РЕШЕНИЕ
№
211 30.07.2020 година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II СЪСТАВ
На
тридесети юни две хиляди и двадесета година
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
БОРЯНА ХРИСТОВА
Секретар: Катерина Маджова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Христова в.гр.д. №1298 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на УМБАЛ
„Професор Д-р Стоян Киркович“ АД, гр. Стара Загора, чрез адвокат Р.С. ***,
против Решение №1216 от 21.09.2019 г., постановено по гр.д. №2154/2019 г. по
описа на РС Стара Загора.
С жалбата решението се обжалва изцяло
като неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано. Въззивникът сочи, че районният съд
не е обсъдил твърдението му и противно на него и установеното от назначената
съдебно-счетоводна експертиза е достигнал до погрешен фактически извод, че не е
заплатил на въззиваемата трудово възнаграждение в размер на 322.58 лева до
01.02.2019 г. Твърди заплащане на сумата, от което според него следва както
липса на основание за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от
страна на работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, така и неоснователност на претенцията
за лихва за забава върху посочената сума. Допълва, че дори да е бил в забава,
то сумата е била дължима на 31.01.2018 г. и лихва би следвало да се начислява
от следващата дата – 01.02.2018 г., а не както се претендира от 01.01.2018 г.
На следващо място, излага съображения, че дори да е било налице забавяне в
изплащане на сумата от 322.58 лева, то същото се явява явно несъществено (28%)
спрямо изплатеното възнаграждение (72% от общо дължимото). Не е съгласен и с
извода на съда, че не е налице незаконно прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на работника. Твърди, че работникът без твърдяното
основание е прекратил трудовото си правоотношение и му дължи обезщетение за
неспазено предизвестие.
Моли съда да отмени решението на
първоинстанционния съд, да отхвърли предявените искове като неоснователни, да
приеме, че извършеното от ищцата едностранно прекратяване на трудовото ѝ
правоотношение без предизвестие се явява незаконно и да уважи предявения
насрещен иск, като осъди въззиваемата да му заплати претендираното обезщетение
за вреди от неспазено предизвестие. Претендира присъждане на разноски пред
въззивната инстанция.
В срока по чл. 263 ГПК постъпил писмен
отговор от другата страна, С.Г.М.-Л., в който се развиват подробни съображения
за неоснователност на въззивната жалба. Искането към съда е да отхвърли жалбата
като неоснователна и да потвърди изцяло обжалваното решение. Претендират се
разноски пред въззивната инстанция.
В съдебно заседание въззивникът, УМБАЛ
„Професор Д-р Стоян Киркович“ АД, гр. Стара Загора, редовно призован, не
изпраща законен представител, представлява се от процесуален представител по
пълномощие, който поддържа въззивната жалба. Претендира разноски и представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата страна,
С.Г.М.-Л., редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален
представител по
пълномощие. Поддържа отговора на въззивната жалба. Претендира разноски и
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа
и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт и оспорванията в отговора на въззивната жалба.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е
в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство,
имаща правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на въззивно
обжалване по силата на чл. 258 от ГПК съдебен акт.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен
състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се
извлече смисъла му. Решението е допустимо – съдът е разгледал предявения иск
при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
Районен съд Стара Загора е бил
сезиран със следните обективно кумулативно съединени искове:
1) иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на предприетото от
работодателя – ответник уволнение с основание чл. 326, ал. 1 от КТ;
2) иск с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 4 от КТ за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата
книжка, като се впише действителното такова – чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ;
3) осъдителен иск с правно основание чл.
221, ал. 1 от КТ за обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
срока на предизвестието в размер на 30 дни, ведно със законната лихва върху
тази сума за периода от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното ѝ изплащане;
4) осъдителен иск с правно основание чл.
224, ал. 1 от КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г.
в размер на три дни, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от
деня, следващ датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
ѝ изплащане;
5) осъдителен иск с правно основание чл.
245, ал. 2 от КТ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху сумата от 322.58 лева (дължим остатък от трудово
възнаграждение за м. декември 2017 г., изплатено на 01.02.2019 г.) за периода
от 01.01.2018 г. до 01.02.2019 г.;
6) осъдителен иск с правно основание чл.
128, т. 2 от КТ за заплащане на месечното брутно трудово възнаграждение,
дължимо за м. януари 2019 г., ведно с лихва за забава съобразно чл. 245, ал. 2
от КТ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата на
дължимия нетен размер на трудовото възнаграждение, за периода от 01.02.2019 г.
до датата на депозиране на исковата молба, както и законна лихва от деня,
следващ датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане.
7) насрещен осъдителен иск от УМБАЛ
„Професор Д-р Стоян Киркович“ АД против С.Г.М.-Л. за обезщетение за вреди от
неспазено предизвести при незаконно прекратяване на трудовото правоотношение от
работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху сумата
от датата на предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане.
Ищцата (сега въззиваема) е твърдяла
в исковата молба, че е работила при ответника със специалност лекар, на
длъжност ординатор. Тя изпълнявала добросъвестно и точно задълженията си
съобразно сключения трудов договор. Работодателят обаче не изпълнил
задължението си и не изплатил пълния размер на дължимото ѝ трудово
възнаграждение за м. декември 2017 г., което следвало да стори най-късно на
31.12.2017 г. Неоснователно задържал сумата в размер на 322.58 лева, явяваща се
близо 30% от месечното трудово възнаграждение. Поради това ищцата депозирала
искане, вх.№ЧР-03-42/01.02.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 01.02.2019 г. Дължимият
остатък бил изплатен след това, едва на 01.02.2019 г. Работодателят издал
Заповед №12/01.02.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 326, ал. 1 от КТ, считано от 01.02.2019 г., в която били изложени
погрешни и противоречиви мотиви. Това предприето от работодателя уволнение било
незаконно, доколкото към момента на издаване на заповедта същата вече е била
безпредметна, а заявлението на ищцата не съдържало волеизявление по смисъла на
чл. 326, ал. 1 от КТ, поради което и не е било налице посоченото в заповедта
основание на чл. 326, ал. 1 от КТ. На следващо място се сочи, че след
прекратяване на трудовото правоотношение работодателят не е изплатил и
дължимите обезщетения – едно брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието в размер на 30 дни и за три дни неизползван платен годишен
отпуск за 2019 г., законната лихва върху удържаната сума от 322.58 лева, както
и дължимото трудово възнаграждение за месец януари 2019 г., отново със
законната лихва. Поискала е от съда да признае за незаконно и да отмени
предприетото от работодателя със Заповед №12/01.02.2019 г. уволнение с
основание чл. 326, ал. 1 от КТ, да задължи работодателя да извърши поправка на
основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка, като впише действителното
такова – чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, както и да осъди работодателя да ѝ
заплати всички претендирани суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба. Твърдял е, че към
момента на прекратяване на трудовото правоотношение фактите, които са
обуславяли възникването на правото на ищцата да прекрати едностранно без
предизвестие трудовото правоотношение, обективно не са съществували. Веднага
щом болницата е установила частичното неизплащане на трудовото възнаграждение
на ищцата, го е изплатила на 01.02.2019 г. – датата, на която ищцата е
депозирала заявлението си. Поради това и постъпилото в деня на плащането
заявление следвало да се разглежда като подадено предизвестие по чл. 326, ал. 1
от КТ. Дори да е било налице частично забавяне на изплащането на трудовото
възнаграждение, то се явявало несъществено с оглед изплатеното, твърде
несъществена и малка, за да възникне и бъде упражнено правото на работника по
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, в противен случай би се стигнало до злоупотреба. По
повод искането за лихва върху сумата от 322.58 лева твърди, че възнаграждението
за м. декември 2017 г. е било дължимо в последния ден на следващия месец –
31.01.2018 г., поради което лихва можело да бъде начислявана от 01.02.2018 г.
По повод искането да бъде изплатено брутното трудово възнаграждение за м.
януари 2019 г. сочи, че следвало да се изплати нетният размер на това
възнаграждение, без да се дължи лихва, тъй като работодателят не е изпаднал в
забава и към датата на падежа сумата е била депозирана на касата на болницата,
но не е била потърсена от ищцата. По същия начин е била начислена и депозирана
на каса сумата за 3 дни неизползван платен годишен отпуск. Предявил е и
насрещен иск за обезщетяване на вредите, изразяващи се в неотработения срок на
предизвестието, претърпени от незаконното едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на ищцата.
Пред районния съд са приети писмени
доказателства. Назначена е съдебно-икономическа експертиза.
С атакуваното съдебно решение районният
съд е уважил изцяло предявените от С.Г.М.-Л. искове. Отхвърлил е насрещния иск на
ответника.
За да постанови обжалваното решение,
районният съд е приел, че останалата незаплатена част от трудовото
възнаграждение на ищцата за месец декември 2017 г. в размер на 322.58 лева
действително ѝ била изплатена на 01.02.2019 г. след постъпване на нейното
заявление. Преценката на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на
основание чл. 326, ал. 2 от КТ и да впише това основание за прекратяване на
правоотношението в трудовата книжка на ищцата е намерил за неоправдана.
Възприемайки заключението на вещото лице и изчислените от него суми за дължими
обезщетения, се е произнесъл и по осъдителните претенции на ищцата. Приел е
още, че не е налице такова незаконно прекратяване на трудовоправната връзка от
страна на работника, което да бъде овъзмездено чрез заплащане на обезщетение за
неспазено предизвестие, поради което е достигнал до извода за неоснователност
на предявения насрещен иск.
Настоящият съдебен състав счита, че
формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд
фактическа обстановка кореспондира с доказателствения материал, поради което и
на основание чл. 272 от ГПК препраща своята към нея.
Изтъкнатите от въззивника оплаквания за необоснованост
на фактическите изводи на съда, че не е заплатил на въззиваемата трудово
възнаграждение в размер на 322.58 лева до 01.02.2019 г., са неоснователни. Още
с отговора на исковата молба е посочил, че след като е узнал за останалия
дължим остатък, на 01.02.2019 г. по банков път работодателят е изплатил
процесната сума. Съображенията му относно размера на неизплатената част са
неоснователни и не намират подкрепа в закона и във възприетото разбиране на
съдебната практика. Законът не определя минимален срок на забавата, не изисква
и вина на работодателя. Във всички случаи, когато обективно е налице забава в
изпълнението на задължението на работодателя по чл. 128 от КТ, работникът има
право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие като отправи до
работодателя писмено едностранно изявление. Това право не е обусловено нито от
срока на забавата, нито от размера на неизплатеното възнаграждение, нито от
вина на работодателя. Без значение са и причините, поради които работодателят е
забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение. Нещо повече, прекратяването
на трудовото правоотношение на това основание настъпва автоматично от момента
на получаване на писменото изявление на работника, независимо от това дали
посоченото в изявлението на работника основание е било налице (Решение
№266/05.06.2007 г. по гр.д. №1416/2004 г., II ГО; Решение №144/23.02.2010 г. по
гр.д.№3101/2008 г., I ГО; Решение №495/03.06.2010 г. по гр.д. №527/2009 г., IV
ГО).
При съобразяване на твърденията на
страните и установеното от фактическа страна по делото, следва изводът, че
трудовото правоотношение между С.М.-Л. и УМБАЛ „Професор Д-р Стоян Киркович“ АД
е прекратено с получаване от последния на нейното заявление с входящ номер
ЧР-03-42/01.02.2019 г. При наличие на конкуренция между насрещни волеизявления
за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това,
чийто фактически състав е настъпил по-рано. С получаването на писменото
волеизявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ
е настъпило действието на прекратяването /чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ/ и издадената
след това заповед е безпредметна, тъй
като вече не е съществувало правоотношение, което да се прекратява. Поради това
и искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и следва да
бъде уважен. Като последица от това основателен е и искът за промяна на
основанието за уволнение (в този смисъл се е произнесъл и ВКС в Решение
№203/30.05.2011 г. по гр.д. №832/2010 г., III ГО).
Основното оплакване на въззивника касае
неправилна преценка на районния съд относно момента на действителното изплащане
на дължимия остатък от трудово възнаграждение на ищцата за м. декември 2017 г.
В тази насока е и твърде общото му заявление за злоупотреба с право от страна
на ищцата, изразяващо се в несвоевременно уведомяване на работодателя за
наличието на такъв неизплатен остатък (с отговора на исковата молба) и
непотърсването на оставащата сума от ищцата (с писмената защита пред районния
съд). За пълнота следва да се отбележи, че трудовото правоотношение не би се
прекратило, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 от КТ (Решение
№289/18.11.2014 г. по гр.д. №1289/2014 г., IV ГО; Определение №1071/15.10.2010
г. по гр.д. №562/2010 г., IV ГО). В случая обаче от събраните доказателства не
се установява неправомерно поведение от страна на ищцата. Страните не са
уговорили време и начин на плащане на трудовото възнаграждение, поради което и
по аргумент от чл. 270, ал. 2 от КТ ответникът е следвало да заплати цялото
трудовото възнаграждение на последното число на месеца, за който е положен
трудът. Начинът на изплащане на дължимите трудови възнаграждения е уреден в чл.
270, ал. 2 от КТ – лично на работника по ведомост или срещу разписка, по
писмено искане на работника – на негови близки или по писмено искане на
работника на влог в посочена от него банка. В настоящия случай не може да се
твърди, че ищцата не е оказала съдействие за получаване на трудовото си
възнаграждение за м. декември 2017 г., тъй като е получила част от него и очевидно
е оказала съдействие. За остатъка работодателят е изпаднал в забава. От
заключението на вещото лице се установява, че този остатък от 322.58 лева е бил
осчетоводен по дебита на сметка „Депонирани възнаграждения“, по аналитична
сметка на ищцата, като не може да се установи в кой момент е било извършено
това. Ответникът обаче твърди, без да доказва, че на ищцата е било указано, че
следва да се яви при него за получаване на депонираните суми за трудово
възнаграждение. Подобно недоказано твърдение не може да го освободи от
собствената му забава. С оглед на това не се споделят твърденията за липса на
предпоставките за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от
страна на работника без предизвестие, а оттам – за неоснователност на
претенциите за обезщетения.
Вземането по чл. 128 от КТ е изискуемо от датата, на която е следвало
да се изплати всяко отделно трудово възнаграждение. Оттогава се дължи и лихва
за забава, която е периодично вземане и се следва за целия период до погасяване
на главницата (Решение №332/03.09.2009 г. по гр.д. №255/2009 г., IV ГО). Както
се посочи, по аргумент от чл. 270, ал. 2 от КТ ответникът е следвало да заплати
цялото трудовото възнаграждение на последното число на месеца, за който е
положен трудът. Поради което и върху дължимия остатък от възнаграждението за м.
декември 2017 г. се дължи лихва от 01.01.2018 г. до 01.02.2019 г., когато
задължението е било погасено чрез плащане по банков път, по сметка на ищцата.
С исковата молба е предявена претенция с
правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение от работника на основание чл. 327, ал.
1, т. 2 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.
327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно
трудово правоотношение. Предвид гореизложените мотиви относно доказаното
действително правно основание, на което е прекратен трудовият договор между
страните – по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, основателна е претенцията на ищцата
за заплащане на обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ. Иска се от ищцата и
заплащане на обезщетение с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за три дни
неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. Липсват доказателства за плащането
му. Поради което и тази претенция е основателна и следва да бъде уважена.
На следващо място се претендира и
трудовото възнаграждение за м. януари 2019 г., чиито брутен размер е 1229.48
лева. Липсват доказателства за реалното му изплащане, поради което и тази сума
следва да бъде присъдена. Не се споделят доводите на въззивника – ответник, че сумите
за възнаграждение за м. януари 2019 г. и за обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск са били депозирани на каса, но не са потърсени от въззиваемата –
ищца. Между страните по делото, на първо място, не е уговорен подобен начин за
заплащане на възнаграждение, а, на второ място, видно от данните в трудовото
досие, въззиваемата е представила банкова сметка ***, че желае получаването на
сумите по трудовото правоотношение по нея.
Предявен и разгледан е и насрещен иск за
обезщетение от работодателя, който е претендирал репарация на вредите,
изразяващи се в неотработения срок на предизвестието, претърпени от незаконното
едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищцата. Както
беше посочено, трудовото правоотношение между страните е било прекратено
едностранно от работника поради забава в заплащането трудовото възнаграждение
за м. декември 2017 г. В съдебната практика се приема, че за прекратяването на
трудовото правоотношение е без значение дали са налице или не предвидените в
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ предпоставки за това. При липса на такива
предпоставки, работодателят може да се защити чрез претендирането на
обезщетение за причинените му по този начин (с това незаконосъобразно действие)
от работника (служителя) вреди (Решение №554/27.10.2008 г. по гр.д. №1860/2005
г., II ГО). В случая обаче предприетото едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение по този ред не представлява незаконосъобразно действие,
доколкото действително са били налице предпоставките за това. Поради това тази
претенция на работодателя се явява неоснователна.
Предвид на изложените съображения и
съвпадането в изводите на първоинстанционния и въззивния съд, настоящият състав
намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено. С оглед изхода на спора, на въззиваемата следва да бъдат присъдени
сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 760 лева.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №1216 от 21.09.2019 г., постановено по гр.д. №2154/2019 г. по описа на
РС Стара Загора.
ОСЪЖДА
УМБАЛ
„Проф. Д-р Стоян Киркович“ АД, с ЕИК *********, и с адрес: гр. Стара Загора,
ул. „Генерал Столетов“ №2, представлявана от изпълнителния директор проф.д-р Й.Й.,
ДА ЗАПЛАТИ НА С.Г.М.-Л., с ЕГН **********
и адрес: ***, направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 760 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС
с касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.