№ 14
гр. Плевен , 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Силвия Ц. Кръстева
Членове:Рени В. Георгиева
Емилия А. Кунчева
като разгледа докладваното от Силвия Ц. Кръстева Въззивно гражданско
дело № 20214400500058 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на
основание въззивна жалба от адв. В. А. П. като особен представител на К. Г. Г. с
ЕГН********** срещу Решение № 260550/ 08. 12. 2020 г. на Плевенския районен съд по гр.
д. №2315/ 2020 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд
като неправилно и незаконосъобразно и да бъде отхвърлен предявения иск като
неоснователен и недоказан.
Въззиваемата страна „ АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК*** е
изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба
съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от
1
надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд въз основа на доказателствата по делото е
признал за установено по отношение на въззивника, че дължи на въззиваемата страна
главница в размер на 440, 83 лв., ведно със законната лихва, считано от 10. 12. 2019 г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
7921/ 2019 г. по описа на Плевенския районен съд, като за разликата до 451, 47 лв. искът е
отхвърлен като погасен чрез прихващане.
Съдът с решението си е отхвърлил предявените от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу въззивника искове да бъде признато за установено, че въззивникът дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД договорна лихва в размер на 63, 21 лв. за периода
от 21. 03. 2016 г. до 09. 01. 2017 г. и лихва за забава в размер на 74, 80 лв. за периода от 21.
03. 2016 г. до 10. 12. 2019 г. поради погасяване чрез прихващане.
Районният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу въззивника искове да бъде признато за установено, че въззивникът
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 21, 50 лв. такса за оценка на
досие и сумата от 329, 63 лв. такса за услуга „Кредит у дома“ като неоснователни поради
нищожност на клаузите п договора за кредит.
Въз основа на изхода на делото районният съд е осъдил въззивника да заплати на
въззиваемата страна деловодни разноски в исковата производство в размер на 353, 84 лв. и в
заповедното производство в размер на 25, 15 лв.
За да постанови решението си районният съд въз основа на доказателствата по делото е
приел, че в съответствие с разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК и клаузата на чл. 22 от Общите
условия на сключения договор за потребителски кредит са извършени поредица от цедиране
на вземания на кредиторите на длъжника по договора за кредит. Районният съд е установил,
че въззивникът като длъжник по договора за кредит не е уведомен по надлежния ред за
извършените цесии, като това не води до недействителност на цесията спрямо длъжника.
Прието е, че съобщението по чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия, като единствените правни последици от неспазване на задължението за
уведомяване на длъжника се свеждат до това, че до съобщаването на цесията длъжникът
може да плати на цедента и плащането да го освободи валидно от дълга. Съдът е посочил, че
липсата на уведомление до длъжника не го освобождава длъжника от задължението да
заплати на новия кредитор и съответно въпреки липсата на уведомление, връчването на
исковата молба и доказателствата към нея представляват уведомление на длъжника за
извършената цесия. Районният съд е цитирал трайната съдебна практика затова, че
длъжникът може да възрази по отношение на липсата на уведомление за цесия само , ако
докаже, че е платил на цедента, без да е знаел за настъпилата цесия. Съдът е приел, че към
трите договора за цесия са налични приложения към тях, от които се установява, че
2
вземането по договора за кредит с ответника е прехвърлено. Съдът е установил размера на
дължимата главница въз основа на заключението на ССЕ, като е приел, че дължимата сума е
в размер на 451, 67 лв., като разликата от 148, 53 лв. въззивникът е погасил чрез заплащане.
По отношение на лихвите върху главницата и таксите за оценка на досие и „Кредит у дома“
районният съд е приел, че противоречат на разпоредбите на чл. 143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 10а, ал. 4 ЗПК вр. чл. 21, ал.1 ЗП, поради което е прогласил клаузите по договора
за нищожни и съответно е отхвърлил исковите претенции за сумите по посочените пера.
Въззивният съд изцяло възприема мотивите на първоинстанционния съд в обжалваното
решение, като счита, че същото следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Въззивникът е изложил доводи във въззивната жалба, че след като не е бил уведомен към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за извършените
цесии и промяната на кредиторите, въззиваемият не е имал валидно придобито и
изискуемо вземане към момента на подаване на исковата молба, съответно не е легитимиран
да предяви иска по чл. 422 ГПК. Изложени са доводи, че особеният представител на
въззивника, назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК не е оправомощен да приема документи
от името на въззивника, поради което не е налице редовно връчване не уведомлението по
чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и в исковото производство. Твърди се, че съобщаването на цесията в по
– късен момент от датата на подаване на исковата молба с връчването й с доказателствата на
особения представител не може да се отчете като факт по реда на чл. 235, ал.3 ГПК.
Изложени са доводи, че при цесия следва заявлението да се подаде от цедента- праводател, а
не от цесионера, като е цитирана т. 10б от ТР № 4/ 2013 от 178. 06. 2014 г. на ОСГТК на
ВКС. Посочено е, че не са представени доказателства за частно правоприемство по
отношение на пърмвоначалния кредитор и последващите такива. Изложени са доводи, че
към първоначалния договор за цесия липсва приложение №1 относно длъжниците с имената
им и размера на вземането.
Въззивният съд счита, че изложените доводи във въззивната жалба са неоснователни по
следните съображения.
Въззивникът неправилно цитира т. 10б от ТР № 4/ 2013 от 178. 06. 2014 г. на ОСГТК на
ВКС относно заповедното производство, тъй като предмет на анализ е установяването на
процесуални предпоставки за предявяване на иска по чл. 422 ГПК, когато е настъпило
универсално или частноправоприемство на страната на заявителя или длъжника след
издаване на заповедта за изпълнение и съответно активно легитимираните лица по иска с
правно основание чл. 422 ГПК. В случая договорите за цесия са сключени преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 7921/ 2019 г. по описа на
Плевенския районен съд – последният договор за цесия е от 03. 05. 2019 г., по който
цесионер е „Агенцията за събиране на вземания“АД, а заявлението в заповедното
3
производство е подадено на 10. 12. 2019 г. Следователно цитираната точка 10б от
тълкувателното решение относно заповедното производство е неприложима в настоящия
казус.
Въззивният съд счита, че в случая следва да се съобрази т. 9 от цитираното тълкувателно
решение съгласно което с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за
установяване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото правило, мче искът
се счита предявен от постъпването на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК. В
решението е посочено, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се
разпростират относно съществуването на правото както към момента на приключване на
съдебното дирене, така и към минал момент – от деня на неговото възникване. Посоченият в
нормата на чл. 422, ал.1 ГПК момент, от който искът се смята за предявен, не следва да се
тълкува в смисъл, че съществуването на материалното право се установява единствено и
само към този минал момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването
му към момента на формирането на силата на пресъдено нещо – приключване на съдебното
дирене, след което решението е влязло в сила. По общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право и това са
фактите, настъпили след предявяване на иска- от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството
по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. чл. 415, ал.1 ГПК.
Въз основа на цитираното тълкувателно решение и предвид нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК
следва съдът при постановяването на решението си по иска с правно основание чл. 422
ГПК да съобрази всички новонастъпили факти до приключване на съдебното дирене по
отношение на установяване съществуването на материалното право. В случая районният
съд е приел, че с връчване преписите на исковата молба с доказателствата на особения
представител на въззивника същият е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, поради
което са неоснователни твърденията във въззивната жалба за липса на активна легитимация
за „Агенцията за събиране на вземания“АД за подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение и съответно за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Освен това липсата на
уведомление не е основание за нищожност на сключения договор за цесия, а единствено се
отразява на правата на длъжника при изпълнение на задължението по отношение на
кредитора на който следва да изпълни. В случая не е налице изпълнение на задължението,
поради което за длъжника липсва възможността да възрази по отношение на кредитора, към
който е задължен съгласно договора за потребителски кредит.
Въззивният съд не възприема доводите на въззивника затова, че към договорите за цесия
липсва приложение относно длъжниците и вземанията. Видно от първия договор за цесия от
01. 07. 2017 г., към договора е представено потвърждение за цесия, подписано от цедента, в
което е отразен договорът за потребителски кредит на въззивника, датата на договора,
името на длъжника, размерът на главницата и остатъкът от задължението към датата на
4
сключване на договора за цесия. Макар и е да не е представено изрично приложение №1 от
договора за цесия, то посоченото потвърждение, подписано от цедента, представлява по
същност подробно описание на задължението на въззивника по договора за потребителски
кредит, което е предмет на договора за цесия от 01. 07. 2017 г. Впоследствие заедно с
договорите за цесия са представени извлечения от приложението към съответния договор
със задължението на въззивника. Въз основа на тези данни съдът приема, че задължението
на въззивника , предмет на договорите за цесия е индивидуализирано, точно определено,
поради което не е налице липса на яснота какво вземане и на кого е прехвърлено със
съответния договор за цесия.
С оглед изложеното въззивният съд счита, че решението на районния съд е правилно и
законосъобразно, постановено при спазване на процесуалните правила и материалния закон
и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото следва на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на
въззиваемата страна да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Въззивникът е направил възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение, но с оглед разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №1 от 09. 07. 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения искането за присъждане на сумата
от 50 лв. е 1/ 6 част от предвиденото минимално възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 272 вр. чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение № 260550/ 08. 12. 2020 г.
на Плевенския районен съд по гр. д. №2315/ 2020 г. по описа на Плевенския районен
съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК К. Г. Г. с ЕГН********** да
заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК*** юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 50 лв.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5