Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 9230 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 48182 от 22.02.2019 г., постановено по гр. д. № 32991/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 166-ти състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, че Столична община дължи на И.П.И. сумата от 60 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разкъсани дънкови панталони марка „Hugo Boss” на 19.02.2018 г. в гр. София на ул. „Лавеле“, вследствие виновно противоправно поведение на служители на ответника, които не са изпълнили задълженията си по поддръжка на огражденията на тротоара, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 12.03.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 16761/2018 г. по описа на СРС, като е отхвърлен предявеният иск за горницата над уважения размер от 60 лева до пълния предявен размер от 100 лева.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца И.П.И. срещу първоинстанционното решение в частта, в която исковете са отхвърлени. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, доколкото съдът не е мотивирал в достатъчна степен съображенията си относно дължимия размер на исковата претенция. В тази връзка се сочи, че не би могло за период от два месеца да има 75% овехтяване на увредената вещ. Поради което се отправя искане за отмяна на решението в обжалваната му част и за уважаване в цялост на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - Столична община, не е  депозирала отговор на въззивната жалба.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която предявеният иск е уважен до сумата в размер на 60 лева, поради което в тази част то е влязло в сила.

 

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявен е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

По установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415 от ГПК срок,  целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.

Когато вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или бездействие) на лицата, на които е възложил да поддържат в изправност улиците и тротоарните настилки, намиращи се на територията на общината. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 от ЗЗД, съответно чл. 49 от ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

Следователно, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната действителност да са настъпили следните юридически факти (материални предпоставки): 1/ деяние (действие или бездействие); 2/ противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3/ вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6/ виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.

Съгласно § 7 от ПЗР на ЗМСМА в собственост на общините преминават и държавни имоти, сред които общинските пътища, улиците, булеварди, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване (§ 7, т. 4 в редакцията от ДВ, бр. 26/2000 г.). Съгласно чл. 11 от ЗОС имоти и вещи – общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а по силата на чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 от ЗП, във вр. с § 1, т. 14 от ДР на ЗП Столична община следва да поддържа пътищата, като осигурява необходимите изисквания за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. По смисъла на § 6, т. 7 от ЗДвП тротоарите са част от пътното платно, което е общата широчина на банкетите, тротоарите, платното за движение и островите на платното за движение.

Тъй като ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение, с което частично е уважен предявеният иск и в тази част то е влязло в сила, настоящата съдебна инстанция приема, че всички материални предпоставки /юридически факти/, обуславящи възникването на предявеното спорно материално право, са породени в обективната действителност. Следователно, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава относно размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените имуществени вреди при ангажиране на обезпечително-гаранционната отговорност на ответната община. В това отношение въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на Столична община, поради което по силата на чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на СРС.

Настоящият съдебен състав споделя възприетото от районната съдебна инстанция, която на основание чл. 162 от ГПК съобразявайки обстоятелството, че исковата претенция е безспорно установена по основание, е намерила, че съответният размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди възлиза на сума в размер на 60 лева. В тази връзка ищецът в исковата си молба излага твърдения, че при закупуването на процесните дънки, същите са били на стойност 240 лева, като не посочва точният момент на тяхното закупуване. В разпита си пред районната съдебна инстанция св. Д.А.заявява, че е бил заедно с ищеца, когато последният си е купил дънките от магазин „Peek and Cloppenburg”, като потвърждава обстоятелството, че същите са били на стойност 240 лева и разяснява, че те са били закупени два месеца преди инцидента. Съставът на СГС намира, че показанията на коментирания свидетел следва да се ценят при съобразяване нормата на чл. 172 от ГПК с оглед всички други данни по делото, като се има предвид възможната негова заинтересованост. В тази насока, по отношение момента и действителната стойност, на която е закупена увредената вещ, по делото не са ангажира никакви други доказателства. Ищцовата страна пред СРС представя разпечатка от интернет страница на gomec.bg и citystyle.bg, но освен, че по делото липсват данни ищецът да е закупил дънките си от тези онлайн магазини, то и от посочените в коментираните разпечатки цени на дънки марка „Boss” не може да се изведе, дали същите са съответни за увредения модела на ищеца, респ. дали посочените цени кореспондират с тези, предлагани от магазин „Peek and Cloppenburg”. Поради което, доколкото пред настоящата инстанция не са ангажирани никакви допълнителни доказателства, които да разколебават извода на контролираната съдебна инстанция, то настоящият съдебен състав намира за правилна преценката на последната, че при съблюдаване ангажирания по делото доказателствен материал, принципната стойност на дрехите от марка „Hugo Boss”, както и обстоятелството, че такъв тип лични вещи подлежат на бързо износване и съответно обезценяване, то размерът на дължимото обезщетение в процесния случай за имуществени вреди възлиза на сумата от 60 лева.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но същата не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 48182 от 22.02.2019 г., постановено по гр. д. № 32991/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 166-ти състав, в обжалваната част.

Решението в необжалваната част е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.