Р Е Ш
Е Н И Е
№………………
гр.
София, 09.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на петнадесети
април през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при участието на
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр.
дело №13228 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
309015 от 09.01.2018 год., постановено по гр.дело №44035/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 54 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Л.Н. Д.-М.искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът, дължи на ищеца, сумата
от 3,70 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от м.03.2012г. до м.04.2012г. за топлоснабден имот в гр.София, *******, вх.
„А“, ап. 10, аб. № 000748, сумата от 53,04 лв. представляваща такси за дялово
разпределение през периода м.03.2012г. и м.04.2014г., ведно със законната лихва
върху главниците от подаване на заявлението за издаване на заповед –
21.03.2015г. до окончателното изплащане на вземанията, сумата от 32,52 лв.,
представляваща законна лихва върху платената главница за цена на топлинна
енергия в размер на 304,35 лв., изтекла за периода от 21.03.2015г. до
07.04.2016г., както и за сумата от 484,48 лв., представляваща обезщетение за
забава в погасяване на цената на топлинната енергия за период от м.03.2012г. до
м.04.2014г., за периода от 30.04.2012г. до 10.03.2015г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 15107/2015г.
на СРС, 54 състав, като са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за цена доставена
топлинна енергия за разликата над сумата от 3,70 лв. до сумата от 308,05 лв.
като платен в хода на процеса, а за разликата над сумата от 308,05 лв. до пълния
предявен размер от 326,47 лв. като недоказан, както и иска с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 11,12 лв., представляваща
обезщетение за забава при плащане на главницата за такси за дялово
разпределение за периода от 30.04.2012г. до 10.03.2015г.
Със същото
решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и
ал.8 ГПК направените разноски: 16,91 лв., представляваща разноски за
заповедното производство и сумата от 224,42 лв. – разноски за исковото
производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението,
в частта, с която признато съществуване на вземания за сумата 53,04 лв.
представляваща такси за дялово разпределение през периода м.03.2012г. и
м.04.2014г. и сумата 484,48 лв., представляваща обезщетение за забава в
погасяване на цената на топлинната енергия за период от м.03.2012г. до
м.04.2014г., за периода от 30.04.2012г. до 10.03.2015г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 15107/2015г. на СРС,
54 състав, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Л.Н. Д.-М.. Жалбоподателят поддържа, че вземането за такса
за дялово разпределение за м.03.2012 г. е погасено по давност, тъй като същата
не е начислена по реда на публично приетите ОУ на продавача на ТЕ, съответно
същата не е изискуема 30 дни след издаване на фактурата за месеца, за който се
отнасят. Освен това, според въззивника, за това вземане не била издадена
фактура. Такива не били издадени преди 2014 г.
Изразява
становище, че основанието на предявения установителен иск недопустимо се
отклонява от наведените основания за вземанията в заповедното производство. В
подаденото заявление, според ответника, не е посочено вземането за такса за
дялово разпределение и такова искане не било отправено до съда. В Общите
условия липсвала клауза за заплащане на цена за обслужване на уредите за дялово
разпределение. Такова обслужване не било извършвано. По делото не било
установено и какви дейности били включени в услугата дялово разпределение, как
са доказани предварително разходи за тази дейност, каква била икономически
обоснованата норма на възвращаемост на капитала и как се определя. Нямало
законово основание клиентите да заплащат услугата дялово разпределение. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете –
отхвърлени като неоснователни.
В частта по
отношение на вземането за мораторна лихва върху вземането за топлинна енергия
оспорва постановеното решение като недопустимо; при условията на евентуалност,
като неправилно. Изразява становище, че в проведеното заповедна производство не
е подал възражение срещу издадената заповед в посочената част – по отношение на
вземането 484,48 лв.- обезщетение за забава в погасяване на
цената на топлинната енергия за период от м.03.2012г. до м.04.2014г., за
периода от 30.04.2012г. до 10.03.2015г. Поради това, ищецът не притежавал
правен интерес от предявяване на иск за установяване на вземането.
Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 153 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваните части. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Доводите на
въззивника за недопустимост на постановеното решение в частта, с която
първоинстанционния съд се е произнесъл по предявения по реда на чл.422 ГПК иск
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, настоящия състав намира за неоснователен. По указания на
заповедния съд в изпълнение изискванията на чл.101 ГПК с молба от 12.06.2015 г.
/л.10 от делото на СРС/ длъжникът /ответник в производството/ изрично е
посочил, че изрично оспорва заявителят да има вземане срещу него касаещо дялово
разпределение, както и претендираните лихви. Същевременно изрично е признато
единствено вземане за начислени суми за потребена топлинна енергия в общ размер
на 2511.94 лв. по издадената заповед за период м.05.2012 г.-30.04.2014 г.
С оглед така
уточнената изрична воля на ответника по подаденото от него на 05.05.2015 г.
възражение срещу издадената заповед, правилно са дадени указания за предявяване
на иск по реда на чл.422 ГПК от страна на заявителя за установяване
съществуване на вземанията. Възраженията на ответника за липса на положителна
процесуална предпоставка - правен интерес за предявяване на искове по чл. 153
ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
тези вземания, съдът намира за неоснователни.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е между
страните във въззивното производство, че процесният
имот – апартамент №10, който е собственост
на ответника, е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл.150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през
исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия от 2008 г. и от 2014 г.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което
обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция –
изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността
за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 18.10.2001 год. между етажните собственици на
процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД/.
В разглеждания
случай по делото е доказано, че на 01.11.2007 год. между „Т.С.“ ЕАД, от една
страна, като възложител и „Т.С.“ ЕООД, от друга страна, като изпълнител, е бил
сключен договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за срок от 2 години, по силата на
който изпълнителят се задължил да извършва услугата дялово разпределение на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост с повече от един потребител, а
възложителят – да му заплаща извършваната услуга за всеки изравнителен период,
съгласно ценоразпис-Приложение №2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя
средства за дялово разпределение. Цената се определяла първоначално при
сключване на договора и се актуализирала ежегодно до 01.09. за следващата
година. Включвала извършването на две дати на отчет на средствата за дялово
разпределение след приключване на всеки изравнителен период и изготвяне на
изравнителни сметки за всеки изравнителен период: 1.70 лв. – за обслужване и
обработване на партида и 3.40 лв. – за обслужване и отчитане на уред за дялово
разпределение, включително водомер за топла вода.
Съобразно
действалите за периода ОУ за продажба купувачът на топлинна енергия, какъвто е
ищецът, заплаща на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“,
извършвана от избрания от тях търговец (чл. 22, ал. 2 ОУ от 2008г. и от ОУ от
2014г.), която включва цена на обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка и цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота, по ред и начин, определен от продавача
и обявен по подходящ начин на купувача (чл. 36 ОУ от 2008г.), съответно
съгласуван с топлинния счетоводител (чл. 36 ОУ от 2014г.).
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно
предявеният иск за установяване на вземане за такси за дялово разпределение е
установен по основание и възраженията на ответника в обратен смисъл, съдът
намира за неоснователни, тъй като услугата дялово разпределение е била реално
осъществена.
Правилно
първоинстанционния съд е определил стойността на услугата по реда на чл. 162 ГПК като е взета предвид обичайната цена за обслужване на партида в размер на
1,70 лв. и за обслужване и отчитане на уред за дялово разпределение, вкл.
водомер за топла вода – на 3,40 лв.
При съобразяване
указаното в чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди с оглед
установеното, че в имота на ответника е имало един брой водомер за топла вода и
пет броя радиатор (документи за главен отчет на л. 84-85 от делото на СРС и
индивидуални справки за отопление и топла вода на л. 81-83 от делото на СРС), правилно
първоинстанционния съд е определил, че годишната такса за услугата дялово
разпределение е в размер на 26,52 лв. (1бр. водомер по 3,40 лв. + 5 бр.
радиатор по 3,40 лв. + 1,70 лв за обслужване на партида + 20 % ДДС).
Доколкото в
процесния период са включени два цели отоплителни периода – м.05.2012г. –
м.04.2013г. и м.05.2013г. – м.04.2014г., правилно първата инстанция е
определила, че цената на услугата за дялово разпределение се равнява на сумата
от 53,04 лв. (26,52 x 2), за който размер е била издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК и е бил предявен иск за признаване съществуване на вземането при
съобразяване уточнението на подаденото от длъжника уточнение на възражението с
молба от 12.06.2015 г. /л.18 от заповедното производство/.
Следователно законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на
главно вземане за стойност на услугата дялово разпределение в посочения размер,
което е било дължимо на 30.06.2012 год. и на 30.06.2013 г. /на които дати са
били издадени и фактура №********** и фактура №
**********/. Вземанията са били изрично признати от ответника в с.з. на
13.10.2017 г. и са включени в представената в производството справка за
издадените фактури /л.24 от делото на СРС/.
Вземанията не са
погасени по давност, тъй като до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 21.03.2015 г. не е изтекъл предвидения в чл.111, б. „в“ ЗЗД – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГК. Изводът на първата
инстанция, че вземанията не са погасени по давност, настоящия състав намира за
правилен и съобразен с материалния закон.
Задължението за
заплащане на услугата дялово разпределение е възникнало като срочно съгласно
раздел ІХ от Общите условия и чл. 5.3 от сключения между етажните собственици
на процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД договор от 18.10.2001 год. /чието действие е
било многократно подновявано, доколкото третото лице-помагач е изготвяло
изравнителни сметки и е извършвало реален отчет на уредите, а същевременно липсват
доказателства за изявления от етажните собственици, че считат договора за
прекратен/. Т.е. ответникът е в забава съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
Решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно.
По отношение на разноските:
От страна на
ответника по жалбата не е отправена претенция за разноски в настоящата
инстанция и съдът не дължи произнасяне по такава с оглед изхода от настоящия
спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението № 309015 от 09.01.2018 год., постановено по
гр.дело №44035/2015 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в в обжалваната част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/