№ 1954
гр. София, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100509546 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 7806 от 10.01.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
20109021 от 29.04.2021 г., постановено по гр. д. № 47236/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 125 състав, е признато за установено по предявения от
П. Д. М. срещу „ОТП Ф. Б.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, че П. Д. М. не дължи чрез принудително изпълнение на ответника „ОТП Ф.
Б.“ ЕАД следните суми:1./ 3 430, 32 лева – главница по договор за кредит от 19.07.2006 г.,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, с
договор за цесия от 12.07.2012 г.; 2./ 40, 00 лева – заемни такси, ведно със законната лихва от
16.12.2011 г. до окончателното изплащане; 3./ 1 157, 53 лева – лихва за периода 18.06.2011 г.
– 15.12.2011 г.; 4./ 92,56 лева – разноски, за които суми е бил издаден изпълнителен лист по
ч. гр. д. № 57399/2011 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 48
състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът „ОТП Ф. Б.“ ЕАД е осъден да заплати на
ищцата П. Д. М. сумата в размер на 737, 21 лева – разноски в производството пред СРС.
Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна
жалба от ответника „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт С.А.. В жалбата се излагат
оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение,
поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че
районният съд не е съобразил извършените в рамките на изпълнителното производство
доброволни плащания от 30.08.2013 г. и 31.10.2013 г., отразени на гърба на процесния
изпълнителен лист (ИЛ). Счита се, че с извършването на тези плащания са прекъснати както
срокът на перемпцията, така и този на погасителната давност. Сочи се, че решаващият не е
съобразил, че перемпцията настъпва по отношение на цялото изпълнително производство, а
не спрямо всеки един длъжник поотделно. Обстоятелството, че взискателят е приел
извършените доброволни плащания, без да е предприемал в същия период активни действия
1
по насочване на принудителното изпълнение спрямо имуществото на длъжника, не следва
да се приравнява на бездействие от негова страна, респективно в неподдържане на
висящността на изпълнителния процес. При тези съображения жалбоподателят твърди, че
след образуване на изпълнителното дело, взискателят е предприемал годни и валидни
изпълнителни действия, които са поддържали висящността на изпълнителното
производство, като към датата на депозиране на исковата молба не са били налице нито
предпоставките на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за неговото прекратяване, нито по отношение на
процесните вземания е била изтекла предвидената в закона погасителна давност. Предвид
гореизложеното моли съда за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго,
с което искът да бъде отхвърлен. Претендират се сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна – П. Д. М., чрез адв. М.П. /с пълномощно по делото/, с който същата се оспорва като
неоснователна. Излагат се съображения за законосъобразност и обоснованост на
обжалваното решение, като постановено при правилно приложение на материалния закон и
съобразно с ангажираните по делото доказателства. Поддържа се, че правилно районният
съд е приел, че единственото валидно изпълнително действие, прекъснало погасителната
давност, е налагането на запор на банковите сметки на ищцата на 23.03.2012 г. След
посочената дата, в двугодишен срок, не са били извършвани други изпълнителни действия,
поради което изпълнителното производство е прекратено ex lege на 23.03.2014 г., на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респективно всички действия след тази дата са
ненадлежно извършени и като такива не прекъсват давността, вкл. соченият във въззивната
жалба запор на трудовото възнаграждение на ищцата от 23.05.2014 г. При правилно
разпределение на доказателствената тежест ответното дружество не е доказало извършване
на твърдените доброволни плащания от 2013 г., поради което те не следва да бъдат
съобразявани при преценка основателността на исковите претенции. Посочва се, че дори
извършването на тези плащания да е било доказано, по делото липсват данни кой конкретно
от двамата солидарни длъжници, срещу които е образувано изпълнителното производство,
ги е извършил. При тези съображения се моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция съгласно представен списък по чл. 80
ГПК.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че по гр. д. № 57399/2011 г. по описа на Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 48 състав, е издаден изпълнителен лист от 09.01.2012
г., въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД, срещу ищцата П. Д. М., в качеството на поръчител и солидарен
длъжник по договор за кредит, за следните суми: 3 430, 32 лева – главница, 40, 00 лева –
заемни такси, ведно със законната лихва от 16.12.2011 г. до окончателното изплащане, 1 157,
53 лева – лихва за периода 18.06.2011 г. – 15.12.2011 г., 92, 56 лева – разноски по делото. Въз
основа на изпълнителния лист, по молба на „Банка ДСК“ ЕАД, е образувано изпълнително
дело № 20128380401210 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. Единствените
валидни изпълнителни действия по така образуваното изпълнително дело са били
извършени на дата 23.03.2012 г., когато са били изпратени запорни съобщения до различни
банки в страната. Считано от тази дата, за срок от две години, не са били извършвани други
изпълнителни действия, поради което на 23.03.2014 г. били настъпили предпоставките по
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство съобразно
приетото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. по описа на
2
ОСГТК на ВКС. Депозираната в рамките на двугодишния период молба за конституиране на
ответното дружество като взискател по изпълнителното дело не прекъсва погасителната
давност, тъй като в нея не се съдържат искания за насочване на принудителното изпълнение
спрямо имуществото на П. Д. М.. Изпълнителните действия след датата на перемиране на
делото – 23.03.2014 г., вкл. изпращането на запорно съобщение до работодателя на ищцата
на 10.05.2014 г., се считат за неизвършени и поради това те също не могат да прекъснат
давносттта. Доколкото последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело
било извършено на 23.03.2012 г., то на 23.03.2017 г. е изтекла общата петгодишна
погасителна давност по смисъла на чл. 110 ЗЗД по отношение главното вземане по
изпълнителния лист в размер на 3 430, 32 лева. С погасяване на главницата, на основание
чл. 119 ЗЗД, за погасени следва да се считат и произтичащите от нея акцесорни вземания.
При изложените съображения моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае
за установено по отношение на ответното дружество, че не му дължи сумите, предмет на
издадения изпълнителен лист, като погасени по давност. Претендират се разноски по
делото.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, с който оспорва предявения иск като недопустим и
неоснователен. Поддържа, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск за установяване недължимост на процесните вземания
поради погасяването им по давност предвид съществуващата за него възможност да
релевира това свое възражение пред съдебния изпълнител. Сочи, че по делото са били
извършени три доброволни плащания на 24.07.2013 г., 30.08.2013 г. и 24.09.2013 г., които
представляват признание на задължението по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Същевременно,
от материалите по изпълнителното дело се установявало също, че на 23.05.2014 г. е бил
наложен запор върху трудовото възнаграждение, получавано от П. Д. М. при „Б.Т.“ ЕООД.
В периода 28.07.2014 г. – 28.12.2018 г. били правени периодични удръжки от трудовото
възнаграждение при посочения работодател, които също представлявали годно и валидно
изпълнително действие, прекъсващо давността, по смисъла на т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК, ВКС. При изложените
аргументи счита, че по изпълнителното дело са били извършвани регулярно годни и
валидни изпълнителни действия, поради което не са налице нито предпоставки за неговото
прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нито е изтекъл петгодишният давностен
срок за процесните вземанията. При тези аргументи моли съда да отхвърли предявения иск.
Претендират сторените по делото разноски.
С писмения отговор на исковата молба е представен договор за покупко – продажба
на вземания от 12.07.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ АД – цедент, и „ОТП Ф. Б.“
ЕООД – като цесионер, по силата на който цедентът продава на цесионера вземанията,
посочени в приемо – предавателен протокол, срещу покупна цена. Стойността на
вземанията, както и покупната цена са заличени в текста на документа. Цедентът се
съгласява да упълномощи изрично купувача от негово име да изпраща писмени уведомления
до длъжниците за прехвърленото вземане, като за целта в 3 – дневен срок от датата на
прехвърляне ще снабди цесионера със съответното пълномощно. Представен е приемо –
предавателен протокол, в който се посочват цедираните вземания. Ищецът не е оспорил, че
в протокола се съдържат и процесните вземания.
По делото е представено пълномощно без дата, с което „БАНКА ДСК“ АД
упълномощава „ОТП Ф. Б.“ ЕООД да уведоми от името на банката всички длъжници по
вземанията по кредити от портфейла на София – Запад, необезпечени с ипотеки, които
банката е цедирала с договор за покупко – продажба на вземания (цесия), сключен между
банката – цедент и „ОТП Ф. Б.“ ЕООД – цесионер.
По делото е представен изпълнителен лист (ИЛ) от 09.01.2012 г., издаден въз основа
3
на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, постановена по гр. д. № 57399/2011 г.
по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 48 състав, с който А.Д.И. – като
кредитополучател, и П. Д. М. – като поръчител, са осъдени да заплатят солидарно на „Банка
ДСК“ ЕАД следните суми: 3 430, 32 лева – главница по договор за кредит, 40, 00 лева –
заемни такси, ведно със законната лихва от 16.12.2011 г. до окончателното изплащане, 1 157,
53 лева – лихва за периода 18.06.2011 г. – 15.12.2011 г., 92, 56 лева – разноски по делото.
Въз основа на този изпълнителен лист, с молба от 15.02.2012 г., „Банка ДСК“ ЕАД е
поискала образуването на изпълнително дело срещу А.Д.И. и П. Д. М. пред ЧСИ М.Б., с рег.
№ 838 на КЧСИ. С молбата е възложено на съдебния изпълнител извършването на действия
по чл. 18 ЗЧСИ, като конкретно взискателят е поискал насочване на принудителното
изпълнението спрямо движимото имущество на длъжниците и получаваните от тях трудови
възнаграждения или пенсии.
От приложеното в настоящото производство копие на изпълнително дело №
20128380401210 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, се установяват следните
обстоятелства:
До длъжницата П. Д. М. е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. №
21262/23.03.2012 г., връчена чрез нейния съпруг на дата 16.04.2012 г.
На 23.03.2012 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до различни
търговски банки в страната, като е получил отговор от „ОББ“ АД и „Ю. И Е.Д. Б.“ АД, че П.
Д. М. има открити банкови сметки при тях, но не разполага с указаните в съобщението
активи за нареждане на преводи.
На 23.03.2012 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до „И.У.Б. К.“
ООД, връчено при отказ на 30.03.2012 г., за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение, получавано от П. Д. М..
На 08.03.2013 г. по делото е постъпила молба за конституиране на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД като
взискател по делото въз основа на представен договор за цесия от 12.07.2012 г. между
цедента „Банка ДСК“ ЕАД и цесионера „ОТП Ф. Б.“ ЕАД.
От приложени в кориците на делото справки за постъпили суми по изпълнителното
делото се установяват извършени плащания, както следва: 1./ на 24.07.2013 г. – 100 лева с
източник Пощенска банка; 2./ на 30.08.2013 г. – 60 лева с източник Пощенска банка; 3./ на
24.09.2013 г. – 80 лева с източник Пощенска банка. В основанието на изброените три
плащания е посочен единствено номерът на изпълнителното дело, по което същите се
извършват. От материалите по изпълнителното дело се установяват плащания и на следните
дати: 28.07.2014 г., 19.08.2014 г., 24.09.2014 г., 27.10.2014 г., 24.11.2014 г., 23.12.2014 г.,
28.01.2015 г., 24.02.2015 г., 26.03.2015 г., 23.04.2015 г., 02.06.2015 г., 07.07.2015 г.,
08.09.2015 г., 25.11.2015 г., 19.10.2017 г., 10.11.2017 г., 19.12.2017 г., 07.02.2018 г.,
20.03.2018 г., 19.09.2018 г., 01.11.2018 г., 28.12.2018 г., 14.02.2019 г. – в основанието на тези
плащания са посочени номерът на изпълнителното дело и името на длъжника, от чието име
те се извършват – П. Д. М..
На 10.05.2014 г. съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение до „Б.Т.“
ЕООД, връчено на 23.05.2014 г., за налагане на запор върху трудовото възнаграждение,
получавано от П. Д. М., като е получил отговор от дружеството – работодател, че П. Д. М. е
негов служител, по отношение на получаваното от нея трудово възнаграждение не са
заявявани други претенции и считано от м. май 2014 г. работодателят ще започне да прави
удръжки върху трудовото ѝ възнаграждение, които ще превежда по сметка на ЧСИ.
От приложени в кориците на делото справки за постъпили суми по изпълнителното
делото се установяват извършвани удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника,
получавано при „Б.Т.“ ЕООД, които са превеждани по сметка на съдебния изпълнител за
удовлетворяване на вземанията, подлежащи на принудително събиране по изпълнителното
4
дело, както следва: удръжки, направени на 05.01.2016 г., 26.01.2016 г., 26.02.2016 г.,
25.03.2016 г., 26.04.2016 г., 26.05.2016 г., 27.06.2016 г., 05.08.2016 г., 26.08.2016 г.,
26.09.2016 г., 26.10.2016 г., 28.11.2016 г., 10.01.2017 г., 30.01.2017 г., 24.02.2017 г.,
20.03.2017 г., 25.04.2017 г., 22.05.2017 г., 19.06.2017 г., 20.07.2017 г., 21.08.2017 г.,
26.09.2017 г.
С молби от 25.09.2017 г. и 26.04.2017 г. П. Д. М. е направила искане за вдигане на
наложените запори върху трудовото възнаграждение и банковата сметка при Пощенска
банка с оглед предстоящо получаване на обезщетение за майчинство. С разпореждане на
ЧСИ от 27.04.2017 г. е разпоредено вдигане на наложените запори до размера на сумите,
постъпващи всеки месец от трудово възнаграждение и от НОИ.
С постановление от 05.11.2019 г. на ЧСИ М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ, изпълнително
дело № 20128380401210 е прекратено поради констатиране на предпоставките на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена служебна проверка настоящият въззивен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми.
По отношение неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във
въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира следното:
В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за установяване в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество процесната сума,
за която е бил издаден изпълнителен лист (ИЛ) на 09.01.2012 г. по гр. д. № 57399/2011 г. на
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 48 състав.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК
следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не е било
провеждано – в този см. Определение № 956/22.12.2010 г., постановено по ч. т. д. №
886/2010 г. по описа на ВКС, I ТО. Като средство за защита на длъжника по висящ
изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК се дава право на длъжника да
установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили
след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото
съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и правопогасяващи факти имат
отношение към спорния предмет, а само тези, които са настъпили след влизане в сила на
5
заповедта за изпълнение (в този см. Определение № 214/15.05.2018 г., постановено по ч. гр.
д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, ІV ГО).
По изложените съображения, в съответствие с императивните изисквания на
процесуалния закон, на изследване подлежат само онези факти, които са настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен
лист, по силата на който е образувано изпълнително производство.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение
замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от
длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е било
подадено в срок, какъвто е и разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в
този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.
414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като се получава
ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване
на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е и трайната и непротиворечива
съдебна практика на ВКС – напр. Определение № 480/9.07.2013 г., постановено по ч. гр. д.
№ 2566/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато
длъжникът е бил лишен от възможността да оспори вземането, може да поиска от въззивния
съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава
от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа
на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване
искове – чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК отм.), които не се преклудират
със специални срокове. В действащия ГПК с изтичането на преклузивния срок за подаване
на възражение против заповедта за изпълнение се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни
основания по ГПК (отм.) и на заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение
произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.).
Съгласно т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК, ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и поради това заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е бил
спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след
изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на
нея се издава изпълнителен лист съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да
намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от
страна на длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК.
6
В конкретния случай на 09.01.2012 г. е бил издаден изпълнителният лист въз основа
на постановената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от същата дата. Поканата
за доброволно изпълнение е изпратена на длъжника П. Д. М. на 23.03.2012 г. и е връчена на
последната на 16.04.2012 г., чрез нейния съпруг. С оглед така констатираното, настоящият
състав приема, че двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаване на възражение от
страна на длъжника е изтекъл най-рано на 30.04.2012 г. (присъствен ден – понеделник),
респ. заповедта за изпълнение е влязла в сила на 01.05.2012 г. (присъствен ден – вторник).
Следва да се съобрази, че в конкретния случай между страните не е спорно обстоятелството,
че издадената заповед за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл. 416, предл. 1 ГПК.
С оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение – 01.05.2012 г., е започнала да тече нова петгодишна погасителна
давност.
Съгласно нормата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.
д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е било предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят
има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес,
извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ,
включително и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането
на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването
на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали
да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да
не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по силата на закона, без
значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за неговото прекратяване, тъй
като актът има единствено декларативен, но не и конститутивен характер. Поради това
новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на
последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС, е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума
на Върховния съд (ППВС). Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от цитираното ТР е дадено противоположно
разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
едно действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не спира. С Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело №
2382/2017 г. по описа на ВКС, IV ГО, и с Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. дело №
2917/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, е прието, че прилагането на даденото с посоченото
Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за
последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на
7
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от
този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване,
което би довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на ППВС, когато спорът се
отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за
вбъдеще. С оглед на това, извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда
действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР разрешение се прилага
от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и за тези, които са приключили преди това.
Настоящият въззивен състав споделя практиката на ВКС, обективирана в Решение №
37/24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО, в която се възприема, че в т. 10
от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не
е бил разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва перемпцията. Перемпцията е
без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи
факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са
различни правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове
на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва –
обратното, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е
направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител
не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения
и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от
настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител трябва да образува новото искане в
ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото вече е прекратено по право. Новото
искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо
не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано
като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана
дължимата авансова такса за образуване на отделно дело и с това са нарушени
канцеларските правила по водене на изпълнителните дела.
В контекста на гореизложеното настоящият състав приема, че процесните вземания
не са погасени по давност поради следното:
Въз основа процесния изпълнителен лист от 09.01.2012 г., по молба на „Банка ДСК“
АД от 15.02.2012 г., е образувано изпълнително дело № 20128380401210 по описа на ЧСИ
М.Б., с рег. № 838 на КЧСИ. В молбата за образуване на изпълнителното дело се съдържа
изрично възлагане на съдебния изпълнител по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ, по силата на което
същият е предприемал изпълнителни действия, както следва: 1./ на 23.03.2012 г. е изпратил
запорни съобщения до различни търговски банки в страната – получил отговор от „ОББ“ АД
и „Ю. И Е.Д. Б.“ АД, че лицето П. Д. М. има открити банкови сметки при тях, но към
момента на получаване на съобщенията по тези сметки липсват указаните активи за
нареждане на преводи; 2./ на 23.03.2012 г. е изпратил запорно съобщение до „И.У.Б. К.“
ООД, връчено при отказ на 30.03.2012 г., за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение, получавано от П. Д. М.; 3./ на 10.05.2014 г. е изпратил запорно съобщение
до „Б.Т.“ ЕООД, връчено на 23.05.2014 г., за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение, получавано от П. Д. М. – получил е отговор от дружеството – работодател,
8
че П. Д. М. е негов служител, по отношение на получаваното от нея трудово
възнаграждение не са заявявани други претенции и считано от м. май 2014 г. работодателят
ще започне да прави удръжки върху трудовото възнаграждение, които ще превежда по
сметка на ЧСИ.
От материалите по приложеното изпълнително дело се установяват извършени от
името на П. Д. М. плащания на следните дати: 28.07.2014 г., 19.08.2014 г., 24.09.2014 г.,
27.10.2014 г., 24.11.2014 г., 23.12.2014 г., 28.01.2015 г., 24.02.2015 г., 26.03.2015 г.,
23.04.2015 г., 02.06.2015 г., 07.07.2015 г., 08.09.2015 г., 25.11.2015 г., 19.10.2017 г.,
10.11.2017 г., 19.12.2017 г., 07.02.2018 г., 20.03.2018 г., 19.09.2018 г., 01.11.2018 г.,
28.12.2018 г., 14.02.2019 г. Извършването на изброените плащания не се оспорва от ищцата.
Безспорно в отношенията между страните е обстоятелството, че са били извършвани
удръжки от трудовото възнаграждение на П. Д. М., получавано при „Б.Т.“ ЕООД, които са
превеждани по сметка на ЧСИ за удовлетворяване на вземанията, подлежащи на
принудително събиране по изпълнителното дело, както следва: удръжки, направени на
05.01.2016 г., 26.01.2016 г., 26.02.2016 г., 25.03.2016 г., 26.04.2016 г., 26.05.2016 г.,
27.06.2016 г., 05.08.2016 г., 26.08.2016 г., 26.09.2016 г., 26.10.2016 г., 28.11.2016 г.,
10.01.2017 г., 30.01.2017 г., 24.02.2017 г., 20.03.2017 г., 25.04.2017 г., 22.05.2017 г.,
19.06.2017 г., 20.07.2017 г., 21.08.2017 г., 26.09.2017 г.
Предвид горепосочените изпълнителни действия въззивният съд приема, че считано
от датата на влизането в сила на процесната заповед за изпълнение – 01.05.2012 г., до датата
на приключване на съдебното дирене в настоящата въззивна инстанция – 01.04.2022 г., не е
изтекла предвидената в закона 5 – годишна погасителна давност, тъй като същата е била
многократно прекъсвана в посочения период.
С оглед възприетото от въззивния състав становище на ВКС, обективирано в
Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, ирелевантен за
основателността на предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК съставлява въпросът
дали изпълнително дело № 20128380401210 на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ, е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В процесния случай кредиторът „Банка
ДСК“ АД се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издаден
на 09.01.2012 г., за парични вземания, произтичащи от договор за кредит, срещу лицата
А.Д.И. – кредитополучател, и П. Д. М. – поръчител. С молба от 15.02.2012 г. „Банка ДСК“
АД е поискала образуване на изпълнително дело срещу посочените двама солидарни
длъжници пред ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. В молбата за образуване се съдържа искане
за налагане на запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците, както и изрично
възлагане на съдебния изпълнител извършването на изпълнителни действия по смисъла на
чл. 18 ЗЧСИ, поради което тази молба прекъсва погасителната давност. На следващо място,
безспорно давността е била прекъсната с изтичането на срока за подаване на възражение по
чл. 414, ал. 2 ГПК – на 30.04.2012 г. (присъствен ден – понеделник), след връчване на
заповедта за незабавно изпълнение на 16.04.2012 г. (присъствен ден – понеделник), т. е. на
01.05.2012 г. заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила и от този момент е
започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за вземанията, установени с
влязлата в сила заповед за изпълнение. Спорно между страните на етапа на въззивната
инстанция е обстоятелството извършени ли са плащания на дати 30.08.2013 г. и 31.10.2013
г., които да са прекъснали срока на перемпцията и на погасителната давност досежно
процесните вземания. Видно от материалите по приложеното изпълнително дело
посочените две плащания са били извършени, като същите са отразени и върху гърба на ИЛ.
Независимо от това, въззивният съд намира посоченото обстоятелство за ирелевантно при
преценката за основателност на предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК, тъй като в
конкретния случай евентуално прекратяване или непрекратяване на изпълнителното дело
поради настъпила перемция през 2014 г., не променя крайния извод досежно изтичането на
9
давността. Това е така, тъй като безспорни по делото са следващите прекъсвания на
погасителната давност по отношение на длъжника П. Д. М. – с връчването на запорно
съобщение върху трудовото възнаграждение на 10.05.2014 г. и последващите плащания,
извършени от нейно име, на 28.07.2014 г., 19.08.2014 г., 24.09.2014 г., 27.10.2014 г.,
24.11.2014 г., 23.12.2014 г., 28.01.2015 г., 24.02.2015 г., 26.03.2015 г., 23.04.2015 г.,
02.06.2015 г., 07.07.2015 г., 08.09.2015 г., 25.11.2015 г., 19.10.2017 г., 10.11.2017 г.,
19.12.2017 г., 07.02.2018 г., 20.03.2018 г., 19.09.2018 г., 01.11.2018 г., 28.12.2018 г.,
14.02.2019 г.; както и извършените удръжки от трудовото възнаграждение при
работодателя „Б.Т.“ ЕООД, превеждани по сметка на ЧСИ на следните дати: 05.01.2016 г.,
26.01.2016 г., 26.02.2016 г., 25.03.2016 г., 26.04.2016 г., 26.05.2016 г., 27.06.2016 г.,
05.08.2016 г., 26.08.2016 г., 26.09.2016 г., 26.10.2016 г., 28.11.2016 г., 10.01.2017 г.,
30.01.2017 г., 24.02.2017 г., 20.03.2017 г., 25.04.2017 г., 22.05.2017 г., 19.06.2017 г.,
20.07.2017 г., 21.08.2017 г., 26.09.2017 г. Следователно, считано от датата на влизане в сила
на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – на 01.05.2012 г., по отношение на
ищцата са извършвани регулярно валидни изпълнителни действия през 2014 г., 2015 г., 2016
г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г., поради което през сочения период безспорно давността не е
изтекла. От друга страна, от датата на последното валидно извършено изпълнително
действие – в случая това е постъпилото на 14.02.2019 г. плащане вследствие на удръжки от
трудовото възнаграждение на ищцата, получавано при „Б.Т.“ ЕООД, до датата на
приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция – на 01.04.2022 г., също не е
изтекъл изискуемият срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Предвид така изложено процесните
вземания не са погасени по давност, поради което релевираните претенции се явяват
неоснователни.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези, изложени от СРС. Ето защо
обжалваното решение следва да бъде отменено, а исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК –
отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в
първоинстанционното производство в размер на сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение, както и направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 118, 61 лева и сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
По отношение на обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявения иск, настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е
въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 7806 от 10.01.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 20109021 от 29.04.2021 г., постановено по гр. д. № 47236/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 125 състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
10
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Д. М., ЕГН **********, с адрес: с. С., ул. „*******,
срещу "ОТП Ф. Б." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"*******, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът
не дължи на ответника следните суми: 3 430, 32 лева – главница по договор за кредит от
19.07.2006 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на „ОТП Ф.
Б.“ ЕАД с договор за цесия от 12.07.2012 г.; 40, 00 лева – заемни такси, ведно със законната
лихва от 16.12.2011 г. до окончателното изплащане; 1 157, 53 лева – лихва за периода
18.06.2011 г. – 15.12.2011 г.; 92,56 лева – разноски, за които суми е бил издаден
изпълнителен лист от 09.01.2012 г. по ч. гр. д. № 57399/2011 г. по описа на Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 48 състав.
ОСЪЖДА П. Д. М., ЕГН **********, с адрес: с. С., ул. „*******, да заплати на
"ОТП Ф. Б." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"*******, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство, както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 118, 61 лева и сумата от 100 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11