Р Е Ш Е Н И Е
№ 1221
Гр.Пловдив,
29.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
Окръжен съд, четиринадесети граждански състав на 08.10. две хиляди и деветнадесета
година в публично заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анна
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Надежда Дзивкова
Иван
Анастасов
При
секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№1616/ 2019 г. по описа на ПОС, за се
произнесе, съобрази:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба на М.С.Н., ЕГН **********
и П.Н.Н., ЕГН ********** *** против решение №1504/19.04.2019 г.,
постановено по гр. д. №8310/2018 г. на РС Пловдив, 18 гр. състав, което са
уважени предявените от „Лайт кредит
консулт” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.
„Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от управителя А. Д. А. искове за
признаване за установено дължимостта на сумата от 2213,40 лв. –
главница, представляваща дължима
сума по договор за заем № 7653/29.06.2015 г., сключен между М.С.Н. и П.Н.Н. и „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, която сума била заплатена от „Лайт кредит консулт”
ООД в качеството му на гарант по договор за гаранция от 29.06.2015г., ведно със
законна лихва върху главницата, начиная от 22.12.2017 г. до окончателното
изплащане, които суми са присъдени по ч. гр. дело № 20498/2018 г. по описа на
ПдРС със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и са осъдени да заплатят разноските по делото в размер на
374,70 лв. - по заповедното
производство по ч. гр. дело № 20498/2017 г. на ПРС и сумата от 144,29 лв. - разноски по гр.д. № 8310/2018
г. на ПРС, XVIII гр.състав. Излагат оплаквания,
че решението е постановено по недопустим иск, а евентуално - че е неправилно и незаконосъобразно,
неправилна преценка на събраните доказателства и допуснати процесуални
нарушения. Иска се решението да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде
отменено и да се постанови ново, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира за присъждане на разноски.
От ответника „Лайт кредит консулт” ООД, ЕИК *********, - не е постъпил отговор на ВЖ.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК,чл.79,ал.1 ЗЗД. предявен от „Лайт кредит консулт” ООД.
Въззивникът счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като върху исковата сума от 3733,84 лв. заявителят по чл.410 ГПК не е претендирал лихви, а главницата по договора за заем веднъж е 2213,40 лв., а по-долу – 2213,13 лв.; че с ИМ ищецът е индивидуализирал съвсем различни претенции, като за първи път е формирал искове за главници и лихви по два различни договора, поради което счита, че предявениет искове са изцяло недействителни, а не само в обезсилената част на заповедта.
Ищецът претендира да се признае за установено че ответникът му дължи сумите 2213,40 лв. –невърната главница по договор за заем №7653/29.06.2015 г. и 1521,44 лв. – главница – неплатена част по запис на заповед, издаден на 29.06.2015 г.; По отношение на сумата 1521,44 лв. – производството по гр.д.№8310/18 г. на ПРС, 18 гр.с. е прекратено и заповедта по чл.410 ГПК – обезсилена; на лист 3 от заповедното производство е видно, че заявителят е претендирал и законната лихва върху сумата 3734,84 лв. „от подаване на заявлението до изплащане на вземането“, а не както счита жалбоподателят, че лихва не е искана. По отношение на разликата в сумите /2213,40 лв. и 2213,13 лв. ПОС намира, че се касае за техническа грашка, а не „за съвсем различни претенции“ – оплакването за недопустимост на иска е неоснователно.
По заявлението в заповедното производство се претендира сумата 2213,40 лв., произтичаща от договор за заем №7653/29.06.2015 г., сключен с „Лайт кредит“ООД, платена от заявителят на 16.11.2017 г., съгласно договор за гаранция от 29.06.2015 г. Срещу издадената заповед за изпълние по чл.410 ГПК длъжникът е предявил възражение по чл. 414 от ГПК. Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявеният установителен иск.
По основателността:
От
представените по делото доказателства е видно, че по силата на Договор за заем
№ 7653/29.06.2015 г., въззивниците са
получили в заем от „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД – гр. Пловдив сумата от 1800 лв. за срок
от 12 месеца, срещу задължение да я върне, ведно с възнаградителна лихва, на 12
равни месечни вноски, всяка от които на стойност от 153,71 лв., с падеж 29-то
число на всеки месец, с краен срок на погасяване 29.06.2016 г. Уговореният общ размер на всички плащания е в
размер на 2213,40 лв. Не се спори, че сумата е предоставена на заемателя.
На 29.06.2015 г. е сключен и тристранен Договор за гаранция (л. 9-12) между „Лайт кредит“ООД– заемодател, въззивниците– като заематели, и „Лайт кредит консулт“ООД – като гарант. С договора е уговорено дружеството-гарант да отговаря пред заемодателя като при активиране на гаранцията заплати сумите, дължими от ответника по договора за заем в случай, че заемателя не плати дължимите есечни вноски в продължение на 6 седмици /чл.1.1 от дог. За гаранция/. Срещу поемането на тази гаранционна отговорност с договора е уговорено възнаграждение на гаранта, дължимо от заемателя по заемното правоотношение независимо от активиране на гаранцията, на дванадесет месечни премии в размер на по 147,62 лв. В чл. 6 от договора е уговорено, че при активиране на гаранцията и извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя, гарантът има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател.
Въззивникът счита, че договор за заем е недействителен, тъй като в протоворечие на чл.34,ал.1 от ЗПК е бил обезпечен със запис на заповед, издаден от заемопучателя; че двата договора – за заем и за гаранция съставляват едно облигационно отношение за предостявяне на обезпечен със запис на заповед лихвоносен заем, с цел да се заобиколят императивните разпоредби на ЗПК – чрез съвкупност от сделки да се постигне забранен от закона резултат – недопустимо висока лихва – над 88% и недопустимо обезпечение на потребителския заем със запис на заповед.
Съдът намира, че предявеното от въззивниците възражение за нищожност на процесните договори поради заобикаляне на закона, е неоснователно. Не се установява страните по договорите да са сключили същите с цел постигане на забранен от закона резултат с позволени средства. Неоснователно е възражението, че уговореното възнаграждение на гаранта прикрива действителния размер на договорената по заема лихва. Възнаграждението по договора за гаранция е дължимо по отделен договор и в полза на лице, различно от заемодателя.
Неоснователно е и
възражението за нищожност на договора за заем поради неравноправност. Според
разпоредбата на 146 ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори
неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Установяването, че определени условия в договора са индивидуално уговорени е в
тежест на търговеца или доставчика (ал. 3 на чл. 146 от ЗЗП). В случая, видно
от съдържанието на чл. 2 от Договора за заем, същият е сключен въз основа на
предварително предоставен формуляр, „посочващ индивидуалните условия по желания
кредит“. За да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе
до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е
индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на
чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били
изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието
им. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договор за паричен заем № 7653 от 29.06.2015г.,
същият е сключен въз основа на стандартен европейски формуляр, предоставен
предварително от заемодателя и посочващ индивидуалните условия по желания
паричен заем и искане за сключване на договор за паричен заем от заемателя, от
което следва, че на заемателя е дадена възможност да влияе върху съдържанието
на клаузите на договора, както и върху клаузата, предвиждаща предоставяне на
обезпечение под формата на гаранция от трето лице. Ето защо съдът намира, че
процесните договорни клаузи не са нищожни, тъй като съобразно изложеното
процесните уговорки следва да бъдат квалифицирани като индивидуално уговорени
предвид разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Направеният довод, че договорът за
заем е недействителен, тъй като в противоречие на чл.34,ал.1 от ЗПК е бил
обезпечен със запис на заповед, издаден от заемополучателя, ПОС намира за неоснователен, тъй като в Чл.
34. Ал.1 от ЗПК е казано, че Кредиторът не може да задължава потребителя да
гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или
менителница, а не че ако запис на заповед е издаден, договорът за заем е
недействителен. Горното се потвърждава и от следващите разпоредби на чл.34 ЗПК
– в ал.(2) е казано, че когато задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит са гарантирани чрез издаването на запис на заповед, след
всяко плащане кредиторът е длъжен да приведе незабавно в съответствие остатъка
по задължението, а в ал.(3) - че при погасяване на задължението на потребителя
кредиторът е длъжен незабавно да върне издадения запис на заповед.
По делото пред ПРС е приета ССЕ, изпълнена от в.л.С. К. – заключение от 14.03.2019 г., от което се установява, че не са извършени плащания по договора за заем от заемателите М.Н. и П.Н. към „Лайт Кредит“ООД, поради кето неплатеното задължение е в размер на 2213,40 лв.; че на 16.11.2017 г. е извършен превод от „Лайт Кредит Консулт“ООД към „Лайт Кредит“ООД в размер на 2213,40 лв.-плащане на гаранция по договор 7653 с М.Н., който е осчетоводен в счетоводството на платеца.
От горното е видно, че след изтичане крайния срок за издължаване по договора за заем и след отправена покана към гаранта /на л.5 от заповедното производство/, въззиваемият е заплатил на заемодателя останалата дължима по договора сума от общо 2213,40 лв. Съгласно чл. 6 от Договора за гаранция, за платилия гарант се е породило правото да встъпи в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжниците Н.. От заключението на ССЕ се установява, че извършените от ответника плащания са погасили само част (250 лв.) от дължимото по договора за гаранция възнаграждение на гаранта /което не е предмет на настоящето дело/, като не са извършвали плащания по договора за заем, т.е. дължима е останала сумата от 2213,40 лв.
При доказателствена тежест на длъжниците, те не установяват да са изпълнили задълженията си за заплащане на исковата сума, поради което предявеният иск се явява основателен.
Като е достигнал до същите правни изводи и е признал за установена дължимостта на претендираните вземания, РС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
На въззиваемия не следва да се присъдят направените разноски за производството пред ПОС, тъй като не са поискани и няма данни да са направени такива.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1504/19.04.2019 г., постановено по гр. д. №8310/2018 г. на РС Пловдив, 18 гр. състав
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: