Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............../……08.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми юли през 2020 година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер
17215 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 433921 от 20.06.2018 г. постановено
по гр.д. № 57853/2016 г. на СРС, 36 състав, е признато
за установено„Т.С." ЕАД срещу Я.И.И.
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че Я.И.И. дължи следните суми: 1606,20 лева (от които 49,41 лева - цена за
услугата дялово разпределение) - цена за доставена топлинна енергия в имот,
намиращ се в гр. София, общ. Сердика, ж. к. „******, аб. № 010141 за периода
01.04.2013г. до 30.04.2015г, ведно със законната лихва от 26.05.2016г. (датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването, и сумата от 284,54 лв. - лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 31.05.2013 г. до 16.05.2016 г., за които суми на
06.06.2016г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч. гр. дело № 27454/2016г. на СРС, 36 състав, като са отхвърлени предявените искове за главница за
разликата от 355,41 лева до пълния предявен размер от 1961,41 лева и иска за
лихва върху главницата за разликата от 64,23 лева (от които 57,17 лева върху главницата
и 10,06 лева - лихва върху сумата за дялово разпределение) до пълния предявен
размер от 348,77 лева.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът Я.И.И. да заплати на „Т.С." ЕАД, основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 825,96 лева - разноски в заповедното и в исковото производство, и
сътоветно е осъдил ищеца „Т.С." ЕАД
да заплати на Я.И.И.,на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 54,49 лева -
разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С." ЕАД - „Т.с." ЕООД.
Това решение е обжалвано и от двете страни по
спора.
Ищецът „Т.С.“ ЕАД обжалва решението в частите,
в които исковете са били отхвърлени, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и
процесуалния закон закон относно дължимост на цялата сума за ТЕ, и в частност
тази за ТЕ за сградна инсталация в размер на 339,54 лв. и лихвата за забава
върху нея. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в
обжалваните част, вкл. и в частта за разноските, като исковете се уважат в
пълен размер, прави и искане за разноски.
Ответникът Я.И.И. чрез пълномощник адв.В.Ц. от
САК обжалва решението в частите, в които исковете са били уважени, с оплаквания
за неправилност на решението като недопустимо в частта за суми след 30.04.2013
г., а и като неправилно постановено при нарушение на материалния и на
процесуалния закон, и необоснованост. Правят се оплаквания за липса на мотиви,
за необсъждане на всички направени от ответната страна възражения, и конкретно
за липсата на доказателства за ползване на ТЕ за отопление в имота на
ответницата поради свалени радиатори още 2005 г., и на такива за отчет на
индивидуалните измервателни уреди в имота на ответницата. Моли да се уважи
въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, вкл. и в частта
за разноските, като исковете се отхвърлят изцяло, прави и искане за разноски.
Не
са подадени отговори по въззивните жалби от насрещната им страна в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
слезд този срок, подадена за открито съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, и допустимо. Изложени са достатъчно мотиви, от които да се
направи извод как е формирана волята на съда, отразена в диспозитива, като
необсъждането на всички доводи и възражения настраните евентуално води до
необоснованост на решението, но не и до неговата недопустимост или нищожност.
Оплакването за
недопустимост на решението относно периода на исковата претенция за главница
цена на ТЕ въззивният съд намира за неоснователно. Допуснатата техническа
грешка в исковата молба е поправена по реда на чл.129 от ГПК пред въззивния съд,
което е допустимо съгласно т.5 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Грешката в началната искова молба относно крайната дата на
исковия период е техническа такава, и отстраняването й не е изменение на иска
по чл.214 от ГПК, тъй като пак с исковата молба се сочи, че исковете се
предявяват съгласно издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК която
сочи крайна дата 30.04.2015 г., а не погрешно сочената в исковата молба
30.04.2013 г., както е налице съвпадение на размера на исковата претенция за
цената главница ТЕ по заявлението по чл.410 от ГПК и издадената заповед за
изпълнение, и сумата по исковата молба.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с двете въззивни жалби по преценката
на събраните по делото доказателства и значението на липсващите такива, както и
относно приетото и кредитирано от СРС заключение на съдебно-техническа
експертиза, които оплаквания относно фактите и приложимото право, очертава
обхвата на въззивната проверка за правилност, но не и други факти, поради които
са уважени/отхвърлени исковете, вкл. и относно размерите, доколкото за тях няма
оплакване с въззивната жалба.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника за наличието на
облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ при договор при
Общи условия, обвързващи ответницата като собственик на жилище в топлоснабдена
сграда-етажна собственост, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за
жилището му, установени от приетата по делото съдебно-техническа и счетоводна експертиза
при определяне размера на количеството реабно потребена ТЕ и нейната цена, и
лихвата за забава. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и
правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо
да ги повтаря, като установи, че в мотивите на решението е взето отношение по
направените с отговора на въззивната жалба възражения, макар и да не са
посочвани изрично като такива, отнасящи се до доказване на основанието за
плащане на цена на ТЕ за сградна инсталация и за топла вода, при отчитане, че в
имота не се отчита ТЕ за отопление от радиатори.
ПО ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА
НА ИЩЕЦА
Основателно е и
оплакването на въззивника-ищец относно неотчитане на задължението на
ответницата за сумата за ТЕ за сградна инсталация от 339,54 лв., тъй като това
оплакване не намира опора в съдържанието на обжалваното решение. Видно от
мотивите на същото, стр.4, сумата за която е уважен иска за главница от общо 1606,20
лв. включва сумите 49,41 лв., за
осъществяване на дялово разпределение за процесния период, и остатъка от 1556,79
лева съответства на сумата за подгряване
на топла вода. Извън уважения размер на иска остава сумата 339,54 лв. за ТЕ за
сградна инсталация, за която искът също е основателен. Ответницата като потребител на ТЕ в сграда- етажна собственост, дължи цената за ТЕ за
отопление на общите части, също и за сградната инсталация като обща част на ЕС,
дори и да не ползва ТЕ за отопление на имота си /както е в случая/. В този
смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г.,
ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи
на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62
от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към
топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и тази за общите части на
сградата, каквато е сградната инсталация на отоплителната система в
сградата-обща част съгласно чл.38 от Закона за собствеността. Приетата СТЕ сочи
че за исковия период ТЕ отдадена от сградната инсталация, е изчислена съгласно
приложимата методика на Наредбата за топлоснабдяването, при измерване на
количеството ТЕ в абонатната станция с годни средства за измерване (СИ), и
възлиза на 339,54 лв. Ето защо ответницата дължи на ищеца сумата за ТЕ за
сградна инсталация за исковия период в размер на 339,54 лв., определена от СТЕ.
За тази сума искът за главница е основателен и доказан и подлежи на уважаване,
ведно с лихвата за забава само върху тази сума, като съдът на основание чл.162
от ГПК определя размера на лихвата за забава върху нея за исковия период 31.05.2013
г.-16.05.2016 г. в размер на 57,17лв. въз основа и на данните по ССчЕ.
ПО ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА
НА ОТВЕТНИКА
Досежно правилността
на първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, настоящият въззивен
състав намира наведените от ответника с въззивната жалба доводи за неправилност за
неоснователни.
Не е спорно между
страните, че ответникът е потребител на ТЕ за исковия период за битови нужди,
установява се от експретизата и другите събрани писмчени доказателства, които и
не са оспорени от страните- изравнителни сметки от ФДР, че в имота няма отоплителни
тела и не е правен отчет на измервателни уреди на такива-сочат се показания
0,00 за ТЕ от отоплителни тела в имота, при което количеството ТЕ за
абоната-ответницата, е изчислявана само
за ТЕ за топла вода и за сградна инсталация. По отношение на ТЕ за топла вода,
същата е определена за периода м.05.2013 г.-м.04.2014 г. на база 2 лица поради
неосигурен достъп за извършване на реален отчет в имота- ап.2, удостоверен с
протокол от 12.05.2014 г. , неоспорен по делото. Така са този отоплителен
период количеството ТЕ за топла вода е определена съгласно чл.61 и чл.69 от
приложимата за исковия период Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за
топлоснабдяването /Наребата/ и е в размерите, посочен от СТЕ- 1174,55 лв. не се
събраха други доказателства, които да оборват този начин на определяне на
количеството потребена топла вода за този именно отоплителен период. За
следващия отоплителен период количеството топла вода е определен съгласно
направен отчет на водомерите, удостоверен с подпис на абоната на лист за отчет
от 12.05.2015 г., сочещ показания на двата водомера за топла вода в жилището
съответно 133 куб.м. и 95 куб.м. Така за топла вода за исковия период, видно и
от изравнителните сметки, на ответницата е начислена ТЕ за топла вода, която по
размер съответства на направен реален отчет на водомерите в имота й на
12.05.2015 г., удостоверени показанията с подпис от абоната. Това сочи, че цената на това реално отчетено
количество ТЕ за топла вода за целия исков период м.05.2013-м.04.2015 г. е
1556,79 лв., посочен и в приетата СТЕ, определен този размер и при съобразяване
на направените корекции .
Цената на ТЕ за сградна инсталация от 339,54 лв. се
дължи на основание ЗЕ, вр. чл.38 от ЗС , като по отношение нейния размер няма
оплаквания с въззивните жалби.
За да уважи предавените искове за главница, и
обусловения иск за мораторна лихва за забава, първоинстанционият съд не се е
позовал на представените от ищеца фактури, а на приетата по делото комплексна съдебно-техническа
експертиза, която е дала заключение и въз основа на документите, приети по
делото- документите за отчет на
измервателни уреди в имота, и изравнение
от третото лице-помагач. Ето защо оплакването по въззивната жалба на ответницата
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд по оценка на
събраните доказателства, се явява неоснователно. В обжалваното решение в
мотивите на стр.4 изрично е отразено, че в имота на ответницата няма монтирани
отоплителни тела. Определената сума за цена на ТЕ за топла вода е 1556,79 лв. и
сътоветна на доказателствата по делото. Изготвяни от ищеца фактури като
изготвени от него документи, нямат обвързваща
доказателствена сила и ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи
при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си последици, а
именно доставяне на претендираното количество ТЕ за исковия период за имота
собствен на отвтеницата. Съдът не е основал решението си на едностранно съставените от ищеца фактури, а на други събрани доказателства, въз основа които може да
бъде извършената преценката за реално
доставената и потребена от ответницата ТЕ за исковия период- в случая съдът и вещото
лице по СТЕ са съобразявали и приетите
по делото съставени от третото лице индивидуални справки за отопление и топла
вода и за дялово разпределение, документи за главен отчет, подписан от
ответната страна, протокол за неосигурен достъп от 17.05.2015г. При преценката на тези същи
доказателства- отчети, изравнителни сметки и комплексната експертиза,
въззивният съд прави същите изводи, като тези направени от първоинстанционния
съд за установеност с тези доказателства на реално доставено количество ТЕ и
потребено от ответника за собственото му
жилище за исковия период в размер на общо 1556.79лв. главница за ТЕ за топла
вода, и 49,41 лв. за услугата дялово разпределение, като за последната и няма
оплакване по въззивната жалба. Наред с тях ответницата дължи и цената на ТЕ
339,54 лв. за ТЕ за сградна инсталация, както вече бе посочено по-горе. След като се установява задължение за цена на ТЕ, и ответникът с
въззивната си жалба не е направил оплакване относно факта на изпадане в забава,
а само за невъзможност за начисляване лихви върху прогнозни суми, каквото в
случая не е направено със съдебното решение на СРС, то въззивният съд, с оглед
забраната по чл.269 от ГПК, не може да преценява правилността на тази сума и
следва да приеме, че ответникът дължи и лихва за забава върху дължимата
главница цена на ТЕ за топла вода, в размер на 284,54 лв.
Поради частично
несъвпадане изводите на двете инстанции, решението в частта, в която е
отхвърлен иска за главница за сумата 339,54 лв./ разликата над 1606,20 лв.
до 1945,74 лв./ и искът за обезщетение
за забава /мораторна лихва/ за 57,17 лв.
/ разликата над 284,54 лв. до 341,71 лв./, следва да се отмени и да се уважат тези
искове за посочените размери. В останалите части решението следва да се потвърди.
Изложеното налага и увеличаване
на размера на разноските, които ответницата дължат на ищеца на 337,70 лв. за
заповедното производство, и на 616,92 лв. за първата инстанция, и намаляване
на размера на дължимите от ищеца на ответницата разноски за първата инстанция
от 300 лв. на 16,26 лв.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на
спора, въззивникът-ищец има право на разноски съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК. Такива са общо 150лв./ 50 лв. за държ.такса и 100 лв. за защита от
юрискносулт/ от които според изхода на
спора ответницата му дължи по съразмерност на уважения размерна жалбата 141,87
лв.
Съгласно чл.78, ал.3
от ГПК и изхода на спора, въззивникът-ответник има право на разноски пред
въззивната инстанция. По списъка по чл.80 от ГПК те са 57,12лв. за
държ.такса и 300 лв. за адв.възнаграждение, сторени по делото. Възражението на въззивника-ищец пред въззивния съд за
прекомерност на адв.възнаграждение се явява основателно. Въззивният съд намира,
че в случая може да определи размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС
/ т.е. и под 300лв. в приложимата редакция на Наредбата към датата на договора
за правна помощ/, поради липсата на фактическа и правна сложност на спора пред
въззивния съд, както и поради наличие на
практика в този смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г.
по съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени
дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че
националната юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и
забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт,
както и че това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по
т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално запитване,
отправено от състав на Софиски районен съд. В същото решение се сочи, че
„Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия
за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо,
за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива легитимни
цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и
обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение
№ 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС,
потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ
2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на
всеки гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни интереси,
вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на
Република България, и на достъпа на
гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта
от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на
предоставяните услуги. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали
минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези
цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе
поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е
минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ от 100лв. като друга
нормативно определена граница за възнаграждение за оказвана правна помощ за
една съдебна инстанция. Така на ответника въззиникът-ищец дължи 100лв. за
адвокатско възнаграждение. Или от общо 157,12 лв. разноски по съразмерност
ищецът дължи на ответника 8,52 лв. разноски за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 433921 от 20.06.2018 г.
постановено по гр.д. № 57853/2016 г. на СРС, 36 състав, В ЧАСТИТЕ, в които са отхвърлени предявените „Т.С." ЕАД срещу Я.И.И.
искове за главница за разликата от 339,54 лв. / над 1606,20 лв. до
пълния предявен размер от 1961,41 лева/ и иска за лихва върху главницата за разликата
от 57,17 лева /над 284,54 лв. до 341,71 лв./, и в частта,
в която е осъден ищеца да заплати на
ответницата на основание чл. 78, ал.3 ГПК, сумата над 16,26 лв. до 54,49 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С." ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу Я.И.И., ЕГН **********,
с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че Я.И.И. дължи на„Т.С."
ЕАД, и следните суми : сумата 339,54 лв. /разликата над 1606,20 лв. до пълния
предявен размер от 1945,74 лева/ цена на ТЕ за градна инсталация за имот,
намиращ се в гр. София, общ. Сердика, ж. к. „******, аб. № 010141 за периода
01.04.2013г. до 30.04.2015г, ведно със законната лихва от 26.05.2016г. (датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването, и сумата 57,17 лева лихва
за забава върху нея / разликата над 284,54 лв. до до 341,71 лв./ за периода от
31.05.2013 г. до 16.05.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 27454/2016г. на СРС,
36 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 433921 от 20.06.2018 г. постановено по гр.д. № 57853/2016 г. на СРС,
36 състав В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Я.И.И. да заплати на „Т.С." ЕАД, на основание
чл. 78, ал. 1 и ал.8 от ГПК, още 128 лв. разноски за заповедното и
първоинстанционното производства /от които 45,51 лв. разноски в заповедното и 82,49 лв. в исковото производство,
както и 141,87 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да
заплати на Я.И.И. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 8,52 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - „Т. с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.