Решение по дело №1270/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 260508
Дата: 4 септември 2020 г.
Съдия: Невин Реджебова Шакирова
Дело: 20203100501270
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 юни 2020 г.

Съдържание на акта

 Р Е Ш Е Н И Е

№ ................/ 04.09.2020г.

гр. Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на седемнадесети август през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВИН ШАКИРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ПЕНЕВА

КРАСИМИР ВАСИЛЕВ

 

при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,

като разгледа докладваното от съдия Невин Шакирова

въззивно гражданско дело № 1270 по описа за 2020г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на Р.И.Д. срещу Решение № 1457 от 18.03.2020г. по гр.д. № 14882/2019г. по описа на ВРС, XXVI-ти състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е отхвърлен, предявения от въззивницата срещу С.С.К. с ЕГН ********** иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в ***“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5404.1628 по КК и КР на гр. Варна, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./, с площ от 784 кв.м. и при граници: имоти с ид.  10135.5404.1627, 10135.5404.1633, 10135.5404.3893, 10135.5404.4729, 10135.5404.4725, 10135.5404.4724, 10135.5404.9748 и 10135.5404.1625, на основание придобивна давност, при владение упражнявано в периода от 2004г. до 2019г.

Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Съдържа доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил редица доводи, наведени в исковата молба и не е съобразил всички събрани по делото доказателства. Така, твърденията на ищцата са, че владението е установено от смъртта на баща й – 03.12.2004г., когато заедно с брат й С. К. се разбрали този имот да остане в нейна индивидуална собственост, за положените от нея грижи за родителите си. Посочила е, че е подала корекционна декларация по л. 14 от ЗМДТ на 19.06.2019г. в Община Варна, в която заявила, че е единствен собственик на имота на основание давност. Невъзможността да финализира инициираната обстоятелствена проверка за пълния обем на правото на собственост е именно обстоятелството, обосноваващо правния й интерес от установителния иск. От показанията на свидетелите М., непосредствени съседи на имота се установяват елементите на владението. В случая не е необходима демонстрация на изменение на намерението да се държи имота като свой, доколкото от момента на установяване на владението – 03.12.2004г. намерението на ищцата е било да държи целия имот като свой. В случая не е приложимо преобръщането на държането във владение, доколкото упражняването на фактическата власт е започнало от съсобственика – ищец с намерението да държи целия имот като свой и е станал владелец на идеалните части на съсобственика. В този случай намерението се предполага. Презумпцията на чл. 69 от ЗС не е оборена от ответника. Наред с това, необоснован е изводът, че наследственото право не е годно основание за придобИ.е на имота от единия съсобственик на основание кратка давност /обратното е застъпено в ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС/. Молив заключение, да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което предявеният иск бъде уважен.

В срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на жалбата не е депозиран от въззиваемата страна С.С.К..

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.

Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от Р.И.Д. срещу С.С.К. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на ½ ид.ч. от недвижим имот, находящ се в ***“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5404.1628 по КК и КР на гр. Варна, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./, с площ от 784 кв.м. и при граници: имоти с ид.  10135.5404.1627, 10135.5404.1633, 10135.5404.3893, 10135.5404.4729, 10135.5404.4725, 10135.5404.4724, 10135.5404.9748 и 10135.5404.1625, на основание придобивна давност, при владение упражнявано в периода от 2004г. до 2019г.

Фактическите твърдения, на които е основан иска са, както следва: на 24.06.1985г. баща й И.С.К. дарил на майка й С.Г. К.собствения си недвижим имот, представляващ лозе, находящо се в землището на ***, с площ от 1000 кв.м., чийто терен е отреден за здравни и курортни нужди, при съседи: И.М., М.Т., И.С.и Д.Г.. Баща й И.С.К. починал на 03.12.2004г., а майка й С.Г. К.– починала на 30.07.2011г. След кончината на баща й, грижата за имота била поета единствено от ищцата, с помощта на съпруга й, който починал впоследствие. С брат й С. И.К. още към този момент се разбрали този имот да бъде нейна индивидуална собственост, тъй като само тя е полагала грижи за родителите си дълги години. Така, начиная от 03.12.2004г. ищцата установила фактическа власт върху имота с намерение да свои целия и със съзнание, че е изцяло неин. Брат й С. К. също считал имота изцяло за неин собствен. След смъртта на майка й през 2011г. придобила правото на собственост върху ½ ид.ч. от имота на основание наследяване. Брат й С. К. починал на 15.08.2019г., а ответника като негов единствен наследник по закон заявява собствено право върху половината от имота. За последната, спорна и останала ½ ид.ч. от правото на собственост, инициирала процедура по обстоятелствена проверка като подала корекционна декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 19.06.2019г. в Община Варна, в която декларирала, че е единствен собственик. По декларацията обаче последвал мълчалив отказ. Доколкото не може да финализира обстоятелствената проверка по отношение правото на собственост върху останалата, извън наследствената й ½ ид.ч., която е придобила на оригинерно основание, то има интерес да установи твърдяното право по отношение на ответника със СПН. Отправила искане в тази връзка за положително произнасяне по делото.

В отговор на исковата молба, С.С.К. признал, че ищцата е собственик на ½ ид.ч. от спорния имот , толкова, колкото притежава и той самия като единствен наследник на баща си С. К.. Собственик на имота до 30.07.2011г. е била баба му С.К.. На място спорният имот ид. 1628, граничи с имот ид. 1627, който е собствен на ответника и с имот ид. 1625, собствен на ищцата Р.Д.. Между тези три имота няма материализирани на място граници /огради/, доколкото никога не е възниквал спор за собствеността и ползването им. И за трите имота входа е един единствен и той е от ПИ ид. 1648 – общински път. За собствените на всяка от страните имоти друг достъп няма и всяка от тях минава през спорния имот, за да стигне до собствения си такъв. Никога обаче ищцата не е демонстрирала намерение за своене на процесния имот нито пред него, нито пред праводателя му, нито пред праводателя на последния С.К., поради което не е придобила процесните идеални части от правото на собственост на оригинерно основание. Спорният имот не се обработва. Отправил искане поради недоказано основание иска да се отхвърли.

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:

С договор за дарение обективиран в НА № 8 от 24.06.1985г. на ВН, И.С.К. дарил на съпругата си С.Г. К.недвижим имот, представляващ негова индивидуална собственост, а именно: лозе, находящо се в землището на ***, с пространство от 1000 кв.м., чийто терен е отреден за здравни и курортни нужди, при описаните граници.

И.С.К. е починал на 03.12.2004г.

С.Г. К.е починала на 30.07.2011г., когато била наследена от низходящите си С. И.К. /син/ и Р.И.Д. /дъщеря/, видно от Удостоверение за наследници от 29.09.2019г.

Видно от Удостоверение за наследници от 27.09.2019г., С. И.К. починал на 15.08.2019г., като ответника С.С.К. е единствен негов наследник по закон.

На 06.01.2014г. Р.Д. ***, Дирекция „Местни данъци“ Декларация вх. № ДК14000217 за корекция на площ в декларация за облагане с данък върху недвижими имоти, в която декларирала изискуеми обстоятелства по отношение на земя - имот № 1628, в ***, за който посочила, че е придобит на основание наследство. В графа собственици посочила собствените си имена и на брат си С. И.К.. В Част I на стр. 7 от декларацията ищцата описала, че всеки от посочените собственици притежава по ½ ид.ч. от правото на собственост върху имота. Идентични обстоятелства са декларирани от ищцата и в предходна Декларация вх. № 14017385/26.09.2011г. за придобИ.е на имота, подадена отново пред ДМД на Община Варна.

По искане на ищцата, пред ВРС са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетелите И.М.и А.М.. В показанията си свидетелите, съпрузи и собственици на съседен имот 1633, установяват, че лозето, където половината е на Р. /1625/, половината на брат й /1627/, другата част – празното място /1628/, където се сеят зеленчуци“ е на майката на Р.Д.. След смъртта на дядо И., Р. и съпруга й Д.обработвали този имот. И трите имота са оградени с една обща мрежа, няма огради по между им и входа за тях е един.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:

Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно право, когато има интерес от това.

Предявен е вещен иск, с предмет ½ ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот, основан на твърдения за придобИ.е на оригинерно правно основание в периода от 2004г.-2009г., респ. до 2014г.

Добросъвестно е владението по смисъла на чл. 70 от ЗС, когато владелецът е придобил вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или когато формата на сделката е опорочена.

В исковата молба не е наведено фактическо твърдение за наличие на конкретно юридическо основание, на което ищцата да е придобила недвижимия имот и което да е годно да я направи собственик към твърдяния начален момент на установяване на фактическата власт върху същия, поради което по делото не са налице предпоставките установеното от ищцата в края на 2004г. владение да се счита за добросъвестно. Последната може да придобие собствеността на оригинерно основание /придобивна давност/ ако е владяла най-малко десет години – чл. 79, ал. 1 от ЗС.

Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС владението е упражняване на фактическа върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя.

По твърдение в исковата молба, ищцата установила фактическа власт върху спорния имот след смъртта на баща си /03.12.2004г./. В съдебната практика се приема, че когато придобивната давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давностния срок лице, установената в чл. 69 от ЗС презумпция следва да намери приложение. Установената в чл. 69 от ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение.

Установено е по делото от писмените доказателства и няма спор между страните, че към момента на установяване на фактическата власт през 2004г., ПИ с ид. 10135.5404.1628 в м. „Боровец-юг“ в гр. Варна е бил собствен на С.Г. К./майка на ищцата и баба на ответника/, придобит на основание договор за дарение от 1985г. С.К.починала през 2011г., когато била наследена от децата си – ищцата Р.Д. и С. К.. Последният от своя страна, починал на 15.08.2019г., бил наследен от единствения си син и ответник по делото С.К..

От свидетелските показания, кредитирани като непосредствени и достоверни в тази част, съдът приема за установен факта на установяване на фактическата власт върху имота от Р.Д.. Презумпцията за наличие на намерение целият имот да се държи като свой, в течения на целия давностен срок обаче е успешно оборена от декларираните от ищцата обстоятелства досежно принадлежността на собствеността върху имота и частите на съпритежание, в приетите по делото декларации за облагане с данък върху недвижими имоти по чл. 14 от ЗМДТ от 2011г. и от 2014г. Подаването на декларациите следхожда по време кончината на собственика на имота С.Г. К., починала на 30.07.2011г., когато правото на собственост върху целия имот е било включено в активите на откритото наследство и декларирано, като придобито именно на основание наследяване на наследодателя.  В този смисъл нелогично и лишено от юридическо основание е твърдението в исковата молба, че упражняването на фактическата власт от ищцата е започнало в качеството й на съсобственик – с намерение да държи целия имот като свой, завладял идеалните части на съсобственика. Към момента на установяване на фактическата власт върху имота през 2004г., ищцата не е била съсобственик на имота, който е бил собствен на майка й. Съсобствеността, породена на основание наследствено правоприемство на родителя е възникнала след открИ.е на наследството на последния през 2011г. С декларацията по чл. 14 от ЗМДТ от 26.09.2011г., ищцата декларирала, че правото на собственост върху имота е придобито на основание наследяване от нея и от брат й С. К. при равни части, като към декларацията приложила НА от 1985г. и удостоверение за наследници. Следователно, презюмираното намерение за своене към този момент е оборено, доколкото декларираните от владелеца обстоятелства досежно основанието за придобИ.е и принадлежността на правото на собственост, изключват субективния елемент на владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС.  Ирелевантно значение въобще за спора има твърдяната и недоказана по делото уговорка между ищцата и брат й към 2004г. относно намерението за придобИ.е собствеността на изцяло чужд имот, както и недоброто здравословно състояние на действителния собственик на имота във времето от 2004г. до смъртта му през 2011г. Правото на собственост по българското право не се изгубва поради неупражняването му в конкретен времеви период, респ. поради влошеното психично здраве на носителя му, нито се придобива на оригинерно основание по уговорка с трето за собствеността лице.

При успешно оборена презумпция по чл. 69 от ЗС и установено наличие на основание за упражняването на фактическата власт към 2011г., т.е. че ½ ид.ч. от правото на собственост е била държана за сънаследника С. К., то в тежест на ищцата е било по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване по делото да установи, че е упражнявала фактическата власт за себе си в заявената темпорална рамка /2004-2019г./, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. Категорични, пълни и последователни доказателства за противопоставяне на намерението за своене на собственика на спорната ½ ид.ч. от имота, а именно на С.К./2004-2011г./, а след това и на С. К. /2011г.-2019г./ от страна на ищцата не са събрани по делото. Релевантният факт не се установява и от събраните по делото гласни доказателства, които в тези части са идентични, непостоянни и лишени от конкретика, пълнота и категоричност.

Следователно, елементите от фактическия състав на оригинерния придобивен способ – придобивна давност в периода 2004-2019г. не са доказани като осъществени по отношение на ищцата и по отношение на частта от имота, собствена на ответника. Предявеният на това основание иск за собственост поради това е недоказан по основание и следва да се отхвърли като неоснователен.

В обжалваното решение ВРС е постановил идентичен правен резултата, който като правилен следва да се потвърди.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемият има право на поискани разноски. Съгласно представен списък претендираните от правоимащата страна  разноски под формата на платено възнаграждение на адвокат възлизат на сумата от 300 лв. В тази размер и с оглед изхода на делото, отговорността за разноски следва да се понесе от въззивницата.

Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1457 от 18.03.2020г. по гр.д. № 14882/2019г. по описа на ВРС, XXVI-ти състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е отхвърлен, предявения от Р.И.Д. с ЕГН ********** срещу С.С.К. с ЕГН ********** иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на останалата 1/2 ид.ч., извън притежаваната от нея по наследяване на майка си, от недвижим имот, находящ се в ***“, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5404.1628 по КК и КР на гр. Варна, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./, с площ от 784 кв.м. и при граници: имоти с ид.  10135.5404.1627, 10135.5404.1633, 10135.5404.3893, 10135.5404.4729, 10135.5404.4725, 10135.5404.4724, 10135.5404.9748 и 10135.5404.1625, придобита на основание придобивна давност, при владение упражнявано в периода от 2004г. до 2019г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Р.И.Д. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на С.С.К. с ЕГН ********** сумата от 300 /триста/ лева, представляваща съдебни разноски пред настоящата инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от получаване на съобщението за постановяването му по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.

 

    

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.                          

 

 

                                                                                             2.