договор,
респективно – няма правен интерес да се установи, че не дължи сума, след
като не е доказал съществуващо правоотношение с ответника. Искът се явява
процесуално недопустим, като производството следва да се прекрати.
На жалбоподателя следва да се присъдят на основание чл.78, ал.4
от ГПК направените разноски само пред въззивната инстанция в размер на
66.59 лв. за държавна такса, тъй като пред районния съд не са представени
доказателства за направени такива.
Воден от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от
ГПК, Пловдивският окръжен съд, V граждански състав,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №260290/09.08.2021 г., постановено по
гражданско дело №527/2021 г. на РС - Асеновград, I граждански състав, с
което е признато за установено по отношение на „*********“ ЕООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление ***********,
представлявано от А. А., че С. Б. Б., ЕГН **********, от гр. ***********, не
дължи сумата от 3329.56 лева, представляваща възнаграждение по договор от
30.01.2019 г., като постановено по недопустим иск, и ПРЕКРАТЯВА изцяло
производството по делото.
ОСЪЖДА С. Б. Б., ЕГН **********, от ***********, да заплати
на „**********, представлявано от А. А., сумата от 66.59 (шестдесет и шест
лв. петдесет и девет ст.) лева разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5