Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.05.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
М. ИЛИЕВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №526 по
описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №171476 от 13.07.2017г., постановено по гр.д. №21263/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, е признато за установено по реда на
чл.422 от ГПК, че М.Д.М.
и М.А.М. дължат на „Т.С.” ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ сумата от 3096.89 лв., главница, стойност на доставена топлинна енергия през периода от
м.05.2013г. до м.04.2015г. за аб.№251928,
ведно със законна лихва за периода от 07.12.2015г.
до изплащане на вземането, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 256.61 лв., мораторна лихва за забава за периода от 30.06.2013г. до 23.11.2015г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по гр.д. №75339/2015г. по описа на
СРС, І Г.О., 124-ти състав. С решението са осъдени М.Д.М. и М.А.М.
да заплатят на „Т.С.” ЕАД по 58.05 лв.
всеки от тях - разноски в заповедното производство, както и по 296.90 лв. всеки от тях - разноски в исковото
производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците - М.Д.М. и М.А.М., чрез пълномощник
адв.Н.Т., с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение, с което са
уважени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и са присъдени
в полза на топлофикационното дружество разноски. В жалбата са релевирани доводи
за незаконосъобразност на обжалваното решение,
като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални
нарушения. Излага се, че СРС е постановил немотивиран съдебен акт, поради което
не става ясно на какво основание е прието, че предявените искове са
основателни. Липсата на мотиви в обжалваното решение е довело до накърняване
правото на защита на ответниците. Поддържа се още, че в хода на
съдебното производство е останал недоказан факта на възникнали договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото ищецът не е
представил валидно подписан писмен договор, сключен между него като доставчик
на топлинна енергия и етажната собственост на жилищната страда, в която се
намира процесния топлоснабден имот. Оспорват се констатациите
на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна
енергия в процесния топлоснабден имот. Предвид на изложеното молят съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендират присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя молби от 13.11.2019г., от 16.02.2021г., в
които се взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Претендира
се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.Д.М. и М.А.М. искове с правно
основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №75339/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 30 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 07.12.2015г. и е постановена на 11.12.2015г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.Д.М. и М.А.М. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжниците - М.Д.М. и М.А.М. възражение, поради което дължимите от тях суми, посочени в
заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са
уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците - М.Д.М.
и М.А.М., първоинстанционният съд е приел, че
вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е
прието, че ответниците са изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на
топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил макар и твърде лаконично събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Относно доводите
изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно
на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че по делото е доказан факта
на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ - в редакция, след изм.ДВ, бр.54/2012г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието
потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на чл.153 от ЗЕ, съобразно която в редакцията
й към процесния период, потребител на топлинна енергия за битови нужди,
респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява от приетото писмено доказателство – нотариален акт за продажба на
недвижим имот №79, том ІV, рег.№3756, дело №644/2000г., че ответниците - М.Д.М. и М.А.М. са собственици на процесния
имот през исковия период, предвид на което и
по горните мотиви на съда същите се явяват ползватели на доставяната в имота
топлинна енергия през процесния период. Без значение за възникването на
договорното правоотношение между страните е липсата на доказателства за сключен
писмен
договор между топлофикационното дружество като доставчик на топлинна енергия и
етажната собственост на жилищната страда, в която се намира процесния
топлоснабден имот. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на
договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно
носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период
от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответниците - М.Д.М. и М.А.М. се явяват потребители съгласно чл.153 от ЗЕ и е налице основание в
закона за ангажиране на тяхната договорна отговорност.
На следващо място въззивният съд
приема, че по делото е доказан обем и качествени показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени
доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ
съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът
приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена
от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61,
т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответниците са
начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в
областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място в приетото по делото заключение
на СТЕ експертът –топлотехник изрично е посочил, че при направените от него справки е
установил, че общият топломер, монтиран
в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал
през метрологичен контрол и е изправен. Следователно начислените от ищеца суми за потребена
топлинна енергия доказват реалните количества доставена на същия топлинна
енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Правилно СРС е приел
за основателен и доказан предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата, за
която е предявен.
Правилно и законосъобразно
е обжалваното решение и в частта в която е уважен предявения иск за мораторна лихва и
като такова следва да бъде потвърдено. Предвид разпоредбата на чл.32 от ОУ /2008г. –
действащи за процесния период/ към договора за доставка на топлинна енергия е
определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената
топлинна енергия - 30 дни от изтичането на периода, за който се отнася. В този
смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. По отношение на размера на дължимото обезщетение за забава съдът
правилно го е изчислил върху присъдената главница при кредитиране на
заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В тази връзка правилно СРС е
уважил предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 256.61 лв., мораторна лихва за забава за периода от 30.06.2013г. до 23.11.2015г..
На следващо място съдът приема за
неоснователен довода във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от
СРС във връзка с липсата на мотиви, на основание на които е прието, че
предявените искове са основателни. В оспорения съдебен акт са изложени макар и
кратни мотиви относно предмета на делото,
събраните в производството доказателства и релевираните от страните доводи,
на основание на които първоинстанционният съд е приел за основателни и доказани
предявените искове. При обосноваване на крайните изводи на СРС за основателност
на заявените искови претенции са преценени в съвкупност всички приети по делото
доказателства, предвид на което не е налице основание в закона да се приеме, че
е постановен необоснован съдебен акт, довел до накърняване правото на защита на
ответниците в исковото производство.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В
състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №171476 от
13.07.2017г., постановено по гр.д. №21263/2016г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./