№ 160
гр. Тетевен, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100237 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от М. Х. Г., ЕГН
**********, постоянен адрес: гр. Тетевен, област Ловеч, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7,
ап. 28, чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от
адв. М. срещу ответника „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление град Шумен, пл. „Оборище” № 13 Б, чрез адв. Х. Н. от АК град Разград.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на клаузата предвидена в чл. 27 от
Договор за потребителски кредит № *****/04.01.2022 г., предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, сключен от М. Х. Г. с
„СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, като противоречаща на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, и
осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума.
Излага се в исковата молба, че на 04.01.2022 г. между ищцата Г. и ответника е
сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от 04.01.2022 г. Страните
са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400 лева, а размерът на погасителния
план е 5 месеца, като видът па вноската е месечна. Размерът на годишната лихва е посочен в
размер на 36,00%, а размерът на годишния процент на разходите е 42,58%, а размерът на
общата сума, която следва да върне М. Г. е 442,12 лева.
Сочи се, че в чл. 17 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ
доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
В чл. 27 страните се уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си на
чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока но предходна та алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения
кредит, като в договора било уговорено, че страните се съгласяват, че непредоставянето на
договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери.
Неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
На ищцата Г. била начислена неустойка в общ размер на 379,04 лева, тъй като не е
1
представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, като общата сума, която следва да върне е 821,16 лева.
М. Г. е погасила сумата по сключения договор, като за срока на договора е заплатила
по сметка па дружеството изцяло сумата по договора, включително и неустойка.
Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Заявява, че Договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита.
Счита, че в нарушение па императивни те правила, в договора за потребителски
кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване.Сочи, че липсата па ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно
как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора
такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен
размер на ГПР от посочения.
На следващо място заявява, че в договора за потребителски кредит е налице грешно
посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в размер многократно над допустимия чл.
19, ал. 4 от ЗПК. В процесния договор било уговорено, че заемателят се задължава да
осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на Заемодателя за връщането па всички дължими погасителни вноски,
лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на условията, посочено в договора.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави
посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи
на Заемодателя неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. Счита, че от една страна е налице изначална невъзможност потребителят
да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо приема, че е налице нищожност на договора по
смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Сочи, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността па потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“.
В този смисъл счита, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от
сключването му, обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на
определени съответно към този момент да бъде направена преценка та дали да бъде
отпуснат кредит, както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Дори и целият договор да не е нищожен, то ищецът
2
твърди нищожност на отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която на доверител ката
мие начислена процесната неустойка, в размер на 0.9%.
Моли съда да прогласи Нищожност на клаузата предвидена в чл. 27 от Договор за
паричен заем № *****/04.01.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоената сума на ден, сключен от М. Х. Г. с „СТИК – КРЕДИТ“ АД с
ЕИК *********, като противоречаща на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК, и осъдителен иск за връщане на
недължимо платена сума.
В съдебно заседание, проведено на 13.06.2024 г., съдът е допуснал на основание чл.
214 от ГПК изменение на иска - увеличение на размера на осъдителния иск до сумата от
136.58 лева за заплатена неустойка по кредита.
Позовава се на писмени доказателства, приложени към исковата молба.
Претендира присъждане на сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „СТИК –
КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
недоказаност на исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са
изложените данни за възникнали облигационни правоотношения между страните на
основание сключен договор за потребителски кредит и предоставяне на гаранция от дата
04.01.2022 г. и твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен, поради
накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения изложени в
ИМ са недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният иск от ищеца.
Претендира сторените съдебни разноски. Прави възражение за размера на претендираните
от процесуалния представител на ищеца разноски.
От представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск за
признаване на недействителност на правна сделка поради противоречие със закона,
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация
чл. 26 ал. 1 предл. първо, второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 ЗЗП, във вр. чл. 22
и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожна, като противоречаща на закона
на клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума на ден по Договор за паричен заем № *****/04.01.2022 г., сключен от М. Х.
Г. с „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* и осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 136.58 лева представляваща недължимо платена от ищцата по
процесния договор за потребителски кредит.
Когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването
на исковете или репликите не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност, и каквото и
съотношение да е посочил ищецът, всички искове и реплики са предявени в условията
евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание
нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с
това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във
всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона, към по-леките, в
конкретния случай - противоречие с добрите нрави.
Ответникът „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК ********* е финансова институция по чл.
3 от ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно от кредитна институция /банка/ и
инвестиционен посредник, една от основните дейности на което може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Отпускането на кредити е банкова дейност, съставлява основния
предмет на дейност на банките по силата на чл. 2 ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази
3
дейност, финансовата институция следва да е получила лиценз за извършване на банкова
дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва банкова дейност в
областта на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният
между финансовата институция и ищеца договор за кредит няма характера на договор за
банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. В този
смисъл е налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно
Решение № 99/01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК.
От друга страна, ищецът по спора е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършването на търговска
или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла
н а § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Ответникът-финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от Закона за кредитните
институции, е търговец съгласно § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. С оглед качеството на
кредитополучателя, същият може да се ползва от разпоредбите в защита на потребителите
по ЗЗП, относно неравноправност и нищожност на клаузи по договора.
Между страните е обявен за безспорен, а от представените по делото доказателства се
установява факта, че същите са валидно обвързани от Договор за потребителски кредит №
*****/04.01.2022 г. сключен от М. Х. Г. с „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********.
Видно от съдържанието на Договор за кредит Договор за потребителски кредит №
*****/04.01.2022 г. в него в чл. 27 е посочена неустойка от 0.9 % на ден, за всеки ден, през
който не е представено договорно обезпечение.
Условията и изискванията, на които трябва да отговарят поръчителят и банковата
гаранция са подробно описани в чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от Общите условия на договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „СТИК-
КРЕДИТ“ АД и потребителите.
Според чл. 27 от процесния договор, в случай, че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9%
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 17 причинява на кредитора вреди в размер на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. Страните
се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят да
заплаща периодично начислената неустойка, заедно с всяка погасителна вноска.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на Съдебно Счетоводна
Експертиза, което съдът цени като компетентно и обективно изготвено, се установява, че по
данни на кредитора, по процесния договор са заплатени общо 551.25 лв. С отразените при
кредитора като постъпили 551.25 лева са погасени: 400 лева - главница, 14.67 лева -
договорна лихва и 136.58 лв. неустойка. Вещото лице е изчислило, че сумата, предвидена в
погасителния план за неустойка за непредоставяне на обезпечение е в размер на 379.04 лева,
платима на 5 месечни погасителни вноски. Ако същата бъде включена в общите разходи по
кредита, то размерът на ГПР би бил равен на 2156.80 %.
Видно от приложения погасителен план, неразделна част от процесния договор е, че в
него е включена месечна вноска за неустойка към всяка една от месечните погасителни
вноски. Отразено е, че общо дължимата сума по кредита, включваща главница, лихва и
неустойка /когато не е осигурена гаранция/поръчител/ е в размер на 379.04 лв.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, поради което и в съответствие с чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно
4
дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи.
При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че между ищцата и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит по смисъла н а чл. 9 и сл. от ЗПК. За
този си извод, съдът има предвид предмета на договора - предоставяне в собственост на
пари в определен размер срещу поемане на задължение за връщането на сума в същия
размер в посочения в договора срок, както и страните по него - физическо лице, което при
сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Спрямо процесния договор за потребителски кредит са приложими
особените изисквания за действителност по ЗПК и общите правила за валидност на
договорите, съгласно чл. 26-33 от ЗЗД.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и
обстоятелства, във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от
разстояние, като доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата. За
доказване на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени
съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕУУ. Съгласно чл. 3 от ЗЕДЕУУ електронният документ е
електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната идентификация и
удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28.08.2014 г.), а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ
писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ
електронно изявление.
В случая процесният договор за потребителски кредит е подписан от ищцата с
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, във връзка с чл. 3, т. 10 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския Парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. относно
електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на
вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, тъй като съдържа данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва - три
имена, ЕГН, номер и дата на лична карта, настоящ адрес, електронна поща, телефон за
връзка и други, до които само титулярят би следвало да има достъп.
Съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис е
равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В
случая такава уговорка между страните се съдържа в клаузите от процесния договор и ОУ,
съгласно които ищцата е дала изричното си съгласие кодът за потвърждение, предоставен от
кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, във
взаимоотношенията с дружеството да има силата на нейн собственоръчен подпис. Налага се
изводът, че е налице надлежно изпълнение на специалните изисквания на ЗПФУР за
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
В конкретния случай, с чл. 17, във връзка с чл. 1, т. 9 от процесния договор за
потребителски кредит, кредитополучателят се е задължил в срок до три дни от сключване на
5
договора да учреди/осигури едно от следните обезпечения: поръчител - физическо лице,
които да отговаря на конкретно посочени условия в ОУ, или банкова гаранция, отговаряща
на конкретно посочени в ОУ изисквания. Договорено е, че при неизпълнение на посоченото
задължение, кредитополучателят дължи неустойка, която е разсрочена и се заплаща на части
/неравни/ към всяка от месечните погасителни вноски, в общ размер на 379.04 лева. Така
размерът на неустойката се доближава до размера на отпуснатия по договор кредит от 400
лева.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая макар да е уговорена като санкция,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена
да се кумулира към дължимото текущо възнаграждение (договорна лихва), както и към
законната лихва, дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от
основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя печалба за кредитора.
Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в
този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Уговорената неустойка санкционира неизпълнението на акцесорно непарично
задължение на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на паричното
вземане. От непредставянето на обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на
необезпеченото вземане. Те могат да настъпят едва след падежа на задължението.
Нелогично и неоправдано е поставянето на кратък срок - до три дни от сключването на
договора, в който кредитополучателят да представи обезпечението, след което това негово
задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил
интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако кредитополучателят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, до представянето му той би
дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок
и възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на
кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата
от неустойката. Още повече, че с чл. 20, ал. 3 от ОУ е предвидено, че поръчителят подлежи
на проверка от кредитора и одобрение, което се извършва по негова преценка. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично
задължение за кредитополучателя, наред с това за връщане на главницата по кредита и
заплащането на възнаградителна лихва. Това допълнително задължение представлява скрита
печалба за кредитора и увеличава цената на кредита.
По делото липсват доказателства клаузата за неустойка да е индивидуално уговорена
между страните, с оглед на което същата е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В случая посоченият в процесния договор размер на ГПР е неточен и заблуждава
потребителя, тъй като не отразява действителния размер на разходите по кредита.
Заплащането на този допълнителен разход по кредита води до значително увеличение на
тежестта на задължението на потребителя. В тази връзка е заключението на съдебно-
икономическата експертиза, според което при така уговорените параметри на кредита, ГПР
съгласно формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК възлиза на 2156.80 % Този
размер надхвърля драстично максимално допустимия размер на разходите по кредита и
противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В конкретния случай, от съдържанието на процесния договор за потребителски
кредит, съдът прави извод, че същият противоречи на императивни правни норми и на
добрите нрави.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
6
кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в Приложение № 1 към закона начин. ГПР по кредита, според разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, изразява общите разходи по кредита за потребителя. Общият разход по
кредита, според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включва всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит и по специално застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява
да прецени икономическите последици от сключване на договора. В случая в договора за
потребителски кредит е посочена единствено абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои компоненти точно са включени в
него и как се формира конкретният ГПР. Още повече, че в случая, видно от заключението на
съдебно-икономическата експертиза, при включване на сумата за неустойка /в общ размер
на 379.04 лв./ в размера на дължимата вноска, като разход по кредита, размерът на ГПР би
бил 2156.80 %. По този начин кредиторът съзнателно е заблудил потребителя за дължимите
от него суми по кредита и същият е бил поставен в невъзможност да разбере какво е
реалното оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на разпоредбата на чл.
11, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Предвид това следва се приеме, че е
налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора за кредит, което
съгласно чл. 22 от ЗПК води до недействителност на договора поради противоречие със
закона.
Освен това, записаният като уговорен ГЛП от 36 % противоречи на добрите нрави,
установени в гражданския и търговски оборот. Съгласно установената съдебна практика,
клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, когато
надвишава три пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити - два
пъти. Към момента на сключване на процесния договор за потребителски кредит размерът
на законната лихва по просрочени парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от
ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е 10%. Кредитът е обезпечен с поръчителство/банкова
гаранция, съгласно чл. 17 от договора. Следователно в случая максималният размер, до
който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва е 20%. Налага се изводът, че
уговореният между страните по делото ГЛП надхвърля допустимия, съгласно морала размер,
противоречи на добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в
гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации.
Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора за
потребителски кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по
занятие, което изключва възможността да бъде сключен без уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва. Липсват и повелителни правила на закона, които да заместят
нищожната клауза на договора, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен,
съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Предвид всичко изложено, посочените уговорки на договора за кредит са нищожни
на основание чл. 26, ал. 1, предл. I от ЗЗД, поради противоречието им с нормата с
повелителен характер на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
7
Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските
договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези
клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба, съгласно която
неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи.
Макар кредиторът да е финансова институция и договорът за кредит да е възмезден,
не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за включена
от допълнителна услуга.
Аргумент, че прогласяването на отделна договорна клауза за недействителна не влече
нищожност на целия договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при прогласяване на
договора за недействителен се връща само чистата стойност на кредита. Логическото
тълкуване на разпоредбата налага извод, че действието на договора се запазва, потребителят
дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата сума.
Ето защо, съдът счита, че нищожността на определена договорна клауза не влече
нищожност на договора изцяло. С оглед основателността алтернативно предявеният иск и
установяването на най-тежкото основание за недействителност на клаузите от сделката -
противоречието им със закона, произнасянето на съда следва да бъде ограничено единствено
до този порок.
По отношение на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във вр. с
чл. 24 от ЗПК: Фактическият му състав изисква предаване, съответно получаване на нещо
при начална липса на основание, т.е. още при самото получаване да липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Поради това
предпоставките за уважаване на този иск са две - получаване на нещо и липса на установено
основание, като извършването на престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а
съществуването на валидно основание за нейното получаване от ответната страна.
Претендираната сума в размер на 136.58 лева, представляваща недължимо платена сума, при
начална липса на основание от сключен Договор за потребителски кредит от разстояние №
***** от 04.01.2022 г., съдът взема предвид факта, че по установената като нищожна клауза
„неустойка поради непредставяне на обезпечение“ уговорената престация е в общ размер на
379.04 лв., реално изплатената е в размер на 136.58 лв., което напълно кореспондира със
заключението по допусната и неоспорена от страните ССЕ.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 51.26 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожни клаузи по Договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от 04.01.2022
г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба 11.03.2024 г. в съда до окончателното изплащане на вземането. Поради това и
осъдителният иск също следва да бъде уважен в определения размер.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски по делото, изразяващи се в
заплатена Държавна такса в размер на 50 лева и сумата от 200 лева депозит за назначената
експертиза.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
8
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде
определено адв. възнаграждение в размер от 400 лева с ДДС по двата иска общо или по 200
лева с ДДС за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид дейност, определени
с чл. 23, т. 4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от
съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. и следва да бъде заплатено от
ответника. В този смисъл е и Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024
г. по описа на ОС – Ловеч; Определение 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г. по
описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г. по
описа на ОС – Ловеч и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
9
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
10а от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗД на клаузата на Договор за потребителски кредит от
разстояние № ***** от 04.01.2022 г., предвиждаща дължимост на „Неустойка в размер на
0,9 % от стойността на усвоената сума на ден“, сключен между М. Х. Г., ЕГН **********
от гр. Тетевен, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28, и „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, която
предвижда заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение по договора за
кредит в размер на 379.04 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, да
заплати на М. Х. Г., ЕГН ********** от гр. Тетевен, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28
сума в размер на 136.58 лева, представляваща недължимо платена сума по чл. 27, във
връзка с чл. 17 от ОУ към Договор за потребителски кредит от разстояние № ***** от
04.01.2022 г., сключен между страните, която предвижда заплащането на неустойка при
непредставяне на обезпечение по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда 11.03.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от „СТИК – КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б да заплати на М. Х. Г.,
ЕГН ********** от гр. Тетевен, ул. „Петко Страшния“ № 29, ет. 7, ап. 28 сума в размер на
250 лева съдебни разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „СТИК –
КРЕДИТ“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град Шумен, пл.
„Оборище” № 13Б да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано
от адв. М. от САК сумата от 400 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и
съдействие, оказани на М. Г. по гр.д. № 237/2024 г. по описа на РС – Тетевен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
10