РЕШЕНИЕ
№ 150
гр. ХАСКОВО, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря П. Д. Д.-Ш.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500073 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260451/12.11.2021 г. по гр.д. № 2966/2020 г. по описа на Районен
съд – Хасково е отхвърлен предявения от Н. С. Т., действащ в качеството си на ЕТ „Т.–
Н.Т.“, против „Видекс“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за
сумата от 3000 лв., представляваща невърнат депозит по договор за наем от 21.11.2013 г. и
анекс № 4 към него от 01.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред РС – Хасково – 12.08.2020 г. до
пълното издължаване, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 691/14.08.2020 г. по ч.гр.д. № 1644/2020 т. на РС – Хасково,
като неоснователен. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника и направените в
производството разноски.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца, който го обжалва в
срок. В жалбата е посочено, че обжалваното решение се явявало неправилно,
незаконосъобразно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Неправилни
били констатациите на съда за погасяване на исковата претенция по давност. Районният съд
не изяснил правилно съдържанието на т. 4 от анекс № 4/01.06.2016 г. към договора за наем.
След изтичане срока на договора при наличие на неплатени суми по наема или щети за
възстановяване, същите се прихващали (задържали) от депозита, като в този случай
наемодателят връщал на наемателя остатъка, според разбирането на жалбоподателя. Тези
претенции за вреди били материализирани и направени реално едва при извършения въвод
във владение на 21.08.2017 г. с изготвения опис и протокол от ЧСИ. Но и тогава ответникът
не изпълнил своето задължение по т. 4, тъй като не прихванал депозита. Следователно,
облигационните претенции между страните следвало да се отчитат от тази дата, когато са
1
предявени – 21.08.2017 г., а не от крайната дата на наемното правоотношение. Тези два
момента следвало да се разграничават и разглеждат самостоятелно по смисъла на договора и
анекса към него. Алтернативно се навежда и друг довод – дори и да се приемело, че
договорното правоотношение е прекратено от 01.06.2017 г. и са налични дължими наеми,
вреди и др., до момента на тяхното констатиране и уточнение не следвало да се приема, че е
налице приключване на правоотношението. Ответникът по делото в качеството си на
наемодател предявил в производство по гр.д. № 1243/2017 г. на РС – Хасково няколко
насрещни иска с правно основание чл. 233 ЗЗД, чл. 79 и чл. 82 ЗЗД за обезщетение за
претърпени вреди по време на ползването на неговия имот, които искове били уважени
частично, а в друга част отхвърлени. Решението на съда по цитираното дело е влязло в сила
на 25.10.2018 г. и съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността е прекъсната за този период, но и
след тази дата ответникът не изпълнил задължението си да прихване този депозит в размер
на 3000 лв., а чрез изпълнителни производства събрал присъденото му. По отношение на
депозита, уреден в договора и анекса, не следвало да се прилага разпоредбата на чл. 111, б.
„б“ ЗЗД относно тригодишната погасителна давност – тя се прилагала за обезщетения и
неустойки, а самият депозит не бил нито едно от двете, нито пък представлявал наемно
периодично плащане. За него се прилагала общата петгодишна давност. Освен така
изложените аргументи допълнително се посочва, че по отношение на ответното дружество
бил нарушен срока за подаване на възражение в съда в заповедното производство – то
подало възражението си след срока, но този въпрос останал неизследван от районния съд.
Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск, както
и за присъждане на деловодните разноски за две инстанции.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, в който се обосновава, че
изложените в нея доводи и твърдения се явявали неоснователни. В случай, че въззивният
съд не споделял доводите на районния съд, се отправя искане въпреки това решението да
бъде потвърдено, макар и с други мотиви, като в тази насока се препраща към възраженията,
изтъкнати още с отговора на исковата молба – възражения за извънсъдебно и съдебно
прихващане, по които районният съд не се произнесъл. Обосновава се, че по отношение
вземането за депозит се прилагала кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД, по-
конкретно в хипотезата на б. „б“ от същата разпоредба, тъй като депозита имал гаранционно
– обезщетителен характер и служел за обезщетение на наемодателя. Същевременно към това
вземане се прилагала и хипотезата на б. „в“ на чл. 111 ЗЗД относно вземанията за наем. За
начален момент на погасителната давност следвало да се приеме 01.06.2017 г., т.е. с
прекратяване срока на договора за наем. И този извод се обосновава с факта, че срокът бил
уговорен с анекс № 4, а в производството по гр.д. № 1243/2017 г. предмет на спора било
единствено претенцията, че уговорената цена заобикаляла закона. Ищецът не оспорвал в
това производство клаузата за края на договора като нищожна или унищожаема, а освен
това подаването на иск в съда за оспорване на клаузата само по себе си не водело до
продължаване срока на договора. Като неправилно се определя твърдението на
жалбоподателя, че крайният срок на договора за наем бил настъпил с влизане в сила на
решението по гр.д. № 1243/2017 г. От друга страна, в мотивите на същото решение съдът се
произнесъл, че договорът за наем е прекратен на 01.06.2017 г. и ползването на имота след
тази дата било без съгласието на ответника и без наличие на наемно правоотношение.
Изтъква се и друг аргумент – че било без значение коя дата е приета за краен срок
на договора, тъй като в т. 4 на анекс № 4 страните посочили фиксирана дата, от която течал
срокът за искане на депозитна обратно от наемателя и от който течал и срокът за
наемодателя да се удовлетвори от него – 01.06.2017 г.
Отделно се посочва, че не били налице предпоставките, посочени в договора за
връщане на депозита, защото анекс № 4 предвиждал кумулативното наличие на четири
условия – изтичане на крайния срок на 01.06.2017 г.; при изплащане на консумативни
сметки и добре поддържан имот и оборудване; при липса на неплатени наемни цени и липса
2
на задължения към общината; при липса на дължими щети по имота или оборудването в
него, които са за възстановяване. Тези предпоставки не били дадени налице кумулативно,
поради което не възниквало и правото да се иска връщане на депозита.
На следващо място, ответникът посочва, че е направил извънсъдебно
прихващане, а с отговора на исковата молба – и съдебно прихващане с дължими от
наемателя суми и нямало остатък за връщане. Дължимите суми се формирали като суми по
неподдържане на имота, неплатени наемни цени, неплатени консумативи и щети по имота.
След извършване на прихващането, всъщност се оказвало, че наемателят дължал дори още
суми на ответника. В подкрепа на този извод се посочва, че извънсъдебното материално
прихващане се доказало от свидетелските показания на В.В., разпитван като свидетел и по
гр.д. № 1243/2017 г. Изброяват се изчерпателно сумите, дължими от наемателя на ответника
и се подчертава, че тези суми не са били предмет на съдебни дела, водени между страните
(включително гр.д. № 1243/2017 г. и гр.д. № 1595/2018 г.). По отношение на съдебното
прихващане се посочва, че то е извършено още с отговора на исковата молба. С поведението
си ищецът предизвикал множество разходи на ответника, които не били възстановени в
пълен размер и съставлявали щети, поради което на основание т. 4 от анекс № 4 ответникът
имал право да се удовлетвори за нанесените щети от сумите по депозита. Заедно с отговора
на исковата молба за същите суми бил предявен и насрещен иск и тъй като е налице разлика
между сумата от 3000 лв. (която се претендира от ищеца) и сумата от 3641 лв. (която се
претендира от ответника), се отправя искане в случай на разглеждане на възражението за
прихващане, ищецът да бъде осъден да заплати разликата на основание подадения насрещен
иск. Към отговора на въззивната жалба има и приложение, в което са изложени
допълнителни съображения относно извънсъдебното и съдебното прихващане, които
ответникът твърди, че е извършил. Отправя се искане за потвърждаване на решението и
присъждане на разноските.
В с.з. процесуалният представител на въззивника поддържа доводите, изложени в
жалбата и отправя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззиваемия. Въззиваемото дружество не се представлява и не изпраща процесуален
представител. В писмена молба преди с.з. поддържа отговора на въззивната жалба. Във
въззивното производство не са събирани нови доказателства и не са отправяни нови
доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от
надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради
което е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта, като по останалите въпроси е
ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно. Разгледана по
същество, жалбата е основателна.
Въззивният съд установява следното от фактическа страна:
На 21.11.2013 г. е сключен договор за наем на недвижим имот и оборудване
между „Видекс“ ЕООД и Н.С.Т., действащ в качеството си на ЕТ „Т.– Н.Т.“. Предмет на
договора е отдаването под наем на недвижим имот, представляващ „Снек – бар“,
функциониращ като Механа – лятна градина ***, находящ се в поземлен имот с
идентификатор № 77195.715.63, ведно с находящото се в обекта оборудване, описано в
приложение към договора. Срокът на договора е за пет години, с начална дата от 01.12.2013
г. В т. 7 от договора е посочено, че наемателят оставя депозит в размер на 3000 лв., който ще
бъде върнат от наемодателя при кумулативното изискване на следните условия – след
изтичане на наемния период или при спазен срок на предизвестие в хипотезата на
предсрочно прекратяване на договора, при изплатени консумативни сметки и добре
поддържан имот и оборудване в него, както и при липса на неплатени наемни цени и/или
3
дължими щети за покриване. Впоследствие е подписан анекс № 4 от 01.06.2016 г., съгласно
който е удължен срокът на договора и страните се съгласяват същият да бъде прекратен
считано от 01.06.2017 г. В т. 4 от анекса е договорено, че предаденият депозит от 3000 лв.
ще бъде върнат от наемодателя на наемателя при кумулативното изпълнение на следните
условия – след изтичане на крайният срок 01.06.2017 г. при изплатени консумативни сметки
и добре поддържан имот и оборудване в него, както и при липса на неплатени наемни цени,
липса на задължения към общината и/или липса на дължими щети по имота или
оборудването в него, които са за възстановяване, а при наличие на неплатени суми по наема
или щети за възстановяване, същите се прихващали (задържали) от депозита, като в този
случай наемодателят връща на наемателя остатъка. В анекс № 4 са уредени още и други
въпроси между страните – за прехвърляне на името на наемодателя на партидите за ток,
вода и др.; за съставянето на приемо – предавателен протокол относно състоянието на
имота; за сроковете за премахване на изградения в имота дървен навес.
На 02.06.2017 г. е отправена нотариална покана от наемодателя до наемателя, в
която се отправя искане за предаване на имота, тъй като договорът за наем е прекратен,
както и за предаване на оборудването в имота. Нотариусът е удостоверил връчването на
нотариалната покана на същата дата (02.06.2017 г.). С констативен протокол от 05.06.2017 г.
нотариусът е констатирал, че наемателят не се явява на посочената дата, за да предаде
същия по опис, както и не предава ключовете на имота.
Представен е договор за наем от 02.06.2017 г., сключен между ответника и трето
лице – „И.“ ЕООД като нов наемател на имота за срок от три години, считано от датата на
подписването му. Тъй като имотът не е предаден на новия наемател, последният се е
снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на които е
образувано изп.д. № 647/2017 г. на ЧСИ Самуил Пеев. С протокол за въвод от 21.08.2017 г.
новият наемател е въведен във владение на имота. „Видекс“ ЕООД е заплатило на „И.“
ЕООД суми, представляващи разноски по изпълнителното производство, като заплащането
на сумите е документирано със съставянето на два протокола за плащане от 27.07.2017 г. и
от 30.08.2017 г.
ЕТ „Т.–Н.Т.“ е предявил иск по чл. 26, ал. 1 и ал. 4 ЗЗД за обявяване на нищожни
на клаузи от три анекса към договора за наем, включително и анекс № 4 от 01.06.2016 г.
Образувано е гр.д. № 1243/2017 г. на РС – Хасково и е постановено решение №
235/24.04.2018 г., с което искът е отхвърлен, като същевременно ищецът е осъден по
насрещни искови претенции на основание чл. 233 ЗЗД да заплати на ответника обезщетение
за нанесени вреди върху наетия имот в размер на 3732.46 лв. Ищецът освен това е осъден да
заплати на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и обезщетение в размер на 2400 лв. за ползване на
имота за периода от 02.06.2017 г. до 02.08.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2017
г., както и на основание чл. 79 вр. чл. 82 ЗЗД сума в размер на 783.60 лв. претърпени вреди –
разноски по водено срещу наемодателя производство за предаване на имота и разходи по
заповедно производство № 1421/2017 г. на РС - Хасково и изп.д. № 647/2017 г. на ЧСИ
Самуил Пеев. Издаден е изпълнителен лист за присъдените суми.
С решение № 202/26.03.2019 г. по гр.д. № 1595/2018 г. на РС – Хасково са
отхвърлени исковете на ЕТ „Т.–Н.Т.“ срещу „Видекс“ ЕООД с правно основание чл. 108 ЗС
и чл. 57 ЗЗД – за осъждане на ответника да върне на ищеца вещ – дървен навес, монтиран в
неговия собствен имот, находящ се в град ***, както и да бъде осъден да заплати
обезщетение за ползване на тази вещ в размер на 1500 лв. Издаден е изпълнителен лист за
разноските в производството.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
В първоинстанционното производство страните са поддържали всички доводи и
аргументи, които са обективирани и пред въззивния съд с подадената въззивна жалба и
4
отговора към нея, включително и доводите за изтекла в полза на ответника погасителна
давност. Районният съд е съобразил този довод и е приел, че договорът за наем е прекратен
на 01.06.2017 г. по силата на анекс № 4, подписан на 01.06.2016 г. Освен това е приел, че
клаузата на т. 4 от анекса, в която е регламентирано връщането на депозита в размер на 3000
лв., визира вземане, което по своето естество може да бъде приравнено на вземанията за
обезщетения и неустойки за неизпълнен договор по смисъла на чл. 111, б. „б“ ЗЗД и същото
се погасява с кратката тригодишна давност, предвидена в тази разпоредба.
Настоящият съдебен състав намира, че тези изводи на районния съд са
неправилни. За да се отговори на въпроса за погасителната давност и кой давностен срок
следва да се прилага – общата петгодишна давност или кратката тригодишна давност, -
първо следва да се установи какво е съдържанието на клаузата т. 7.1. от договора за наем във
връзка с клаузата на т. 4 от анекс № 4 относно дължимия депозит и какво е неговото
естество, т.е. дали същият има характера на обезщетение. Отговорът на този въпрос следва
да се извлече при тълкуване клаузите на договора за наем. В този случай приложима е
разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, съгласно която тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С клаузата на т. 7.1.
от договора за наем е уговорено, че наемателят оставя депозит в размер на 3000 лв., който
ще бъде върнат от наемодателя при кумулативно изпълнение на следните условия – след
изтичане на наемния период или при спазен срок на предизвестие – в хипотезата на
предсрочно прекратяване на договора, при изплатени консумативни сметки и добре
поддържан имот и оборудване в него, както и при липса на неплатени наемни цени и/или
дължими щети за покриване. По делото няма спор между страните, че наемателят е превел
на наемодателя пълния размер на уговорения депозит. Въззивният съд приема, че
формулировката на тази клауза определя депозита като вземане, което има гаранционно –
обезпечителен, а не обезщетителен характер. Така регламентиран между страните, депозита
има функцията да служи като гаранция на наемодателя. След като депозита е предварително
внесен и се намира на разположение на наемодателя, то според уговореното в договора той
е бил предназначен да гарантира изпълнението на задълженията на наемателя към
наемодателя, тъй като първото условие за връщането му е да е изтекъл наемния период,
респ. при спазен срок на предизвестие в хипотезата на предсрочно прекратяване.
Гаранционно – обезпечителния характер проличава и от въведените други допълнителни
условия: към момента на прекратяване на договора за наем да не съществуват непогасени
задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. Следователно, депозитът
служи като гаранция на наемодателя и едва след изтичане на срока на договора, при
наличие на останалите условия, наемодателят може да се разпорежда с него.
По аргумент за противното следва да се приеме, че ако тези условия не са налице,
наемодателят би имал право да ползва внесения депозит за погасяване на неизпълнените в
срок задължения на наемателя за консумативни сметки, неподдържане на имота и
оборудването в него, неплатени наемни цени или щети. С клаузата на т. 4 от процесния
анекс № 4 не са внесени изменения в съдържанието на т. 7.1. от договора за наем, поради
което казаното важи изцяло и за анекса.
В тази насока клаузата на т.7.1. е достатъчно ясна – с нея страните са имали
намерението да обвържат с момента на прекратяване на договора правото на наемодателя да
приспадне от гаранционния депозит неплатени в срок от наемателя вноски за наем,
консумативни разноски и други. Страните не са предвиждали упражняване на правото преди
настъпване на този момент. Ако се възприеме тезата на районния съд, че клаузата за
депозита има обезщетителен характер, тогава тя би трябвало да служи като санкция за
наемателя така, както всяко едно обезщетение представлява израз на договорната
отговорност между страните. Санкционен характер обаче не може да бъде открит в нейното
5
съдържание – внасянето на депозита и съхраняването му от наемодателя има за цел да
гарантира и обезпечи добросъвестното изпълнение на задълженията от страна на наемателя,
като го мотивира към тяхното спазване под страх, че може да загуби вече внесената сума.
Районният съд е посочил в подкрепа на своите аргументи, че цитираните в т. 4 от анекс № 4
щети всъщност били констатирани в производството по гр.д. № 1243/2017 г. на РС –
Хасково и това на практика доказвало обезщетителния характер на депозита. Всъщност,
именно фактът, че са констатирани такива щети и те са присъдени по предявените насрещни
искове на наемодателя срещу наемателя в същото производство, означава, че клаузата за
депозита няма обезщетителен характер, тъй като ако това бе така, тогава наемодателят щеше
да се позове на нейното действие извънсъдебно и да приспадне стойността на щетите от
внесения депозит, като в исковия процес би претендирал само разликата над неговия
размер, ако такава разлика е налице. В производството по гр.д. № 1243/2017 г. обаче няма
данни наемодателят да се е позовал на приспадане на депозита. Напротив, той е предявил
насрещни искови претенции и от тези негови действия може да се направи изводи, че към
този момент той изобщо не е разглеждал внесения депозит като вид обезщетение за
понесени вреди. Насрещните искове са предявени на самостоятелно основание, без да има
позоваване на т. 4 от анекс № 4.
Възползването от депозита предполага същият да е в наличност към момента на
предсрочното прекратяване, а това изискване не би могло да бъде изпълнено в случай, че
наемодателят е употребил депозита за погасяване на неплатените в срок наем и
консумативни разноски. С оглед на тези съображения, следва да се приеме, че районният
съд е тълкувал неправилно клаузата на т. 7.1. от договора за наем във връзка с т. 4 от анекс
№ 4 и така е достигнал до погрешни изводи относно действителната воля на страните за
функциите и целите на клаузата за депозита. Оттук погрешни са и изводите относно
давностния срок, който е приложим спрямо вземането за депозита – след като това вземане
няма характера на обезщетение, тогава спрямо него се прилага общата петгодишна
погасителна давност, която важи за всички други облигационни вземания по силата на чл.
110 ЗЗД. Правилно е прието, че договорът за наем е прекратен на 01.06.2017 г., но при
прилагането на срока по чл. 110 ЗЗД, вземането в този случай се погасява на 01.06.2022 г. и
подаденото на 12.08.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение не е депозирано
в съда след изтичане на давностния срок, какъвто неправилен извод е направил районният
съд. След като вземането за депозита в размер на 3000 лв. не е погасено по давност, трябва
да се разгледат останалите предпоставки за връщането му по т. 7.1. от договора за наем във
връзка с т. 4 от анекс № 4 – наемният период е изтекъл, а претенциите за консумативни
сметки, поддържане на имота и оборудването в него, на неплатени наемни цени и на
дължими щети за покриване са били предмет на произнасяне по с решението по гр.д. №
1243/2017 г. на РС – Хасково по предявените и уважени насрещни искове от наемодателя с
правно основание чл. 233 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Следователно, вземането за депозита е
дължимо, а предявеният иск за него е основателен.
В тази връзка трябва да се разгледа и другият основен аргумент на ответника,
свързан с твърдението му, че са налице както извънсъдебно, така и съдебно прихващане.
Последното било извършено с отговора на исковата молба с дължими от наемателя суми и
нямало остатък за връщане. Дължимите суми се формирали като суми по неподдържане на
имота, неплатени наемни цени, неплатени консумативи и щети по имота. След извършване
на прихващането, всъщност се оказвало, че наемателят дължал дори още суми на ответника.
Както при извънсъдебното, така и при съдебното прихващане, следва да бъде налице една
основна предпоставка – вземанията на страните трябва да са насрещни (или взаимни). С
други думи, ищецът и ответникът в настоящото производство трябва да имат качеството
едновременно на кредитор и длъжник един спрямо друг – всеки един от тях да има
качеството на кредитор по собственото вземане към насрещната страна и качеството на
длъжник по вземането на тази насрещна страна спрямо него.
6
В случая посочените от ответника – наемодател вземания са, както следва: две
такси по изп. д. № 647/2017 г. на ЧСИ Самуил Пеев, представляващи такса за въвод във
владение в размер на 2666.80 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв.; сума в
размер на 774.20 лв. – за ползване на имота от ЕТ „Т.–Н.Т.“ за периода от 02.08.2017 г. до
21.08.2017 г. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
отговора на исковата молба – 25.03.2021 г., с който за първи е заявено изявлението за
съдебно прихващане.
Съгласно решение № 235/24.04.2018 г. по гр.д. № 1243/2017 г. на РС – Хасково
наемателят е бил осъден да заплати на наемодателя по предявен насрещен иск на основание
чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата от 2400 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота за
периода от 02.06.2017 г. до 02.08.2017 г., ведно със законната лихва от 27.07.2017 г. С
протокола за въвод във владение от 21.08.2017 г., съставен от ЧСИ Самуил Пеев по изп.д. №
647/2017 г., новият наемател на имота „И.“ ЕООД е въведен във владение, като досегашният
наемател ЕТ „Т.–Н.Т.“ е изведен от имота. При съпоставянето на съдебното решение по гр.д
№ 1243/2017 г. и протокола за въвод във владение може да се направи извод, че ЕТ „Т.-Н.Т.“
е продължил да ползва имота за периода от 02.08.2017 г. (крайната дата на периода, за който
е присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД) до 21.08.2017 г., когато е изведен от имота с
действията на съдебния изпълнител. Следователно, за този период претенцията за
заплащане на сума от 774,20 лв. действително се оказва основателна и с нея е възможно да
се извърши прихващане по смисъла на чл. 103, ал. 1 ЗЗД. Претенцията за присъждане и на
законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на отговора на исковата
молба, не следва да се уважи, тъй като, за да се извърши прихващане, е необходимо да се
посочи точна сума или да е представен начин за нейното изчисляване, което в случая не
може да се извърши в настоящото производство.
При спазване на критерия по чл. 103, ал. 1 ЗЗД за взаимност на вземанията и
задълженията се установява, че в случая такава не е налице по отношение на първите две
вземания - такса за въвод във владение в размер на 2666.80 лв. и възнаграждение за вещо
лице в размер на 200 лв. По отношение на тези вземания наемателят ЕТ „Т.–Н.Т.“ не се
явява длъжник – няма облигационно основание, от което да произтича неговото задължение
към наемодателя да заплати тези суми. Те са били дължими в изпълнителното производство
и са заплатени от наемодателя „Видев“ ЕООД към съдебния изпълнител. По отношение на
третата сума следва да се приеме, че е налице взаимност – тя е свързана с продължилото
ползване на наетия имот от страна на наемателя, при положение, че договорът вече е бил
прекратен и наемодателят като собственик е искал вече да се разпорежда с него, като е
сключил нов договор за наем с друг наемател. В този случай ЕТ „Т.–Н.Т.“ като лице, което
продължава да владее и ползва имота на наемодателя, дължи на същия обезщетение за
ползването на собствения му имот. Ето защо твърдяното от наемодателя съдебно
прихващане е възможно да се извърши само със сумата от 774.20 лв. Не може да се приеме,
че е настъпило твърдяното от ответника извънсъдебно прихващане със същите суми, респ.
със сумата от 774.20 лв. Основен довод в тази насока е, че изявления за прихващане били
отправени от наемодателя до наемателя общо четири пъти и това се доказвало с показанията
на свидетеля В.В. по гр.д. № 1243/2017 г. Както се посочи по-горе, с цитираното решение са
присъдени суми за друг по-ранен период, който не обхваща периода от 02.08.2017 г. до
21.08.2017 г., за който се претендира сумата от 774.20 лв. Следователно, единствената
възможност за компенсация е чрез съдебно прихващане. Както се поддържа в съдебната
практика и в теорията, подобно прихващане е възможно да се извърши във всички случаи,
когато са налице предпоставките за прихващане от материалноправна гледна точка,
включително и когато едното от процесните вземания е спорно или неликвидно. В този
случай прихващането настъпва след като влезе в сила решението, с което се установява
съществуването на насрещните вземания и тяхната изискуемост, като им се придава
занапред качеството на ликвидност. В настоящото производство това се извършва по
7
отношение на вземането за сумата от 774,20 лв. От друга страна, както се посочи по-горе,
вземането за депозита в размер на 3000 лв. не е погасено по давност и като такова то е
дължимо, а предявеният иск за него е основателен, тъй като са налице предпоставките на т.
7.1. от договора за наем във връзка с т. 4 от анекс № 4. В този смисъл, двете суми следва да
се прихванат до размера на по-малката сума, или след извършване на прихващането
наемодателят дължи на наемателя сумата от 2225,80 лв. (3000 лв. – 774,20 лв.).
С оглед на изложените съображения, въззивната жалба следва да бъде уважена
като основателна, а обжалваното съдебно решение – отменено като неправилно и
незаконосъобразно.
По разноските:
С въззивната жалба и отговора към нея са претендирани разноски в полза на
всяка от страните. С оглед на списъците с разноски пред първата и въззивната инстанция и
извършеното прихващане, с което дължимата сума от 3000 лв. се намаля да сумата от
2225,80 лв., съдът намира, че въззивникът следва да заплати на въззиваемия разноските по
делото в размер на 370 лв., а въззиваемият да заплати на въззивника разноски в размер на
1202.44 лв.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260451/12.11.2021 г. по гр. д. № 2966/2020 г. по описа на
Районен съд – Хасково ,в частта,в която е отхвърлен предявения от предявения Н.С.Т.,
действащ в качеството си на ЕТ „Т.– Н.Т.“, против „Видекс“ ЕООД иск с правно основание
чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 2225,80 лв., представляваща невърнат депозит по
договор за наем от 21.11.2013 г. и анекс № 4 към него от 01.06.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред РС –
Хасково – 12.08.2020 г. до пълното издължаване, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 691/14.08.2020 г. по ч.гр.д. №
1644/2020 т. на РС – Хасково, като неоснователен и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че „Видекс“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: град *** дължи на основание чл. 422 ГПК на Н.С.Т., ЕГН:
**********, действащ в качеството си на едноличен търговец с фирма ЕТ „Т.– Н.Т.“, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление град ***, сумата от 2225,80 лв. (две хиляди
двеста двадесет и пет лева, осемдесет стотинки), представляваща невърнат депозит по
договор за наем от 21.11.2013 г. и анекс № 4 към него от 01.06.2016 г., ведно със законната
лихва от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред РС –
Хасково – 12.08.2020 г. до пълното издължаване, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично изпълнение по чл. 410 ГПК № 691/14.08.2020 г. по ч.гр.д. №
1644/2020 г. по описа на РС – Хасково, която сума е получена след извършено прихващане
на основание чл. 103, ал. 1 ЗЗД на първоначално дължимата сума със сума в размер на
774,20 лв. (седемстотин седемдесет и четири лева, двадесет стотинки), дължима от
наемателя Н.С.Т., ЕГН: **********, действащ в качеството си на едноличен търговец с
фирма ЕТ „Т.–Н.Т.“, ЕИК *********, седалище и адрес на управление град *** за ползване
на наетия имот за периода от 02.08.2017 г. до 21.08.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Видекс“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:
град*** да заплати на Н.С.Т., ЕГН: **********, действащ в качеството си на едноличен
търговец с фирма ЕТ „Т.–Н.Т.“, ЕИК *********, седалище и адрес на управление град ***
8
сума в размер на 1202.44 лв. (хиляда двеста и два лева и четиридесет и четири стотинки),
представляващи съдебни разноски.
ОСЪЖДА Н.С.Т, ЕГН: **********, действащ в качеството си на едноличен
търговец с фирма ЕТ „Т.-Н.Т.“, ЕИК ********* да заплати на „Видекс“ ЕООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: град *** сума в размер на 370лв. (триста и
седемдесет лева), представляващи съдебни разноски.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9