Р Е Ш Е Н И Е
№ 90 26. 03. 2019г. град
Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият окръжен съд
на 26. 02. 2019г.,
в публичното съдебно заседание в следния състав :
Председател : Методи Величков
Членове : Димитър Ковачев
мл. с-я Симона
Кирилова
Секретар : Златка Стоянова,
като разгледа докладваното от съдия Методи Величков
въззивно гражданско дело № 38 по
описа за 2019г., за да се произнесе
взе предвид следното :
С решение № 1129 от 09. 11. 2018г.,
постановено по гр. д. № 896 / 2018г. по описа на Пернишкия
районен съд е :
Признато за установено, че Е.А.С.
дължи на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, сумата от
1335,95 лв. /хиляда триста тридесет и пет лева и 95 ст./ представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен на ***, сумата от
925,73 лв. /деветстотин двадесет и пет лева и 73 ст./ договорна лихва за
периода от 21.07.2014 г. до 20.02.2015г, сумата от 550,67 лв. /петстотин и петдесет лева и 67
ст./ обезщетение за забава за периода от 22.07.2014 г. до 27.07.2017г. вкл,
ведно със законната лихва върху главницата от 1335,95 лв., считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.07.2017 г., до
окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №4109 от 31.07.2017г. по
ч.гр.д. № 4881/2017г. на РС-Перник, като исковете за договорна лихва за
разликата до пълния предявен размер от 1286,05лв. и за периода от 06.06.2014г.
до 20.07.2014г. и иска за обезщетение за забава за разликата до пълния предявен
размер от 640,32 лв. и за периода от 07.06.2014г. до 27.07.2017г., са
отхвърлени като погасени по давност.
Осъдена Е.А.С. да заплати на
“АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумите в размер на 99,35 лв. за разноски в заповедното производство и
292,78 лв. за разноските в исковото производство, съразмерно на уважената част
от исковете.
Осъдена “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на Е.А.С., на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 89,65 лв. за разноските в исковото производство, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
Недоволна от така постановеното
решение е останала Е.А.С., която чрез адвокат А.А. го е обжалвала изцяло,
включително и в частта са присъдените разноски. Навежда доводи, че в нарушение
на съдопроизводствените правила Пернишкият районен съд не е обсъдил направеното
от ответницата възражение, че процесният договор е сключен в противоречие с
правилата на добрите нрави. Моли решението да бъде отменено изцяло като
незаконосъобразно и предявените установителни искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Моли да й се присъдят направените по делото разноски пред двете
съдебни инстанции.
Насрещната страна „Агенция за
събиране на държавни вземания, чрез юрисконсулт К.Г. е подала писмен отговор. С
него оспорва въззивната жалба като неоснователна, недоказана и необоснована.
Излага доводи, че Пернишкият районен съд е обсъдил всички възражения на
ответницата, включително и това за нищожност на договора за потребителски
кредит поради противоречие със закона, липса на форма и противоречие с добрите
нрави, като е приел същите за неоснователни. Моли обжалваното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Отделно изразява становище, че за
процесния кредит не е налице нищожност, поради противоречие с добрите нрави.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Моли да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350лв.
За да се произнесе Пернишкият районен съд е приел следното :
Приел е, че предявените искове са
с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК и същите са процесуално допустими.
Въз основа на приетите писмени
доказателства и заключението на съдебно -счетоводната експертиза, съдът е приел,
че на *** между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и Е.А.С. е сключен договор,
по силата на който дружеството е предоставило кредит в размер на 1500 лева, а
потребителят се е задължил да върне сумата, ведно с договорна лихва, и законна
лихва при забава в плащанията, в срок до 20. 02. 2015г. на 52 равни седмични
погасителни вноски, всяка от които на стойност от по 69 лв.
От съдържанието на процесния
договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията,
съдът е направил извод, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Отбелязал е, че след като
договорът е сключен на ***, то намират приложение действащите към онзи момент
разпоредби на Закона за потребителския кредит (Изм. и доп., ДВ, бр. 91 от
20.11.2012 г., в сила от 01.01.2013 г.).
Съдът е отбелязал, че договорът е
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на ЗПК - посочени
са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума - 1500 лв.,
общият размер, който потребителят следва да върне - 3588 лв., годишен процент
на разходите – 609,20%, годишен лихвен процент – 208,69 %, и съдържа
погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски - 52 месечни вноски по 69 лв., първата от
които на 28. 02. 2014 г., а последната – 23. 02. 2015 г.
Отбелязал е, че съгласно чл. 11,
ал. 1, т.11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а
последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени
суми трябва да се съдържат само в случай че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Посочил е, че процесния договор съдържа
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и
падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо.
Съдът е отбелязал, че по
аналогични причини е неприложимо и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, тъй
като внимателният прочит на разпоредбата, тълкувана във връзка с § 1, т. 6 от
ДП на ЗПК налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с изчисляване
на приложимия към договора за потребителски кредит променлив лихвен процент по
кредита и е направил извод, че задължението за разписана методика, определяща
начина и реда за промяна на лихвения процент като един от компонентите на
договорната лихва, не касае настоящата хипотеза, защото договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, а не променлив - поради
което е достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е сторено по
договора, като по делото не се твърди и не е установена едностранна промяна от
страна на ищеца на параметрите по кредита.
Съдът е отбелязал, че изискване
за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна
вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, която касае
ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор
за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план,
и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент. Посочил е, че в тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал.3 ЗПК, според която когато се прилага ал.1, т.12, кредиторът предоставя на
потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящи плащания. Отбелязал е, че от страна на заемателя не е доказано, че е
направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на отпуснатия заем, поради
което е направил извод, че в конкретния казус тази хипотеза също не е налице.
Съдът е счел, че не е налице и
основание за недействителност поради противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като изискването годишният процент на разходите да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Р България, не е приложимо с оглед момента
на сключване на договора.
Съдът е посочил, че е изпълнено изискуемото от закона задължително
съдържание на погасителния план и на договора, както и са изпълнени останалите
изисквания относно действителността на договора, посочени в чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК, като е отбелязал, че изискванията на
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК са неприложими за процесния договор, тъй като
кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Съдът е счел за неоснователно
възражението на ответника, че договорът е нищожен, тъй като същият е написан с
шрифт по – малък от 12. В тази насока е отбелязал, че съгласно сега действащата
разпоредба на чл. 10, ал. 1 ЗКП се изисква този вид договори да са написани с
шрифт не по – малко от 12, като санкцията за неспазване на това предписание е
недействителност на договора (чл. 22 ЗКП). Посочил е, че тези изисквания за
шрифта са въведени със Закона за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 35 от 2014 г.), който е в сила от
23.07.2014 г., но към момента на сключване на договора е липсвало изискване за
размера на шрифта на текста на договора за потребителски кредит. Въз основа на
изложеното съдът е приел, че договорът за заем
е действителен и ответникът дължи пълният размер на падежиралите и
неплатени погасителни вноски в претендирания размер, който съвпада с данните по
заключението на вещото лице, ведно с обезщетението за забава /на основание чл.
4 от договора за потребителски заем/.
Съдът не е възприел и възражението
на ответника, че договорите за цесия не са му съобщени, от една страна – с
оглед получаването на уведомленията за същите с исковата молба, и от друга – по
съображения, че съгласно трайната практика на ВКС, вкл. обективирана в
Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г., IV г.о. и Решение №
173/15.04.2004г. по гр.д. № 788/2003г. на ВКС, ТК, длъжникът има право на
такова възражение само и единствено когато едновременно с това докаже, че е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на
уведомяването, а в случая ответникът не твърди и не доказва такива
обстоятелства.
Съдът е разгледал направеното от
ответника възражение за настъпила погасителна давност и е приел, че то е
частично основателно. Отбелязал е, че разсрочването на главницата по договорите
за кредит не я трансформира в периодично плащане, за което да е приложима
кратката погасителна тригодишна давност като се е позовал на Решение № 93 от
27.10.2016 г. по т. д. № 1882 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение. Отбелязал е, че давността за всички вземания се прекъсва с
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – на
28.07.2017г., поради което по отношение на вземането за главница не е изтекъл
5-годишният давностен срок. Отбелязал е,
че погасени по давност с изтичането на приложимия на основание чл. 11, б. „в“ ЗЗД три-годишен давностен срок са вземанията за възнаградителна лихва, чиято
изискуемост е настъпила преди 28.07.2014г. От таблица №1 по заключението на
съдебно-счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че погасените по
давност възнаградителни лихви за периода от 06.06.2014г. до 20.07.2014г., са на
стойност 360,32 лв., за която сума искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
С оглед на този извод и на
основание чл. 162 ГПК във вр. с чл. 119 ЗЗД съдът е направил извод, че като
неоснователен поради погасяването му по давност следва да се отхвърли частично
и искът за неустойка в размер на законната лихва за забава върху просрочените
погасителни вноски за разликата от
550,67 лв. до пълния предявен размер от 640,32 лв., а за сумата от
550,67 лв. искът е основателен и следва да бъде уважен.
Съдът е изчислил разноските в исковото
и в заповедното производство.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК , Пернишкият окръжен съд, приема за установено следното :
Въззивната жалба се
явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана
страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и
подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка
за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на
неговата компетентност и в предвидената от закона форма.
Съдът намира, че обжалваното решение се явява
допустимо. Налице е правен спор между процесуално правоспособни и дееспособни
правни субекти. Налице са положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и
не са налице отрицателните процесуални предпоставки, водещи до неговото
погасяване - за процесните суми е водено заповедно производство по ч. гр. дело
№ 335/2014 г. по описа на Пернишкия районен съд за сумите, които са предмет на
настоящото исково производство, като в срока по чл. 415 ГПК ответницата е
депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, а дружеството - заявител в
срок е предявило установителния си иск, поради което същият иск е допустим. Съдът
се е произнесъл именно по предявения установителен иск.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на
обжалваното решение, въззивният съд е ограничен
от изложеното в жалбата. Основният довод във въззивната жалба е, че в нарушение
на съдопроизводствените правила Пернишкият районен съд не е обсъдил направеното
от ответницата възражение, че процесният договор е сключен в противоречие с
правилата на добрите нрави. Преценявайки изложените доводи, становището на
насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
Измежду многото
направени възражения, Пернишкият районен съд действително не е обсъдил
възражението за нищожност на клаузите на договора за кредит – за договорна
/възнаградителна/ лихва и за годишен процент на разходите /ГПР/, поради
противоречие с добрите нрави.
На *** между “БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и Е.А.С. е сключен договор, по силата на който
дружеството е предоставило кредит в размер на 1500 лева, а потребителят се е
задължил да върне сумата, ведно с договорна лихва, и законна лихва при забава в
плащанията, в срок до 20. 02. 2015г. на 52 равни седмични погасителни вноски,
всяка от които на стойност от по 69 лв. Видно от приложения Договор за
потребителски заем, при отпуснат кредит от 1500лв. кредитополучателката С. е
следвало да върне сумата 3588лв., при годишен процент на разходите /ГПР/
609,20% и годишен лихвен процент 208,69%. Кредитът не е обезпечен.
За да е налице
твърдяната от ответницата, а впоследствие жалбоподателка – нищожност на
клаузите на договора за кредит – за договорна /възнаградителна/ лихва и за
годишен процент на разходите /ГПР/, поради противоречието им с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предложение 3-то от ЗЗД, следва да е налице
поставяне на икономически по - слабата страна /Е.С., която взема кредита/, в
още по - неблагоприятно икономическо положение, чрез уговорка на разходи по
кредита за сметка на неоснователното обогатяване на другата страна и които
разходи многократно надвишават както размера на законната лихва, така и разходи
по други потребителски кредити, предоставяни в същия период. По действащото българско право максималният
размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен
единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Добрите
нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Противно на добрите нрави е да се уговаря
компенсаторна лихва /за забава/, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, и възнаградителната лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния
размер на законната лихва. В тази насока са Решение № 378 от 18. 05. 2006г. на
ВКС по гр. д. № 315 / 2005г., II
г. о. и Решение №
906 от 30. 12. 2004г. на ВКС по гр. д. № 1106 / 2003г., II г.о.
Видно от приетото
заключение на вещото лице Я.П.А., по съдебно – икономическата експертиза,
неоспорено от страните, както и от устните обяснения на вещото лице, дадени в
съдебно заседание на 26. 02. 2019г. :
Съгласно
представените справки за платени суми по договора за кредит към „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД са плати общо 966лв., с които са погасени 164,07лв.
главница и 801,93лихва по договора.
Договор за
потребителски кредит с № ***, подписан между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
и Е.А.С. е с годишен лихвен процент в размер на
208,69% /т.е. 17,39083% месечен размер/. При сравнение с най – високия
размер годишна лихва за същия период, отпускан от кредитните институции в
България 14,95% или 1,24583% месечна лихва, превишението на договорения размер
на лихва по процесния договор е 13,9592 пъти на годишна и месечна база.
Договор за
потребителски кредит с № ***, подписан между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
и Е.А.С. е с годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 609,20%, съгласно
договора. Ако се вземе най – високия % ГПК на кредитните институции към онзи
момент в България в размер на 17,11% и се сравни с ГПР по процесния договор в
размерна 609,20%, то превишението е с 35,6049 пъти по - висок ГПР по процесния
договор. На практика съгласно погасителния план ГПР не е дори в размер на
609,20% както е уговорено в договора, а го надхвърля – същият е в размер на 673,284%.
Добрите нрави са
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Понятието "добрите нрави"
по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна
преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с
нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели
недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи
на другата страна неизгодно условие. При преценка дали уговорения размер на
договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля
нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и
адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил,
прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и
възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва
да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя
да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да
я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността
на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата
сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Същото се отнася и за
Годишния процент на разходите /ГПР/.
Ето защо съдът
намира, че при потребителски заем за сума от 1500 лв., със сравнително кратък
срок на ползване - 52 месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на
кредитора с годишен лихвен процент в размер на
208,69% /т.е. 17,39083% месечен размер/ не е обяснимо нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е
типична за дългосрочни кредити /над 15 години/, когато, независимо от
обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия
случай такива обстоятелства не са налице.
Възнаградителната
лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това
цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения, независимо от спецификата на сделката като заемна сделка по ЗЗД или
кредитна услуга, предоставена от търговец на потребител. Нещо повече,
законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/ предприема регулация на
предоставените от търговците кредитни услуги, като ограничава размера на
възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски кредит, при
което вече е налице ограничаване на волята на страните не с добрите нрави, а с
императивни правила на закона. Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Тези законодателни промени и
императивно ограничение на свободата на волята по отношение на
възнаградителната лихва, обаче, са неприложими за процесния случай поради
липсата на ограничение по закон към датата на сключване на договора. Към този
момент ограничението са именно добрите нрави.
При предоставен
размер от 1500 лева длъжницата следва да заплати на кредитора си общо за 52
седмици лихва и такси, съгласно ГПР в размер на 2088 лева. На осн. чл. 9 от ЗЗД, следва да се приеме, че уговореният размер на "оскъпяване" на
заетите парични средства противоречи на добрите нрави, защото злепоставя
интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
Доколкото нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че
възнаградителна лихва и годишен процент на разходите не са уговорени между
страните по договора за потребителски кредит и такова задължение не е
възникнало за ответника. Предвид установената нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва и и годишния процент на разходите, с оглед установения
размер на издължаване, следва извод, че с плащането на сумата от 966 лева
заемополучателката е заплатила част от стойността на заема, а непогасената част
от кредита е в размер на 534лв.
Пред настоящата
инстанция не се спори, че вземанията по договора за кредит са били предмет на
две цесии : първата от заемодателя на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с договор от 21.
07. 2014г., а втората от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ищеца „Агенция за събиране
на вземанията“ с договор от 28. 07. 2014г. и приложение към него от същата дата
– 28. 07. 2014г. Никой обаче не може да прехвърли повече права отколкото сам
той има, поради което Пернишкият окръжен съд приема, че с двете цесии са
прехвърлени вземания в размер на 534лв. и до тази сума установителния иск е
доказан и следва да бъде уважен.
Следователно
въззивната жалба се явява частично основателна. Решението следва да бъде
отменено в частта му, с която е признато за установено по отношение на
ответница, че дължи на ищеца - горницата
над 534лв. до 1335,95 лв. /т.е. за сумата 801,95лв./, представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № ***, сключен на ***, за сумата от 925,73 лв. /изцяло/ договорна
лихва за периода от 21.07.2014 г. до 20.02.2015г., сумата за горницата над 163,65лв. до 550,67 лв. /т.е.
за сумата 387,02лв./ обезщетение за забава за периода от 22.07.2014 г. до
27.07.2017г. вкл. /преизчислена от съда/, както и в частта, с която е осъдена Е.А.С.
да заплати на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумите в размер на горницата над 35,33лв. до 99,35 лв. /т.е. за сумата
64,02лв./ за разноски в заповедното производство и за горницата над 72,63лв. до
292,78 лв. за разноските в исковото производство, съразмерно на уважената част
от исковете.
Исковата претенция,
с която се претендира признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца горницата
над 534лв. до 1335,95 лв. /т.е. за сумата 801,95лв./, представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № ***, сключен на ***, за сумата от 925,73 лв. /изцяло/ договорна
лихва за периода от 21.07.2014 г. до 20.02.2015г., сумата за горницата над 163,65лв. до 550,67 лв. /т.е.
за сумата 387,02лв./ обезщетение за забава за периода от 22.07.2014 г. до
27.07.2017г. вкл., следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Ответницата е
направила разноски пред Пернишкия районен съд в размер на 650лв. /400лв.
адвокатски хонорар и 220лв. възнаграждение за вещо лице/, а пред Пернишкия
окръжен съд в размер на 466,88лв. /66,88лв. за държавна такса и 400лв.
адвокатско възнаграждение/.
С оглед изхода по
делото на ответницата следва да й бъде присъдена и сумата 421,34лв. разноски
пред Пернишкия районен съд, както следва да й бъде присъдена сумата 351,06лв.,
разноски пред Пернишкия окръжен съд съразмерно уважената част от жалбата.
На основание чл.
280, ал.3, т.1, предложение първо от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от
гореизложеното и в същия смисъл, съдът
РЕШИ:
Отменя решение № 1129 от 09. 11.
2018г., постановено по гр. д. № 896 / 2018г. по описа на Пернишкия районен съд,
в частта му, с която е признато за
установено, че Е.А.С., с ЕГН **********, дължи на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, горницата над 534лв. до 1335,95 лв. /т.е. за сумата 801,95лв./,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен на ***,
сумата от 925,73 лв. /изцяло/ договорна лихва за периода от 21.07.2014
г. до 20.02.2015г., горницата над 163,65лв. до 550,67 лв. /т.е. за
сумата 387,02лв./ обезщетение за забава за периода от 22.07.2014 г. до
27.07.2017г. вкл. /преизчислена от съда/, както
и в частта, с която е осъдена Е.А.С. да заплати на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК горницата над 35,33лв. до
99,35 лв. /т.е. за сумата 64,02лв./ за разноски в заповедното производство
и горницата над 72,63лв. до 292,78 лв. за разноските в исковото
производство, съразмерно на уважената част от исковете и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
Отхвърля предявените искове от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
с ЕИК *********, срещу Е.А.С., с ЕГН **********, с които моли да бъде признато
за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото дружество горницата
над 534лв. до 1335,95 лв. /т.е. за сумата 801,95лв./, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен на ***, сумата от
925,73 лв. /изцяло/ договорна лихва за периода от 21.07.2014 г. до
20.02.2015г., горницата над 163,65лв.
до 550,67 лв. /т.е. за сумата 387,02лв./ обезщетение за забава за периода
от 22.07.2014 г. до 27.07.2017г. вкл., като
неоснователни.
Осъжда “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”
ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на Е.А.С., с ЕГН ********** :
-
и сумата
421,34лв., представляваща направени разноски от нея пред Пернишкия районен съд,
съразмерно уважената част от иска,
-
сумата 351,06лв., представляваща направени разноски от нея пред Пернишкия
окръжен съд, съразмерно с уважената част от жалбата.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове : 1.
2.