РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ………………..
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Евелина Маринова
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 2
360 по описа за 2020 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 256816 от 28.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 57 138/2018 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 163 състав е признато за установено по искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и
чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, че Г.Д.Д., ЕГН ********** и Л.Д.Д., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* разделно – по ½ част следните суми в общ размер от 3
210,81 лева /по 1 605,41 лева всеки един от тях/, представляваща сбор от
неизплатена главница за доставена от дружеството топлинна енергия и дялово
разпределение през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“**********, аб.№ 019225, ведно със
законната лихва от 24.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода: 15.09.2014 г. – 11.07.2017
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 50 116/2017 г. по описа на СРС, като за
разликата над уважените общо 3 210,81 лева до пълния предявен размер от
общо 5 419,74 лева и за период: 01.05.2013 г. – 01.05.2014 г. исковете са
отхвърлени като неоснователни – погасени по давност.
Със същия съдебен акт Г.Д.Д. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК сумата 371,03 лева – деловодни разноски за исковото и
заповедното производство; Л.Д.Д. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата 371,03 лева – деловодни разноски за
исковото и заповедното производство.
С
определение № 307239 от 20.12.2019 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК е изменено
решение № 256816 от 28.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 57 138/2018 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав в частта за разноските като „Т.С.“ ЕАД е
осъдена да заплати на адвокат К.И.Б.сумата 171,18 лева – разноски за исковото
производство на основание чл.78, ал.3 ГПК, както и на основание чл.78, ал.3 ГПК
във връзка с чл.38 ЗА на адвокат В.В.Т.сумата 20,38 лева разноски за
заповедното производство по ч.гр.д.№ 50 116/2017 г. по описа на СРС по подадена
възражение по чл.414 ГПК.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени
претенциите на ищеца относно главницата за топлинна енергия и дялово
разпределение и обезщетението за забава за разликата общо над сумата от
3 210,81 лева до пълния предявен размер от 5 419,74 лева е обжалвано
от ищеца „Т.С.“
ЕАД. В жалбата се поддържа, че в атакуваната част решението е неправилно, необосновано
и постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че първоинстанционният
съд е отхвърлил частично предявените искове, доколкото е приел, че дължимите
суми са погасени по давност на основание чл.111 ЗЗД, което жалбоподателят счита
за неправилно, тъй като на основание чл.114 ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо, като в конкретния случай
изискуемостта настъпва с оглед Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди на потребители в гр.София от 2008 г. – чл.32, ал.1 е определен
редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Сочи се, че не така е уговорено в
чл.33, ал.2 от Общите условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., където след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период след което се начислява обезщетение за забавено
изпълнение – чл.33, ал.4, като издадените кредитни известия за прогнозно начислени
суми за процесния период погрешно се възприемат от ответника и
първоинстанционния съд като изискуеми задължения по фактури при положение, че
съгласно цитираните общи условия задължението става изискуемо след издаване на
общата фактура. Наведени са съображения, че към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК дължимите суми не са погасени по давност; че общата
фактура за отоплителен сезон 2013 г. – 2014 г. е публикувана на 15.08.2015 г.; че в случая
събраните доказателства установяват наличието на ликвидни и изискуеми вземания на
дружеството срещу ответника в претендирания размер, поради което частичното
отхвърляне на иска е неправилно и необосновано.
Поддържа се и че стойността на услугата „дялово разпределение“ е дължима
по издадени от „Т.С.“ ЕАД фактури във връзка с потреблението на топлинната
енергия, както и че върху сумата за тази главница е начислена лихва до датата
на изготвяне на извлечението от сметки, представено по делото.
Моли да се отмени решението на СРС в обжалваната част и
да се постанови ново решение по съществото на спора с което да уважат изцяло предявените
от ищеца искове. Претендира присъждането на разноски.
Ответникът по жалбата –
Г.Д.Д. чрез назначения му особен представител в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал
отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна.
Релевират се аргументи за основателност на наведеното от ответниците за изтекла
погасителна давност; че СРС се е позовал не само на разпоредбата на чл.111,
б.“в“ ЗЗД, но и на съдебната практика – ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, като
правилно е приел, че претендираните плащания за главници и лихвите са
периодични и за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Заявява искане
жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в
атакуваната част да бъде потвърдено като правилно.
Ответникът по жалбата –
Л.Д. ***
в подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор е оспорила въззивната
жалба като счита същата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.
Поддържа, че правилно съставът на СРС е отхвърлил частично предявените искове,
тъй като задълженията за приетия от съда период са погасени по давност на
основание чл.111, б.“в“ ЗЗД и че доводите на ищцовото дружество за
изискуемостта във връзка с издаването на общата фактура водят до заобикаляне на
закона и задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС. Претендира присъждането на разноски за въззивната инстанция.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Съдът е сезиран при условията на
субективно и обективно съединяване с положителни установителни искове по реда
на чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените
от длъжниците
Г.Д.Д. и Л.Д.Д. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от
страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието
на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по
чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ
ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Постановеното от
първоинстанционния съд решение № 256816 от 28.10.2019 г., постановено
по гр.д.№ 57 138/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 163 състав не
е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу ответниците Г.Д.Д., ЕГН ********** и Л.Д.Д., ЕГН **********
положителни установителни искове, че последните дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
********* разделно – по ½ част на основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка
с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД
суми в общ размер от 3 210,81 лева /по 1 605,41 лева всеки един от тях/,
представляваща сбор от неизплатена главница за доставена топлинна енергия и
дялово разпределение през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“**********, аб.№ 019225,
ведно със законната лихва от 24.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода: 15.09.2014 г. –
11.07.2017 г., с оглед на което със сила на пресъдено
нещо по делото е установено наличието на елементите от фактическия състав на
разпоредбите на чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ за ангажиране на
отговорността на ответниците в качеството им на клиенти на топлинна енергия за
битови нужди по договор за продажба на топлинна
енергия с ищцовото топлопреносно предприятие при публично известни общи условия
за посочения период и размери.
Неоснователни
са наведените от „Т.С.“ ЕАД доводи във въззивната жалба във връзка с
погасителната давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, а съгласно ал.2 на същата норма – ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението и възникнало.
Съгласно чл.33, ал.1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови
нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. От изложеното
следва, че задължението на ответниците за заплащане на сумата за доставената
топлинна енергия за м.05.2013 г. – първият месец от заявената претенция за тази
главница, е с падеж: 30.06.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да
тече погасителната давност за това вземане. Настоящият иск на основание чл.422,
ал.1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 24.07.2017 г., поради което към този момент в обхвата
на изтеклата тригодишната погасителна давност попада, както вземането за
главницата за м.05.2013 г., така и останалите главни вземания, представляващи
стойност на доставената топлинна енергия за частта от исковия период до
31.01.2014 г. вкл., станали изискуеми при действието на визираните общи
условия.
По отношение на вземанията за
стойността на доставена топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до м.04.2014
г. вкл. – предмет на инстанционен контрол, приложение намира правилото на
чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали при действието на Общите условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на стойността на доставената топлинна
енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
същите. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143, ал.1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията
на ищеца-търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С
клаузата на чл.33, ал.1 от тези общи условия е установен падеж за плащане на
месечните дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по
чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е установен
падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане
след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след
публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното
настъпване на падежа на задължението за плащане с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/,
което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет,
го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер
икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно
от тях – да извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от
клиента-потребител не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество ще
публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да
съобрази едностранно определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. Предвид изложеното мнозинството от решаващия състав на СГС приема,
че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г. противоречат на
императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на основание чл.146, ал.1,
пр.1 ЗЗП.
Ето защо, по отношение на
вземанията на ищцовото дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за времето:
м.02.2014 г. – м.04.2014 г. вкл., които
попадат в приложното поле на общите условия от 2014 г., съдът приема, че при липсата
на договорен падеж и като последица от това – настъпване на изискуемост на
вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД, каквато по делото
не е представена, давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в
който е осъществена доставката на топлинна енергия. С оглед датата на
предявяване на исковата молба на 24.07.2017 г., когато течението на давностния
срок е спряло, тригодишната погасителна давност е изтекла за дължимите се вземания
за стойността на доставената топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до м.06.2014
г. вкл., а не както е приел първоинстанционният съд – до м.04.2014 г. вкл. Вземането
за стойността на доставената топлинна енергия за м.06.2014 г. е станало
изискуемо на 01.07.2014 г. При липсата на жалба от
насрещната страна обаче с оглед нормата на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК положението
на жалбоподателя не може да бъде влошавано с настоящото решение.
Неоснователно е инвокираното от
жалбоподателя-ищец възражение, че вземанията за главниците за топлинна енергия за
разглеждания период: м.05.2013 г. – м.04.2014 г. вкл. са станали изискуеми
считано от датата на издаване на посочената във въззивната жалба обща фактура.
Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна енергия
след приключване на отоплителния сезон на база на данните по издадените
изравнителни сметки не установява нов падеж на периодичните задължения за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените
по-горе мотиви. Тези фактури имат правнорелевантно значение за възникване и съответно
– за настъпване на изискуемост само на вземания на ищеца за конкретни суми,
подлежащи на доплащане от ответника-потребител /клиент/ на топлинна енергия в
резултат на изравняването и издадената изравнителна сметка за съответния
отоплителен сезон. В настоящия казус не се установява в приетите за погасени
задължения да са включени суми за доплащане от потребителя съгласно издадените
изравнителни сметки за разглеждания период. Предвид изложените съображения въззивният
съд намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя „Т.С.“ ЕАД, че
изискуемостта на претендираните суми в отхвърлителната част на иска за топлинна
енергия е настъпила от посочения срок в обсъжданата фактура.
Правилото
на разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД намира приложение в случая и относно главницата за услугата „дялово разпределение“ за периода от м.05.2013 г.
до м.04.2014 г. вкл. /предмет на въззивен контрол/, чиято
изискуемост – предвид липсата на договорен падеж, настъпва след отправена от
кредитора покана, каквато не е ангажирана в процеса. В тази хипотеза в
съответствие с цитираната норма от ЗЗД тригодишната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД е започнала да тече от датата на възникване на задължението, която е
първият ден след изтичане на месеца, в който е осъществена услугата. За първото
разглеждано вземане, касаещо м.05.2013 г. – тази дата е 01.06.2013 г., а за последното
такова: м.04.2014 г. – 01.05.2014 г.
По силата на чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което
в конкретния казус е станало на 24.07.2017 г., към който
момент тригодишната погасителна давност за дължимите се задължения за
стойността на извършената услуга за дялово разпределение за времето от м.05.2013
г. до м.04.2014 г. вкл. е изтекла, както правилно е приел и решаващият състав
на СРС. От подаването на исковата молба течението на
давностния срок е спряло на основание чл.115, б.“ж“ ЗЗД.
С погасяване на главните вземания се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания в съответствие с нормативната
уредба на чл.119 ЗЗД, с оглед на което е недължимо и търсеното обезщетение за
забава по чл.86, ал.1 ЗЗД относно главниците за топлинна енергия и за услугата
„дялово разпределение“ за обжалвания период.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинс-танционния съд относно изхода от разглеждането на
спора в обжалваната част, макар и по частично различни мотиви, атакуваното
решение като правилно следва да бъде потвърдено в тази му част.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя не е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
С оглед липсата на заявено искане
по чл.78, ал.3 ГПК от въззиваемата страна Г.Д. съдът не дължи произнасяне на
това основание.
На основание чл.38, ал.2 ЗА във
връзка с чл.78, ал.3 ГПК за оказаната безплатна правна помощ на въззиваемата
страна Л.Д. на пълномощника на същата адв.И. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 256816
от 28.10.2019 г., постановено по гр.д.№ 57 138/ 2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
163 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на адвокат Н.И.И. –
САК, ЕГН ********** на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с чл.78, ал.3 ГПК
сумата 300,00 лева /триста лева/ – адвокатско възнаграждение за
въззивното производството.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца: „Техем Сървисис“ ЕААД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. о.м.2.