№ 4213
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Г. Шейтанова
Членове:Йоанна Н. Станева
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20231100505199 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 864 от 19.01.2023г., постановено по гр. дело № 45932/2021г. по описа
на СРС, 29-ти състав е признато за установено по отношение на В. И. А., че дължи на
„Амиго Финанс“ ЕООД /предишно наименование „Мого България“ ООД/, на основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
сумата от 216,02 лева, представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по
договор за финансов лизинг №AG0000963/30.11.2017г. за периода 30.10.2018г. - 27.02.2019г.,
ведно със законна лихва от 21.04.2020г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в
размер на 708,39 лева за периода от 30.10.2018г. до 27.02.2019г., неустойка за забава на
плащане на дължими лизингови вноски в размер на 3,37 лева за периода от 30.10.2018г. до
27.02.2019г., неустойка за предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг
№AG0000963/30.11.2017г. на основание чл.15.5 от ОУ в размер на 564,72 лева,
застрахователна премия в размер на 326,23 лева на основание чл.8.6 ОУ, сумата от 21,56
лева, представляваща заплатен данък МПС по чл. 52 и сл. от ЗМДТ за 2019г., въз основа на
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №15999/2020г. по описа на СРС, 29
състав. С решението е осъден В. И. А. на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК да заплати на
„Амиго Финанс“ ЕООД /предишно наименование „Мого България“ ООД/ сумата от общо
1350 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от В. И. А. чрез
1
назначения от съда особен представител – адв. Ю. К., с която се обжалва постановеното
решение. В жалбата са изложени съображения, че решението е постановено в нарушение на
закона. Твърди, че същото било необосновано, недоказано и следвало да бъде отменено и
претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени. Поддържа, че претенцията била погасена по
давност. Искането към съда е да отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Амиго
Финанс“ ЕООД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че обжалваното
решение било подробно мотивирано и почивало на събраните доказателства и закона.
Твърди, че особеният представител бил пропуснал да подаде отговор на исковата молба, не
бил релевирал възражения в срок и не бил представил доказателства. Подадената жалба
била изцяло бланкетна и мотивирана от желанието да бъде получено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство. По отношение на твърдението за изтекла
погасителна давност сочи, че периодът, за който били дължими процесните вземания, бил от
30.10.2018г. до 27.02.2019г., а заявлението по чл. 410 ГПК въз основа на което било
проведено производство по чл. 422 ГПК било с вх. № 3019656/21.04.2020г. Т.е. не бил
изтекъл тригодишният срок за погасителната давност. Искането към съда е да потвърди
изцяло първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на
решението. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или
неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от
разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение №
1/9.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява
служебно решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен
интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън
хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради
неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на
делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във
въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях
твърдения и искания на жалбоподателя. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна
въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението,
без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи
2
произнасяне по съществото на делото като формира собствени изводи по съществото на
материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и
обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1
ГПК/.
Предвид характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив,
въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите,
установени по делото. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени
конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни
изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от
първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е
недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното
първоинстанционно решение от въззивния съд. В този смисъл и Решение № 172 от
10.04.2017г. на ВКС по т. д. № 2312/2015г., I ТО, ТК.
С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, пред настоящата съдебна
инстанция не е спорна, установената от СРС фактическа обстановка, а именно, че между
страните е бил сключен Договор за финансов лизинг № AG0000963 със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив от 30.11.2017г. с предмет лек
автомобил Мерцедес- Бенц С 220, рег. № ********* с лизингополучател В. И. А. и стойност
на лизинга от 6000 лева, срок на лизинга от 60 месеца, лихвен процент по договора в размер
от 37,20 %, фиксиран за целия срок на договора. Общият размер на кредита е 5100 лева, общ
разход по кредита по смисъла на ЗПК- 6292,24 лева, такса ангажимент от 100 лева. В чл. 7 е
посочено, че общият разход по кредита по смисъла на ЗПК е в размер от 6292,24 лева и
включва такса ангажимент 100 лева и лихва върху главницата в размер от 6192,24 лева.
Съгласно чл. 8 от договора общата сума, дължима от лизингополучателя, е в размер от
11392,24 лева, при ГПР в размер от 45,80 % и включва такса ангажимент и лихва върху
главницата. В чл. 15 от договора за лизинг е посочено, че придобиването на лизинговия
актив от лизингополучателя се извършвало по реда на чл. 2.5.1 от ОУ.
Съгласно цитираната клауза от приложимите ОУ, когато договорът за лизинг
предвижда уговорена в полза на лизингополучателя опция за придобиване – след отправяне
на писмено искане по реда на чл. 12. 1 от ОУ, лизингополучателят може да упражни това
свое право само ако всички дължими суми по договора, в това число и дължимата стойност
на опцията за придобиване, са изплатени и не е налице друго неизпълнение на задълженията
по договора за лизинг.
От приетия препис от Договор за покупко-продажба на МПС № РС0000963 от
30.11.2017г., сключен между „МОГО България“ ЕООД /в качеството на купувач/ и В. И. А. и
съпругата му Р.Н. А.а /в качеството им на продавачи/ се установява, че продавачите са
прехвърлили на купувача правото на собственост върху 1 брой употребявано МПС, а именно
Mercedes-benz C 220, VIN WDB2032081F698144, номер на двигател 64696330376769, рег. №
*********. Общата продажна цена съгласно чл. 2, ал. 2 от договора е 6000 лева. Съгласно чл.
4, ал. 4 от договора продавачът, като знае, че описаното в чл. 1, ал. 1 към договора МПС, се
3
придобива от купувача с цел да бъде отдадено по договор за финансов лизинг, с
подписването на настоящия договор дава съгласието си купувачът, без с това да ги губи, по
свое усмотрение да прехвърли на лизингополучателя по договор за финансов лизинг всички
или част от следните права по настоящия Договор за покупко-продажба, а именно: правото
да приеме МПС-то, гаранционните права /в случай че има такива/ и правата по общата
отговорност за недостатъци.
Пред СРС е представен и препис от Споразумение за прихващане от 30.11.2017г.,
сключено между „МОГО България“ ЕООД и В. И. А., в което е посочено, че във връзка със
сключен Договор за покупко-продажба на МПС № РС0000963, лизингодателят дължи на
лизингополучателя сума в размер на 6000 лева, представляваща задължение за заплащане на
покупна цена по договора; във връзка със сключен Договор за лизинг № AG0000963,
лизингополучателят дължи на лизингодателя сума в размер на 1120 лева, състояща се от
първоначална вноска в размер на 900 лева, разходи за регистрация на лизинговия автомобил
в КАТ в размер на 120 лева и такса ангажимент в размер на 100 лева. Съгласно чл. 2 от
споразумението страните са постигнали съгласие да прихванат задълженията си по т. 1 като
лизингодателят приспадне от задължението си по т.1.1 задълженията на лизингополучателя
по т. 1.2 и плати остатъка в размер на 4880 лева на лизингополучателя съгласно уговореното
между страните по Договора за покупко-продажба на МПС.
Не е спорно между страните, а и се установява от приложеното уведомление за
прекратяване на Договор за лизинг № AG0000963 от 20.12.2019г., че ищецът е развалил
договора поради неизпълнение на задължение от страна на ответника за заплащане на
дължими лизингови вноски, както и че с Приемо-предавателен протокол В. И. А. е предал
на 27.02.2019г. на представител на ищцовото дружество предметът на лизинговия договор.
От приетата ССчЕ се установява, че по договора за финансов лизинг има следните
неизплатени задължения: неплатени задължения за главници в размер от 216,02 лева за
периода от 30.10.2018г. до 27.02.2019г.; неплатени задължения за възнаградителни лихви
като част от месечните анюитетни вноски в размер от 718,69 лева /от които претендирани
708,39 лева/, 564,72 лева, неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, 3,47 лева /при претендирана 3,37 лева/, неустойка за забава; 21,56 лева,
платен на 27.02.2019г. данък за МПС за 2019г., 326,23 лева, платени застрахователни премии
по застраховка ГО на лизинговото МПС. Експертът е посочил, че не са установени
плащания на описаните суми.
При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав при
извършване на преценка за нарушение на императивни материалноправни норми, намира
следното:
В константната практика на ВКС, обективирана Решение № 294/20.04.2010г. по гр. д.
№ 670/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 102/03.08.2010г. по т. д. № 897/2009г. на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 65/23.05.2017г. по т. д. № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение
№ 1030/20.09.2011г. по гр. д. № 1541/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., е прието, че с договора
за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при
4
условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния
елемент - поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент - придобиването
на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от
лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването - лизингови вноски. За
разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото
възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е изчислено по такъв начин, че
покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата
печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от
лизингополучателя. Нито в посочените решения на ВКС, нито в българското
законодателство, нито в правната теория е отречена възможността за сключване на договор
за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг. Съгласно съдебната
практика с оглед принципа на договорната свобода, установена в чл. 9 ЗЗД, който намира
приложение на основание чл. 288 ТЗ и към договора за лизинг, договорът за обратен лизинг
като разновидност на договора за финансов лизинг е действителен. Спецификата на този вид
лизинг се изразява в съвпадане на лицето - доставчик /продавач/ или производител на
стоките и лизингополучателя, като по силата на договора за обратен лизинг лизингодателят
предоставя за временно възмездно ползване на лизингополучателя стоките, които
последният е предоставил или произвел. В този случай също възникват правоотношения по
два договора - договор за финансов лизинг и договор за покупко-продажба на стоките, като
едно лице встъпва в договорно правоотношение с друго лице – лизингодателя, веднъж в
качеството на продавач по договор за покупко-продажба и втори път като лизингополучател
по договора за финансов лизинг.
В Определение № 60612/26.11.2021г. по т.д. № 2327/2020г. II т.о. на ВКС,
Определение № 1030/20.09.2011г. по гр. д. № 1541/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., Определение
№ 565/19.07.2023г. по т.д. № 151/2022г. I т.о. на ВКС и в Определение № 297 от 13.05.2022г.
по т. д. № 1201/2021г. на II т. о. на ВКС е изложено становище за допустимост на договора
да обратен лизинг, сключен между търговци. Арг. за действителността на договора за
обратен лизинг между търговци се съдържа в нормата на чл. 333 ТЗ, която предвижда, че
при търговските сделки е допустима продажба с уговорка за обратно изкупуване - такава
търговска сделка е действителна и не попада в приложното поле на нормата на чл. 152 ЗЗД.
В конкретния случай в чл. 3, ал. 5 от Договора за покупко-продажба на МПС от
30.11.2017г. е посочено, че прехвърляното МПС ще бъде предоставено за възмездно ползване
от купувача на продавача по сключен договор за финансов лизинг с № AG0000963.
Условията на договора за финансов лизинг с посочения номер, от разновидността -
обратен лизинг, включват задължение на лизингополучателя да придобие обратно правото
на собственост върху вещта, предмет на договора за продажба на МПС след изтичането на
срока на лизинга- арг. чл. 15 от Договора за финансов лизинг. Следователно, сключените на
30.11.2017г. договор за покупко-продажба на МПС № РС0000963 и договор за финансов
лизинг с № AG0000963 със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
5
актив, по своята същност представляват договор за продажба с уговорка за изкупуване, като
съгласието на страните да се прехвърли обратно собствеността върху продаваната вещ е
постигнато едновременно. Настоящият съдебен състав намира, че в случая се касае за
кредитиране на продавач-лизингополучател като дали формата на кредитиране е позволена е
без значение, ако прехвърлянето на собствеността с друга сделка е с цел обезпечение на
кредита, обстоятелство което безспорно се установява по делото с оглед сключените между
страните на същата дата правоотношения.
Предвид нормата на чл. 209 ЗЗД продажбата с уговорка за изкупуване е
недействителна. Разпоредбата е частен случай на забраната по чл. 152 ЗЗД - съглашение, с
което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще
стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря
предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в
закона, е недействително. Основанието за въвеждане на забраната да се уговаря
придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта
длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е
принуден да приеме условията на кредитора (Решение № 33 от 28.05.2018 г. на ВКС по гр. д.
№ 2112/2017 г., IV г. о., ГК).
Продажбата с уговорка за изкупуване е обявена от законодателя за недействителна,
защото крие опасности за икономически по-слабата страна в правоотношението. В
разглеждания случай, макар и сделките да са търговски за ищеца, тъй като са свързани с
упражняваното от него занятие, чл. 333 ТЗ, който регламентира търговска продажба с
уговорка за изкупуване, не намира приложение в правоотношенията между страните,
доколкото ответникът е физическо лице – потребител по договора за обратен лизинг,
предвид на което отношенията се уреждат от общите разпоредби на гражданското право.
Касае се до комплексни и неразривно свързани сделки – договор за покупко- продажба на
МПС и договор за финансов лизинг със задължително обратно изкупуване, като никоя от тях
не би била сключена без другата. Този комплекс от сделки има за резултат предоставяне на
паричен кредит от търговец на физическо лице – потребител, а целта на първата сделка е да
се обезпечи вземането на лизингодателя по договора за потребителски кредит с имущество
на кредитополучателя- лизинговия автомобил.
Предвид което настоящата съдебна инстанция намира, че със сключването на
гореописаните сделки е налице нарушение на императивни материалноправни норми,
доколкото процесните сделки представляват продажба с уговорка за изкупуване, която е
нищожна като противоречаща на закона- чл. 209 ЗЗД и чл. 152 ЗЗД. Нищожната сделка не е
породила никакви правни последици, предвид на което за лизингодателя не е възникнало
правото да претендира лизинговите вноски и неустойки по нищожния договор, вкл. и за
него не е възникнало което и да е основано на договора право, вкл. такова по чл. 8.7.4, вр. чл.
8.6 от ОУ към него. С оглед на гореизложеното предявените искове са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
При достигане на различни правни изводи, решението на СРС следва да бъде
6
отменено изцяло и вместо него следва да бъде постановено друго, с което предявените
искове бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има В. И. А., но същият не е сторил и не
претендира разноски. В заповедното производство не е сторил разноски, тъй като заповедта
за изпълнение е била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, а в първоинстанционното
и въззивното производство е бил представляван от назначен от съда особен представител.
С оглед на цената на предявените искове, въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 864 от 19.01.2023г., постановено по гр. дело №
45932/2021г. по описа на СРС, 29-ти състав, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Амиго Финанс“ ЕООД /с предишно наименование
„Мого България“ ЕООД/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Белоградчик, ул. „Алеко Константинов“ № 5, срещу В. И. А., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. „*********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че дължи
следните суми: сумата от 216,02 лева, представляваща падежирали и непогасени лизингови
вноски по Договор за финансов лизинг № AG0000963/30.11.2017г. за периода 30.10.2018г. -
27.02.2019г., ведно със законна лихва от 21.04.2020г. до изплащане на вземането,
възнаградителна лихва в размер на 708,39 лева за периода от 30.10.2018г. до 27.02.2019г.,
неустойка за забава на плащане на дължими лизингови вноски в размер на 3,37 лева за
периода от 30.10.2018г. до 27.02.2019г., неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
финансов лизинг №AG0000963/30.11.2017г. на основание чл.15.5 от ОУ в размер на 564,72
лева, застрахователна премия в размер на 326,23 лева на основание чл.8.6 ОУ, сумата от
21,56 лева, представляваща заплатен данък МПС по чл. 52 и сл. от ЗМДТ за 2019г., за които
суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №15999/2020г. по
описа на СРС, 29-ти състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7