№ 6163
гр. София, 20.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110171007 по описа за 2022 година
Предявени са за разглеждане обективно съединени искове, както следва:
установителни искове по чл.26, ал.1, предл.1, предл.2 и предл.3 ЗЗД и осъдителен
по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от Г. А. Д. против
[**********], с която са предявени два обективно кумулативно съединени иска, както
следва: 1/ за прогласяване на нищожност неустойка, уговорена в чл.11, ал.1 от
сключения между страните договор за потребителски кредит № 771091/28.11.2022 г. и
2/ за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 145,41 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за неустойка по
чл.11, ал.1 от договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 29.12.2022 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба ищецът твърди, че на 28.11.2022 г. сключил с ответното
дружество договор за паричен заем № 771091, по силата на който му била
предоставена в заем парична сума в размер на 500 лв., платима на 11 седмични вноски,
без посочен месечен лихвен процент. Сочи, че в чл.5, ал.1 от процесния договор било
уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант –
физическо лице, поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поради не представяне на обезпечението, още със сключване на договора, на
основание чл.11, ал.1 на ищеца била начислена неустойка в размер на 145,41 лева,
чието връщане претендира в настоящото производство, поради нищожността на тази
клауза. Ищецът твърди, че на 28.11.2022 г. погасил сумата от 61,00 лева, а на
1
02.12.2022 г. сумата от 610,00 лева, или общо 671,00 лева, с която кредита бил
изплатен изцяло. Смята обаче, че процесния договор е нищожен на основание чл.10,
ал.1, вр.чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Позовава
се и на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Излага още, че липсва ясно разписана методика
на формиране на ГПР по кредита, кои точно компоненти са включени в него и как се
формира, което е в противоречие с разпоредбите на ЗПК. Поддържа се, че в договора
не е посочена каква е договорна лихва, изискването за представяне на обезпечение
представлява заобикаляне на закона, противоречи на добрите нрави и е неравноправна.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния
интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът признава
изложените в исковата молба обстоятелства, че клаузата за неустойка в процесния
договор е нищожна. Не оспорва твърденията за сключен между страните договор за
паричен заем № 771091/28.11.2022 г. Излагат се доводи, че нищожността на отделни
части на договора не влече нищожност на целия договор. По изложените в отговора
доводи и съображение, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и
присъждане на сторените по производството разноски, тъй като с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори, а и от представения по делото заверен препис от
договор за потребителски кредит № 771091/28.11.2022 г. безспорно се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 500,00 лева, който е следвало да
бъде върнат на 11 седмични, при фиксиран годишен лихвен процент – 40,05 % и
годишен процент на разходите – 49,93 %. В клаузата на чл.5 от договора страните са
уговорили, че кредитополучателят поема задължение в тридневен срок от сключване
на договора да представи обезпечение от едно или две физически лица – поръчители,
които да отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или
банкова гаранция в размер на два пъти дължимата сума със срок на действие – 6
месеца след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В клаузата на
чл.11, ал.1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в
размер на сумата от 145,41 лв., която съгласно ал.2 се заплаща разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
2
същото е, че от извършената проверка на представените от ответника документи,
вещото лице е установило, че ответникът е изплатил на ответното дружество сума в
размер на 671,00 лева /на 28.11.2022 г. – сумата от 61,00 лева и на 02.12.2022 г. –
сумата от 610,00 лева/ – за погасяване на задължението по процесния договор. С
внесената сума дружеството е погасило задължения на ищеца, както следва: главница в
размер на 500,00 лева, възнаградителна лихва в размер на 25,59 лева и неустойка в
размер на 145,41 лева. При отговор на задачата за изчисляване на действителния ГПР,
вещото лице е посочило, че за срока, за който е погасен кредита, ГПР възлиза на
1344,04 %.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По исковете с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД:
Между страните не се спори и от приложения по делото договор за паричен заем
№ 737082/19.09.2022 г. се установява, че страните са били обвързани от валидно
облигационно правоотношение.
В писмения отговор от ответното дружество се признава основателността на
предявените установителни искове и е направено искане за постановяване на решение
при признание. Следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл.237, ал.1
ГПК съдът може да се произнесе с решение при признание на иска, но по искане на
ищеца, каквото в случая не е направено.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Видно от клаузата на чл.5 от процесния договор е, че
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като в тежест на последния е
в срок до три дни от сключване на договора да представи на заемодателя едно от
следните обезпечения: едно или две физически лица – поръчители, които да отговарят
на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в
размер на два пъти дължимата сума със срок на действие – 6 месеца след крайния срок
за плащане на задълженията по договора. Прочитът на посочената клауза налага
разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за
потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими
за него, като не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури едно или две
физически лица-
3
поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или
банкова гаранция за два пъти дължимата сума по кредита. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в
чл.11, ал.2 от договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”. Предходното
обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща
печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По
този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
4
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със
затруднения.
С оглед предходното, предявените установителни искове са основателни и
следва да бъдат уважени.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД.
По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 145,41, представляваща заплащане на неустойка поради непредоставяне на
обезпечение, без да е имало основание за извършване на престацията /поради
недействителност на уговорената между страните клауза/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Видно е от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено е, че
изплатените от ищеца суми на ответника по процесния договор за гаранция са в размер
на 671,00 лева.
Поради гореизложените изводи за нищожност на неустоечната клауза от
сключения между страните договор, се налага извод, че сумата от 145,41 лева е платена
при начална липса на основание за това, поради което ответникът дължи нейното
връщане.
С оглед предходното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до погасяването на
задължението.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В обективирания в молба от 27.03.2023 г. списък на разноските по чл.80 ГПК
ищецът претендира такива за платена държавна такса, адвокатско възнаграждение и
5
депозит за вещо лице в общ размер на 1380,00 лева.
Съдът приема обективираното в писмения отговор възражение по чл.78, ал.5
ГПК за частично основателно. В конкретния случай се претендира адвокатско
възнаграждение в общ размер на 1000,00 лева или по 500,00 лева за установителните и
500,00 лева за осъдителния иск /видно от приложения по делото договор за правна
защита и съдействие/. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в която е предвидено, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела,
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки
един от тях поотделно. Съобразявайки предходното, както и разпоредбата на чл.7, ал.1,
т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата по предявения осъдителен иск в размер на 400,00 лева. Това е
така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е приключило само в
едно открито съдебно заседание, на което процесуалния представител не се е явил. По
отношение на възнаграждението по установителния иск, то същото не надвишава
минималния размер предвиден в чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата, като дори е под този
размер, поради което не са налице основания за неговото намаляване.
С оглед предходното, общият размер на направените от ищеца разноски, който
следва да бъде репариран от ответното дружество възлиза на 1280,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Г. А. Д., ЕГН **********
срещу [**********], ЕИК [**********], със седалище и адрес на управление:
[**********] искове, че клаузата на чл.11, ал.1 от сключения между страните договор
за потребителски кредит № 771091/28.11.2022 г., е нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД [**********], ЕИК
[**********], със седалище и адрес на управление: [**********] да заплати на Г. А. Д.,
ЕГН ********** сумата от 145,41 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителна клауза за неустойка по чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит
№ 771091/28.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 29.12.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК [**********], ЕИК [**********], със
седалище и адрес на управление: [**********] да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********
сумата от общо 1280,00 лева, представляваща направени разноски по производството.
6
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7