РЕШЕНИЕ
№ 12373
гр. С., 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря Ц.И.П.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20211110145749 по
описа за 2021 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от С. Й.
С., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, против /фирма/, ЕИК ********** със седалище и адрес
на управление: гр. С., /адрес/, с която са предявени обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.21, чл. 22 чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 вр. с
чл. 11, ал.2 от ЗПК , чл. 92 от ЗЗД, чл. 18 от ЗПФУР и чл. 13 от ЗЕДЕУУ за прогласяване за
нищожност, като противоречащ на закона и добрите нрави на договор за потребителски
кредит № 20200428100510070/28.04.2020 г., сключен между ищцата и ответника
/фирма/.
Ищецът твърди, че между страните не е сключен валиден договор за кредит по Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Твърди още, че не е подавал заявление
за бърз кредит до дружеството – ответник и не се е регистрирал на електронната му
страница, не е попълвал онлайн форми и не е осъществявал телефонни разговори с
представители на дружеството. Поддържа, че договорът не бил оформен съгласно
изискванията на ЗЕДЕУУ, ЗЕДЕП и ЗПФУР. Навежда доводи, че не му е била предоставена
сумата от 1000 лв. Позовава се на нищожност на договора при неспазване на чл. 11, ал. 2
ЗПК и недописване на общите условия от страна на кредитополучателя. Релевира доводи за
нищожност на договора, поради нищожност на клаузата в частта на дължимата цена на
кредита. Навежда твърдения, че уговорката за фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 41,05 била в нарушение на добрите нрави. Поддържа още, че същата внасяла
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга, поради което била нищожна. Цитира практика, според която договорената лихва
между страните надхвърляла повече от три пъти законната. По подробно изложените в
исковата молба аргументи счита договора за кредит за нищожна сделка в противоречие на
изискванията на ЗЗД, ЗПП, ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕП. При условията на евентуалност се
позовава на нищожност на договорената неустойка, и начисленият ГПР и ГЛП като
противоречащи, заобикалящи закона и накърняващи добрите нрави. Претендира разноски.
След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба е постъпил отговор от
1
ответника. Счита предявените искове за неоснователни. Оспорва твърдението на ищеца, че
между страните не е сключен договор за потребителски кредит. Оспорва наведените от
ищеца доводи за нищожност на договора, поради нарушение на добрите нрави. Не споделя
твърдението на ищеца, че кредиторът не е предоставил на длъжника преддоговорна
информация. Невярно било твърдението на ищеца, че не е посочена методиката на
формиране на ГПР. Напротив начинът на формиране на същия бил детайлно описан в
Договора за кредит и общите условия към него. Не споделя и твърдението на ищеца по
отношение на формирания размер на дължимата неустойка. Иска от съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове
с правно чл. 26, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 22, вр. чл.11, ал. 1, т. 9 и т.10 и ал.2 от ЗПК и чл.
92 от ЗЗД в тежест на ответника е да докаже че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения
между страните, размера на предоставената заемна сума, тоест да установи възникването на
облигационно отношение между него и ищеца, по силата на което е предал и за ищцата е
възникнало задължение за връщане на уговорената сума в определен размер, както и
възраженията си срещу исковете, вкл. че към момента на сключване на процесния договор
за предоставяне на кредит от разстояние ищцата е получила заемната сума и е била
запозната с всички условия по договора. В тежест на ищцата е да докаже възраженията си
/правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи/ срещу съществуването на
вземанията, респективно срещу изискуемостта им. По евентуалните искове - че договорът
накърнява добрите нрави, тъй като при сключването им ответникът се възползвал от
поведението на ищцата за облагодетелстването си; че зад изявленията на ищцата по
процесния договор е липсвало вътрешно волево решение за настъпване на правните му
последици.
Представен е по делото договор за потребителски кредит №
202004281009510070/28.04.2020г., съгласно който на ищцата е отпуснат кредит в размер на
1000 лв., платим в срок до 29.04.2021 г. на 12 равни месечни вноски. От заключението на
вещото лице по приетата и неоспорена по делото счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че съгласно разписка за
извършено плащане № 2000000210553995 от 28.04.2020 г. сумата в размер на 1 000 лв. е
преведена от /фирма/ на С. Й. С. чрез системата на ePay.bg. След извършена проверка в
счетоводството на ответника и предоставените документи вещото лице е дало заключение,
че по процесния кредит счетоводното записване и отчитане на кредитното задължение е
водено редовно от кредитодателя, съгласно приложимото счетоводно и данъчно
законодателство и приложимите счетоводни стандарти.
Предвид изложеното по делото безспорно се установява наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение между /фирма/ и ищцата С. Й. С., чийто
правопораждащ юридически факт е процесният договор за кредит от разстояние №
202004281009510070 от 28.04.2020 г.
Видно от постигнатите уговорки в общите условия, авторството на електронното
изявление на потребителя, с което изразява волята си за сключване на договора, се
удостоверява от него чрез добавяне на данни в електронна форма, които го
индивидуализират – електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, както и че
положеният обикновен /неусъвършенстван и неквалифициран/ електронен подпис се приема
от страните по договора за достатъчен за удостоверяване на авторството и се приравнява на
саморъчен подпис в съответствие с нормата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. Съгласно
2
заключението по приетата съдебно техническа експертиза на 28.04.2020 г. в 10.09 ч. от IP
адрес 149.62.203.194 е създадена заявка за потребителски кредит № 720611 за сума в размер
на 1 000 лв. на името на ищцата, като заявката е потвърдена с въвеждането на ПИН код
3943, който е изпратен на 28.04.2020 г. в 10.09 ч. от /фирма/ на телефонния номер, посочен в
заявката. Чрез предоставения от ищцата електронен адрес за кореспонденция,
кредитодателят е изпратил Стандартен европейски формуляр, договор за потребителски
кредит и приложими към него общи условия, а ищцата е активирала линка посочен в имейла
с документите. Експертизата е приета като доказателство по делото без възражения, няма
доказателства или твърдения, които да разколебават констатациите на вещото лице,
следователно заключението следва да бъде кредитирано от съда. С оглед на това съдът
намира, че ответното дружество е изпълнило своето процесуално задължение съгласно чл.
18, ал. 1 ЗПФУР да докаже предоставяне на преддоговорната информация на потребителя,
както и получаването на неговото съгласие за сключване на договора за кредит от
разстояние.
Съдът намира за неоснователни и твърденията за липса на установен в договора
механизъм за изчисляване на ГПР. За да изпълни задължението си за информиране на
потребителя кредитодателят е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата
дължима по договора сума - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя ( § 1, т.2 от ДР на ЗПК ), без да е необходимо да бъдат сочени
конкретните компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира информираността на
потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора, и
възможността да извърши преценка на цената. В чл. 11 от процесния договор са посочени
изискуемите от закона параметри на отпуснатия заем, като уговореният ГПР в размер на 49,
72 %, е съответен на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Страните са уговорили, че месечната
погасителна вноска е в размер от 103 лв. с посочени падежни дати на отделните вноски. По
този начин за длъжника е налице достатъчна яснота относно начина на погасяване на
задължението, предмет на договора за кредит, по отношение на всички негови компоненти.
На следващо място съдът намира, че уговорената между страните в чл. 11, ал. 1 от
договора възнаградителна лихва не е нищожна на посочените от ищцата основания.
Съгласно посочената клауза от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент
– 3, 42 % на месечна база, или – 41,05 % на годишна база и ГПР – 49, 72 %. Уговорения
размер на договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие
с изискванията на закона. Преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява
възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата
институция се лишава за срока на действие на договора.
Съдът обаче намира, че договорът за заем е частично недействителен – по отношение
клаузата на чл. 6 от договора, с която е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на гаранция в размер на 1080 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 3 кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден
от сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и
условията, предвидени в Общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията,
издадена от небанкова финансова институция, следва да бъде за сума в размер на 1236 лв.
със срок на валидност до 30.04.2021 г. С т. 3.2.2 от ОУ са уредени изискванията към
банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, а именно да
отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да съдържа неотменяемо и
безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично
3
задължения по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в първия работен ден
след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С т. 3.2.3 от ОУ е
определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които трябва да са
наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева брутно месечно
възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Уредено е че в
рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на договора/, поръчителите следва да се
явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята
кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не е длъжно да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените с общите условия изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на гаранция не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемателя и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на 108 % от размера на главницата по кредита. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите
нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, поради което и установителният
иск за прогласяване нищожността й следва да се уважи.
По отговорността за разноски:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в
полза на ищцата следва да се присъди сумата от 50 лв. – разноски за държавна такса.
Предвид обстоятелството, че пълномощникът на ищцата – адв. Ю. Г. е оказала на
последната безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА (видно от
представения по делото Договор за правна помощ и съдействие), съдът намира, че в случая
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, като ответникът следва да
бъде осъден да заплати на представителя на ищцата адвокатски хонорар в размер на 300
лева за оказана правна помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД по искове на
С. Й. С., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, срещу /фирма/, ЕИК ********** със седалище и
адрес на управление: /адрес/, клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит №
20200428100510070/28.04.2020 г., съгласно която: "В случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и
съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 1080 лв.", като ОТХВЪРЛЯ иска за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит № 20200428100510070/28.04.2020 г. в
цялост.
4
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /фирма/, ЕИК ********** със седалище и
адрес на управление: гр. С., /адрес/ да заплати на С. Й. С., ЕГН **********, с адрес: /адрес/
сумата 50 лв., представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА /фирма/, ЕИК ********** със седалище и
адрес на управление: /адрес/ да заплати на адв. Ю. Г., ЕГН **********, с адрес: /адрес/
сумата 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5