№ 3371
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100503315 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20216029 от 25.11.2021 г., постановено по гр.дело № 12390/2019 г.
по описа на СРС, Г.О., 142 състав, са отхвърлени предявените от К. Е. П., с ЕГН
**********, срещу Е. М. Ц., с ЕГН **********, искове за осъждане на ответницата да
заплати на ищеца сумата от 1300 лв.- представляваща наемна цена за месец януари и
месец февруари на 2018 г. за ползването на имот в гр.София, ж.к.“******* по договор
за наем от 24.06.2017 г., както и иск за осъждане на ответницата да заплати на ищцата
сумата в размер на 390,36 лв.- консумативни разходи за наемния имот за периода от
23.12.2017 г. до 23.02.2018 г., ведно със законна лихва от 09.03.2018 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
издадена на 12.10.2018 г. по ч.гр.дело № 16377/2018 г. на СРС. С определение №
20216027 от 25.11.2021 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 12390/2019 г.
по описа на СРС, Г.О., 142 състав, е обезсилена частично заповед за изпълнение на
парично задължение, издадена на 12.10.2018 г. по ч.гр.дело № 16377/2018 г. на СРС, за
сумата над 390,36 лв. до пълния предявен размер на иска от 565 лв., представляваща
консумативни разноски за отопление за периода от 23.12.2017 г. до 23.02.2018 г. за
1
имот находящ се в гр.София, ж.к.“******* по договор за наем от 24.06.2017 г. С
определение № 20030940 от 19.04.2022 г. постановено в закрито заседание по гр.дело
№ 12390/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 142 състав е допълнено решение № 20216029
по описа на СРС по следния начин : Осъжда К. Е. П., с ЕГН **********, да заплати на
Е. М. Ц., с ЕГН **********, сумата в размер на 400 лв.- разноски в производството.
Срещу решението на СРС, 142 състав е постъпила въззивна жалба от К. Е. П.,
подадена чрез пълномощника адв.З. Г.-М., с искане същото да бъде отменено, и вместо
това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Твърди
се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ответник Е. М. Ц., чрез пълномощника си адв.Ж. Н.
оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор
по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Постъпила е и жалба/ с характер на частна жалба/ подадена от К. Е. П.,
подадена чрез пълномощника адв.З. Г.-М., срещу определение № 20030940 от
19.04.2022 г. постановено в закрито заседание по гр.дело № 12390/2019 г. по описа на
СРС, Г.О., 142 състав е допълнено решение № 20216029 по описа на СРС по следния
начин : Осъжда К. Е. П., с ЕГН **********, да заплати на Е. М. Ц., с ЕГН **********,
сумата в размер на 400 лв.- разноски в производството. В частната жалба са изложени
съображения за неправилност на обжалваното определение. Частната жалбоподателка,
чрез своя пълномощник моли съда да отмени обжалваното определение, като
неправилно по съображения изложени в частната жалба.
Ответникът по частната жалба- Е. М. Ц., чрез пълномощника си адв.Ж. Н.
оспорва същата като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото
отговор. Моли съда, да отхвърли жалбата, като неоснователна и да потвърди
обжалваното определение, като правилно.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
2
фактическа обстановка.
В настоящия случай, съдът като взе предвид изложеното в обстоятелствената
част на исковата молба, както и приложеното към делото заповедно производство по
ч.гр.дело № 16377/2018 г., СРС, 142 с-в, приема за установено, че пред СРС са били
предявени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с
чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД - за установяване съществуването
на задълженията на ответника за наемна цена и разходите, свързани с ползуването на
вещта. Съдът констатира, че срещу ответницата Е. М. Ц. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 12.10.2018 г. по ч.гр.дело №
16377/2018 г. на СРС, Г.О., 142 с-в, по силата на която е разпоредено длъжникът Е. М.
Ц. да заплати на кредитора К. Е. П., сумата от 1300 лв. наем за месец 01 и месец 02 на
2018 г., както и сумата в размер на 565 лв.- консумативни разходи за наетия имот за
периода от месец 12.2017 г. до м.02.2018 г. вкл., ведно със законна лихва от 09.03.2018
г. до изплащане на вземането, и разноски по делото , а именно: 37,30 лв., държавна
такса. Длъжникът е подал възражение по реда на чл.414 от ГПК срещу издадената
заповед за изпълнение. Заявителят на 28.02.2019 г. е предявил установителни искове по
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземанията по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от
ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по
който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез
наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради
следните съображения:
Решението на СРС е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е
произнесъл в решението си по осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1
от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, с каквито не е бил сезиран. В настоящия случай
съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че СРС е бил сезиран с
установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.232,
3
ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД , т.е. за установяване съществуването на
задълженията на ответника за дължима наемна цена и консумативни разходи, свързани
с ползуването на вещта. по издадена заповед за изпълнение в заповедно производство.
Вместо по тях, СРС се е произнесъл в решението си по осъдителни искове с правно
основание чл. чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, с каквито не е бил
сезиран.
С разпоредбата на чл.416 ГПК законодателят е придал на влязлата в сила
заповед по чл.410 ГПК значението на изпълнителен титул, въз основа на който
кредиторът може да пристъпи към принудително изпълнение на отразеното в
съдържанието на заповедта парично задължение. След издаване на заповедта по чл.410
ГПК кредиторът не разполага с правен интерес от предявяване на осъдителен иск
срещу длъжника за изпълнение на същото задължение, включително в случай на
оспорване на заповедта с възражение по чл.414 ГПК. Оспорването съставлява
процесуална пречка за влизане на заповедта в сила и наред с това поражда
необходимост от защита на оспореното вземане по пътя на исковия процес.
Кредиторът няма право на избор относно вида на иска, чрез който следва да защити
вземането си, тъй като искът е посочен изрично в разпоредбата на чл.415, ал.1 във вр. с
чл.422 ГПК - иск за установяване съществуването на вземането. Предвиденият в
закона специален ред за защита изключва допустимостта на осъдителния иск за
присъждане на вземането, предмет на оспорената заповед за изпълнение. Ако въпреки
наличието на заповед по чл.410 ГПК кредиторът предяви осъдителен иск, вместо
специалния установителен иск по чл.415, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК, искът ще е
недопустим поради липса на правен интерес, което от своя страна ще доведе до
недопустимост и на постановеното от съда решение. Правен интерес от воденето на
осъдителния иск може да възникне единствено в хипотезата на обезсилване на
заповедта по чл.410 ГПК /при предпоставките на чл.415, ал.2 ГПК или по искане на
кредитора/, извършено от заповедния съд преди приключване на исковото
производство. В тази хипотеза осъдителният иск остава единственият възможен
способ за защита на спорното вземане и поради това сезираният съд -
първоинстанционният, ако обезсилването е настъпило преди неговото произнасяне,
или въззивният, ако обезсилването следва по време решението на първата инстанция,
следва да съобрази отпадането на процесуалната пречка за присъждане на вземането,
предмет на вече обезсилената заповед за изпълнение,и да разгледа иска. В процесния
случай безспорно е по делото обстоятелството, че към момента на постановяване на
решението ищецът е разполагал със заповед по чл.410 ГПК, издадена срещу ответника
- длъжник.
При действието на чл.290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС,
отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което е проведено
успешно заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение, която не е
4
обезсилена по надлежния процесуален ред на чл.415, ал.2 ГПК или по искане на
заявителя - кредитор.
В постановени по реда на чл.290 ГПК решения - решение № 30/25.04.2013 г. по
т.дело № 245/2012 г. на ІІ т.о., решение № 78/06.06.2012 г. по т.дело № 511/2011 г. на ІІ
т.о., решение № 89/02.06.2011 г. на ІІ т.о., решение № 152/15.11.2012 г. на ІІ т.о.,
решение № 168/01.10.2013 г. по т.дело № 1332/2013 г. и др., е прието, че осъдителен
иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, е допустим
само след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй
като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна
единствено чрез уредения в чл.422, ал.1 ГПК специален установителен иск.
По делото няма данни издадената в полза на ищцата заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, да е обезсилена по искане на ищеца или при
предпоставките на чл.415, ал.2 ГПК, с оглед на което осъдителни искове за вземането,
предмет на заповедта, са недопустими. Разглеждайки осъдителни искове при наличие
на заповед за изпълнение, която не е обезсилена по надлежния процесуален ред, СРС
по същество е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване с
последиците по чл.270, ал.3, изр.3 ГПК. /в посочения смисъл решение № 66 от
08.07.2014 г. по т.дело № 1766/2013 г., Т.К., ІІ т.о. на ВКС/.
По изложените съображения и с оглед обстоятелството, че СРС, 142 с-в, без
основание се е произнесъл по осъдителни искове с правно основание чл.232, ал.2, пр.1
от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, вместо по установителни по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с
чл.232, ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, с каквито е бил сезиран,
постановеното решение е недопустимо и следва да се обезсили изцяло, включително и
в частта за разноските на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК и делото да се върне
на СРС за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявените
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл.232, ал.2, пр.1 от
ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, и по предмета на делото. Новото разглеждане би
следвало да започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК. В
тази връзка и обжалваното определение № 20030940 от 19.04.2022 г. постановено в
закрито заседание по гр.дело № 12390/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 142 състав, с
което е допълнено решение № 20216029 по описа на СРС, в частта за разноските,
следва да бъде обезсилено, като недопустимо, предвид приетото в мотивите на
настоящето решение, че обжалваното решение, следва да се обезсили изцяло,
включително и в частта за разноските на основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК.
Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора
разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
5
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 20216029 от 25.11.2021 г., постановено по гр.дело №
12390/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 142 състав.
ОБЕЗСИЛВА определение № 20030940 от 19.04.2022 г. постановено в закрито
заседание по гр.дело № 12390/2019 г. по описа на СРС, Г.О., 142 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд, за
произнасяне по предявените установителни икове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.232,
ал.2, пр.1 от ЗЗД и чл.232, ал.2, пр.2 от ЗЗД, с които е сезиран, съгласно мотивите на
настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6