В писмения си отговор, в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове. Признава наличието на застрахователно отношение по застраховка „ГО ”, с автомобила, участвал в процесното ПТП, управляван от А.Г.. С отговора си прави следните възражения: Не е налице причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и причинените на ищцата вреди; възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като в нарушение на чл. 137а от ЗДвП, е пътувала без поставен предпазен колани; претендираното обезщетение е прекомерно. Оспорва и претенцията за заплащане на обезщетение за забава от датата на увреждането-19.09.2017 г., ако се дължи обезщетение за забава, то се дължи от уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие или от датата на предявяване на застрахователната претенция. Претендира разноски.

В качеството си на въззивна инстанция по съществото на спора, след като прецени представените пред първата инстанция писмени и гласни доказателства, съобрази изложените доводи от страните както в първоинстанционното, така и в настоящото производство, съдът приема от фактическа и правна страна следното:

По въззивната жалба срещу решение №  496/11.10.2018г. по гр.д.№ 571/2018г. на ТРС:

Предмет на въззивното производство е постановеното решение в отхвърлителната му част в размер над 3 000 лв. до 6000лв., и в отхвърлителната част за лихвите за забава.

В останалата осъдителна част - за сумата от 3000лв., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2018г., както и в отхвърлителна част за разликата между 6000 и 9000 лв. обезщетение, решението, като необжалвано, е влязло в сила. 

По фактите:

Не е спорно съществуването на валидно застрахователно правоотношение по силата на договор за застраховка „ГО” на л.а. марка „Фолксваген” модел „Пасат" с ДК № ххххх към момента на настъпване на застрахователното събитие – ПТП, на 19.09.2017 г. Застрахованият автомобил е управляван от водача А.И.Г... Видно от приложените по делото писмени доказателства- Постановление за прекратяване на наказателно производство от 21.02.2018 г. на РП-Т., на осн.чл. 343 ал. 1 б.“б“ във вр. с чл. 343 ал. 2 т.2 от НК във вр. с чл. 24 ал. 1 т. 9 от НПК, Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 1040-322/19.09.2017 г., и приетата САТЕ, на  19.09.2017 г., в гр.Т., на бул."Н.М.”, в близост до входа на гробищен парк гр.Т., около 12.45 часа е настъпило ПТП -  ищцата, управлявайки лек автомобил, в който е пътувало и детето й А.Р.Х.на 12 години, се е движила по бул."Н.М.”, в посока гр. Ш.. ПТП-тo е предизвикано от насрещно движещия се лек автомобил, управляван от А.И.Г.., движейки се в посока гр.Т.. Пътният участък бил прав, с две платна на движение, всяко от които е с две еднопосочни ленти. Водачът А.И.Г.предприел маневра завой на ляво, за влизане в гробищен парк. При предприемане на тази маневра, не пропуснал насрещно движещия се лек автомобил, управляван от ищцата, при което настъпил удар в областта на предната лява част на автомобила на ищцата, където се намирал синът й. При удара детето получило различни телесни увреждания (разкъсно-контузни рани по гръбната повърхност на дясната длан и по медиалната повърхност на дясната гривнена става, както и разкъсване на екстензорните сухожилия на 2,3 и 4-ти пръсти на дясната ръка), затруднили трайно движението (хватателната функкция) на дясната ръка - средна телесна повреда.

При предявяване на материалите по разследването пострадалият е заявил, че желае производството да се прекрати на осн.чл. 343 ал. 2 т.2 от НК, поради което и образуваното наказателно производството е прекратено.

Предвид това, както и с оглед възраженията на ответника, във връзка с механизма на ПТП е назначена и приета съдебна авто-техническа експертиза (САТЕ), чието заключение съдът възприема изцяло, като компетентно и обосновано, изготвено на база събраните доказателства, относно скоростта на автомобилите, реакцията на водачите. Съгласно САТЕ водачът А.И.Г.., поради неправилна преценка на конкретната пътна ситуация и в нарушение на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, предприема маневра завой на ляво, навлиза в друг път, но не пропуска движещия се насреща лек автомобил. В следствие на това е настъпило процесното ПТП. С оглед на тази установена фактическа обстановка, въз основа на събраните в процеса доказателства, съдът приема за установена по безспорен начин, вината на водача на „Пасата“.

Във връзка с установяване на претендираните от ищцата психични травми, преживяни в следствие на настъпилото ПТП, пред районния съд съд е назначена съдебно медицинска психиатрична експертиза (СМПЕ). Съгласно заключениетои й няма данни ищцата до датата на произшествието да е страдала от психични или телесни заболявалия. Към момента на изследването е установено наличие на посттравматично стресово разстройство, с водещи в клиничната картина депресивност, фобийна тревожност с телесни прояви. Непосредствено след катастрофата е имало един период, в който ищцата отцепва преживяванията си от психотравмата. Силната психотравма стеснява съзнанието в момента, но с времето тези моменти се възстановяват. Според СМПЕ в ищцата е доминирала мисълта, че с детето е станало най-страшното и всичките преживявания, които тя е изпитвала телесно, са отцепени, тя не ги е усещала, не ги е изпитвала. След проведеното лечение на детето и възстановяването му, тя е изпаднала в състоянието на депресия с главоболие, упоритото безсъние, потиснато настроение и доминиращо чувство за вина. Това вече е наложило няколко месеца след катастрофата лечение при психиатър - през месец декември 2017г. До този момент, страхът за живота на детето й е подтискал тези усещания. Тези страдания подлежат на лечение (ако не се предприеме лечение, от само себе си няма да отшумят симптомите, нужно е медикаментозно психотерапевтично лечение) и такова е проведено, вследствие на което тревожността е овладяна, подобрен е сънят й, но все още и към настоящия момент са налични депресивни преживявания и фобийната тревожност, страховите преживявания. Ако не се предприеме лечение, от само себе си няма да отшумят симптомите, нужно е медикаментозно психотерапевтично лечение. Ищцата изпитва страх да се движи с кола, страх за живота на близките, когато те предприемат пътуване, дали ще стигнат навреме, по възможност самата тя отлага пътуване. Страховете й са свързани основно с пътуването и страха за живота на близките. В сънищата си продължава да преработва психотравменото преживяване, но не със същата интензивност, с която е било в началото. Това състояние й пречи за социалното функциониране, за справянето с ежедневните задължения, прави ги, но със затруднение, защото депресивната симптоматика, която вече е насложена, й пречи да извършва ежедневни дейности, свързани с бита. Всичко това е следствие от претърпяната травма, не застрашават живота й, но затрудняват функционирането й. Излизането от това състояние, с провеждане на лечение, е около две години. Инцидентът е повлиял на социалното й функциониране и е причина за състоянието на ищцата, което продължава и към момента.

За влошеното психично състояние на ищцата свидетелстват и показанията на разпитаните по делото свидетели- Е.И.(съседка и близка на ищцата) и Х.Х.(дъщеря на ищцата). Видно от показанията на свидетелите, след катастрофата ищцата се променила много. Затворила се в себе си, престаналата да контактува с хората, не излизала от дома си. В първите седмици след инцидента не се е забелязвала промяна в поведението й. Имала само болки във врата, грижела се за пострадалото си дете. Едва след време започнали болките в главата й, които с времето зачестили и се засилили. Пиела лекарства, изписани от лекари. Започнала да губи равновесие, падала, нямала сили нищо да прави сама, дори се стигнало до там, че не можела сама себе си да обслужва. Започнала да вдига кръвно. Тази промяна в състоянието на ищцата настъпила след инцидента- „След катастрофата В. се шокира и стана съвсем друга жена… Тя ходи на много лекари, но не може да се оправи…В. си промени поведението заради катастрофата и заради страха.“(св. И.); „Майка ми е много силна жена..преди на нас ни помагаше с децата..а сега и на себе си не може да помогне..Вече дори не се качва да кара кола…Стана много раздразнителна…“.(св. Х.). 

Съдът изцяло кредитира показанията и на двете свидетелки, като на св. Х., събразявайки разпоредбата на чл.172 от ГПК – показанията им са последователни, непосредствени и изцяло се подкрепят от приетата по делото съдено психиатрична експертиза.

При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

Предявен е иск  с правно осн.чл. 432 ал. 1 от КЗ  вр. с чл.  45 и чл. 52 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 432 ал. 1 от КЗ- увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ.

 Процедурата по чл. 380 от КЗ е спазена – ищцата е отправила към застрахователя писмена застрахователна претенция- получена от него на 24.11.2017г., но е получила отказ- на 12.12.2017г.

Предвид показанията на свидетелите, както и от представените писмени доказателства и заключението на СМПЕ, следва да се направи извод, че ищцата е доказала претърпените неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, респективно, че искът е доказан по основание.

От доказателствата по делото и предвид приетата фактическа обстановка, се установява, че са налице всички предпоставки, в условията на кумулативност, за изплащане на застрахователно обезщетение, в полза на застрахования-ищеца: възникване на валидно застрахователно правоотношение (обстоятелство, безспоно установено в процеса оп събраните писмени доказателства и САТЕ, СМЕ); настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие, за което застрахователят носи риска; установено е по делото, че именно от процесното ПТП, в причинна връзка с него са настъпили неимуществени вреди, търпяни от ищцата (в тази връзка съдът изцяло възприема заключението на СПЕ, като изключително подробна и задълбочена, обоснована и компетентна, неоспорена и от страните, събраните гласни доказателства, както и писмени такива (удостоверяващи преглед при лекар психиатър, през декември 2017г. и изписана медикаментозна терапия), при което ищцата се явява „увредено лице“ по смисъла на чл. 478 ал. 2 от КЗ.

Кумулативното наличие на изискуемите от чл. 405 ал.1 от КЗ предпоставки обосновава извод за основателност на иска по същество.

Предвид изложеното в жалбата и становището на възиваемата страната, следва и извода, че направените констатации относно виновността на водача за настъпилото ПТП, относно причинените увреждания са установени и са приети от страните, респективно искът е доказан по основание и се оспорва само по размер. Както се посочи, решението се обжалва в частта относно определения размер на неимуществените вреди, като се счита същия за занижен, както и в частта относно отхвърлената претенция за лихза за забава в размер на 513лв.

Съдът не споделя оплакванията, изложени в жалбата относно размера на присъденото обезщетение, като несъответно на кретириите на чл. 52 от ЗЗД.

При определяне на размера на паричния еквивалент на вредите, съдът съобрази следното:

Обезщетението подлежи на определяне от съда по справедливост, по правилата на чл. 52 от ЗЗД като паричен еквивалент на всички, получени в резултат на нанесените при едно застрахователно събитие повреди  и свързаните с тях болки и страдания, които имат проявление както във физически, така и в психически, и емоционални сътресения и неудобства за увреденото лице.

Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят всички конкретни обстоятелства около самото произшествие, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Следва да се посочи, че на обезщетяване подлежат не само съзнаваните болки, страдания и неудобства, причинени от увреждането и явяващи се пряка и непосредствена последица от него, но и самото понасяне на увреденото състояние. В този смисъл са и дадените разяснения в ППВС 4/1968 г., съгласно които понятието "справедливост" не е абстрактно понятие и е свързано „с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства“ каквито са „характера на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.“. В горния смисъл е и практиката на ВКС, формирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II о, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове.

Предвид установените психически преживявания, основателен страх и негативни емоции и променливи състояния в психиката на увреденото лице- ищцата, след случилото се с малолетното й дете, техният интензитет, продължителност, и възможността за отшумяване в рамките на 2 години (съобразно СМПЕ), при адекватна и прилагана медикаментозна терапия, при преценката на всички доказателства (обсъдени по-горе в мотивите), и с оглед на съдебната практика, въззивният  съд намира, че определеното обезщетение в размер на 3000.00 лв. отговаря и покрива изцяло критерия „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.

Предвид изложеното, жалбата в тази й част е неоснователна.

По отношение на искането за присъждане на лихви за забава.

Доколкото се касае за вреди от деликт, и при посочено в исковата молба, че претендират лихви за забава от деня на деянието, тази претенция не се определя по размер.

Въпреки това, първоинстанционният съд е указал на ищеца да определи размери и срока, което е сторено с депозираната от адв. К. молба вх. № 6390/22.06.2018г. – претенцията е за сумата от 513.00лв., лихва за забава върху претендираната главница от 9000лв. за периода от 19.09.2017г. (датата на ПТП-то) до 11.04.2018г. (датата на предявяване на иска), както и че претендират лихва върху главлницата и от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на задължението.

Съгласно разпоредбата на чл. 409 от КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане на срока по чл. 405 КЗ, освен в случаите по чл. 380 ал. 3 от КЗ.

В настоящия случай предвиденото в чл. 409 КЗ във вр. с чл. 380 ал. 3 КЗ изключение е налице – в писмената си застрахователна претенция (л.50-51) ищцата не е посочила банкова сметка, ***трана на застрахователя (чл. 380 ал. 1 КЗ).

Съгласно чл. 380, ал. З от КЗ, към застрахователната претенция следва да се представят и данни за банковата сметка, по която да се извърши плащането, в противен случай застрахователят не дължи лихва по чл. 409. Така с новата регламентация на КЗ, в сила от 01.01.2016г., законната лихва по застрахователните обезщетения следва да се присъжда не от настъпването им (деликта), каквато е претенцията на ищцата, а от друг момент. Доколкото ищцата не е изпълнила задължението си чл. 380 от КЗ и не е представила данни относно банковата си сметка, по която да се извърши плащането, за ответника не е възникнало задължение за заплащане на законна лихва, обстоятелство обуславящо отхвърляне на предявения иск, който е в размер на 513 лв. (предвид уточнението, направено от самата ищца с молбата от 22.06.2018г.)

Вярно е, че диспозитивът на решението в тази му част е непрецизен – съдът изрично е следвало да посочи така посочената сума, представляваща  обезщетение за забава, за какъв период се отнася – в случая, предвид и изчислението, направено от въззива, сумата е претендираната от ищцата лихва за забава върху главницата от 9000 лв. за периода от 19.09.2017г. до 11.04.2018г.

Тази непрезицност на решението обаче не го правил неправилно, предвид изложените по-горе мотиви.

Съдът намира за неоснователен довода в жалбата, че непосочването на банковата сметка в молбата по чл. 380 ал. 1 КЗ (обстоятелство, което не се спори от ищцата) било без значение, след като и без това застрахователят е отказал да плати. Разпоредбата на чл. 409 е категорична в този случай – не се дължи обезщетение след изтичане на срока по чл. 405 КЗ в случаите по чл. 380 ал. 3.

Предвид изложеното и в тази й част жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В заключение, решението на районния съд, в така обжалваните му части, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

 

По частната жалба срещу определение № 1981/28.12.2018г., с което, в производство по чл. 248 ГПК е изменено решението в частта за разноските.

С обжалваното определение, по молба на ищцата, ТРС е изменил постановеното решение в частта относно разноските, като е осъдил В.А.М. ***“ АД разноски, по компенсация, в размер на 725,25 лв. (с решението са били присъдени по компенсация разноски в размер на 724,51 лв.)

Спазена е процедурата по чл. 248 от ГПК, молбата е в срока по чл. 248 ГПК, има представен списък по чл. 80 ГПК и е допустима. Жалбата срещу определението на ТРС – също е допустима (обсъдено по-горе в мотивите).

Като начало, следва да се посочи изрично, че Е НЕДОПУСТИМО изменение на решението по реда на чл. 248 от ГПК в насока на увеличаване размера на дължимите разноски от страната, подала молба по чл. 248 ГПК, пък било то, както в случая с по-малко от 1.00 лв., и това е основен принцип в правото.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Незаконосъобразно, в противоречие с разпоредбата на чл. 78 от ГПК, районният съд, при определяне на сторените от ответника разноски е взел предвид адв.възнаграждения за двама адвокати, независимо от оттегляне на пълномощията на първия адвокат, и упълномощаването на други (с молба от 23.08.18г. - л.85). Макар в ал. 1 това да е предвидено изрично по отношение на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, а в ал. 3 такава разпоредба да няма -  с оглед принципа на равнопоставеност на страните в процеса, същото законово разпореждане по аналогия следва да се приложи и по отношение на ответника.

Основателно е възражението на ищцата на осн.чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адв.възнаграждение, претендирано от ответника  – и определянето му към минимума – който е 780лв., съгласно чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба 1/2004г. При така възприетото от въззива, разноските, направени от ответника за първа инстанция са в размер на 800 лв. (780 + 20), от които с оглед отхвърлената част от иска – основателно направени са разноски в размер на 547,71 лв. Ищцата е направила разноски в размер на общо 951,41 лв. (100лв.-д.т., 100лв.-САТЕ, 100лв.-СМПЕ, 51,41 лв.-д.т. лихви, 600лв. адв. възн.), от които основателни, съобразно уважената част от иска – 300,03 лв.

 Възражението на ответника по чл. 78 ал. 5 ГПК е неоснователно, предвид минимума, предвиден в Наредбата – 780.00лв. (при претендирано от ищцата договорено и заплатено адв.възнаграждение от 600.00лв.)

Следователно, по компенсация, ищцата следва да заплати на ответника разноски за първа инстанция в размер на 247,68 лв., но доколкота самата ищца е поискала изменението да е за сумата от 246,61 лв. (в молбата по чл. 248 ал. 1 ГПК – л.142), и няма жалба от насрещната страна-ответника, в тежест на ищцата следва да се присъдят именно 246.61 лв.

Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде изменено в горепосочения смисъл.

По разноските пред въззивната инстанция:

По въззивната жалба:

С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивницата дължи на ответника сторените от него разноски. Ответникът е представил доказателства за заплатено адв. възнаграждение в размер 756.00лв. Съдът намира за основателно възражението на въззивницата по чл. 78 ал. 5 ГПК, като съобразно обжалваемия интерес  от 3 513 лв., и предвидения в чл. 7 ал. 2 т.2 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на адв.възнаграждение, следва да бъде  намален размера на дължимите от ищцата разноски – на 480.00 лв.

По частната жалба: С оглед основателността на частната жалба, въззиваемата страна следва да заплати на възивницата разноските от 15.00лв.- заплатена д.такса.

Водим от горното, съдът

                                                             Р Е Ш И :

 

 ПОТВЪРЖДАВА решение № 496/11.10.2018г., постановено по гр. д. № 571/2018г. по описа на РС –Т.,  В ЧАСТТА с която е отхвърлен предявения от нея иск за разликата над 3000 лв. до 6000 лв., както и В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от иск за сумата от 513.00лв.-обезщетение за забава (върху главницата от 9000 лв., за периода от 19.09.2017г. до 11.04.2018г.), като правилно и законосъобразно – на осн.чл. 271 от ГПК.

ОТМЕНЯ определение № 1981/28.12.2018г., постановено по гр.д. № 571/2018г. на ТРС, по реда на чл. 248 от ГПК,  В ЧАСТТА, която В.А.М. ЕГН ********** ***, съдебен адрес ***, адв.Х.К., Е ОСЪДЕНА ДА ЗАПЛАТИ на ЗД „Бул инс“ АД ЕИК *********, седалище и адрес гр.София, представлявано от С.С. П. и К. Д. К., съдебен адрес ***, разноски по компенсация в размер НАД  246.61 лв.  до присъдените 725.25 лв.

ОСЪЖДА  В.А.М. ЕГН ********** ***, съдебен адрес ***, адв.Х.К. ***“ АД ЕИК *********, седалище и адрес гр.София, представлявано от С.С. П. и К. Д. К., съдебен адрес ***, сумата от 480 лв.- разноски за адв. възнаграждение пред въззивната инстанция – на осн.чл. 78 ал. 3 във вр. чл. 273 от ГПК.

 ОСЪЖДА ЗД „Бул инс“ АД ЕИК *********, седалище и адрес гр.София, представлявано от С.С. П.и К. Д. К., съдебен адрес ***,ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД с ЕИК: *********,  ДА ЗАПЛАТИ на  В.А.М. ЕГН ********** ***, съдебен адрес ***, адв.Х.К. – сумата от 15.00 лв. – разноски пред въззивната инстанция, в производството по чл. 248 ал. 3 изр.2 от ГПК – на осн.чл. 78 ал. 1 във вр. с чл. 273 ГПК.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване -  на осн. чл. 280, ал. 3, т.1, предл. 2  от ГПК.

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.